КИНО И ИСТИНА. ДЕБАТЪТ ОКОЛО РЕАЛИЗМА В CAHIERS DU CINÉMA ОТ 1960-ТЕ ГОДИНИ

ВРЕМЕ И АПОКАЛИПСИС ВЪВ ФИЛМА СЛЪНЦЕТО И СЯНКАТА НА РАНГЕЛ ВЪЛЧАНОВ

TIME, SPACE, AND FICTION IN THE FILMS MURIEL OR THE TIME OF A RETURN BY ALAIN RESNAIS AND PARIS BELONGS TO US BY JACQUES RIVETTE

The post ПУБЛИКАЦИИ first appeared on Ани Васева.

Graphic design: Monika Vakarelova

Cover painting: Mira Tisheva

Metheor, Sofia, 2023

ISBN: 978-619-7291-37-7

Because in theatre thought and touch are miraculous, the plural is possible in the singular, because in theatre both time and space become plural and reveal themselves as plural.
Because in theatre we understand the instability of the world – through our body with all its parts, including the mind.
Because in theatre friendship is fleeting but real, because communication is as inevitable as solitude.
Because in theatre you need to enter with love and friendship. In theatre you cannot help but love those you work with. Love without obligation (but obligatory), without horizon; love that doesn’t bind you outside the boundaries of theatre, but that absolutely obliges you within it. Theatre is absolute fleeting love.
Because theatre lives between repetition and difference, between work and pleasure (where work is a pleasure). In theatre, repetition doesn’t kill freedom, it gives birth to the possibility of freedom. Theatre requires virtuosity. Pleasure and technique, the pleasure of technique.
Metheor’s theatre is a theatre of miracles.

Ani Vaseva, Theatre of Miracles. Prologue

Theatre of Miracles is neither an apologia for, nor a paean to, theatre; nor is it an allegory of life called “theatre”. This book with a protean genre – it is not simply a manifesto, a theoretical reflection or personal recapitulation, but all of these at once – effects a transformation of experience; thus experience-theatre evolves into a philosophy. But also into a sharing of experience in which the distinction between object and subject wavers, engendering hesitation and indistinguishability; it is like a membrane, like a front through which flit will-o’-the-wisps, unhidden passions and innermost secrets

Boyan Manchev

The post „THEATRE OF MIRACLES“ first appeared on Ани Васева.

графично оформление: Моника Вакарелова

печат: Симолини-94

„Метеор“, София, 2023

“Защото в театъра небесни тела се носят из въздушното пространство и е пределно ясно, че предел няма и че посоката е неизвестна, че краят се губи в безкрая. Не знаем накъде сме тръгнали, не знаем къде ще стигнем. Черпим театъра си от онова, което не е привързано към повърхностната, подвеждаща и куха претенция за неизменност на реда, за повторяемост на механизма мотив-действие-осъществяване-смърт. Не се подлъгваме от фиксирането в лъжливо неизменящи се форми, защото знаем, че формата е чудодейна и че е всичко освен самата себе си.
Защото в театъра разбираме, през тялото си усещаме нестабилността на света, колко илюзорна е неизменността му.
Защото в театъра приятелството е мимолетно, но действително, защото общуването е толкова неизбежно, колкото и самотата.
Защото в театъра се влиза с любов и приятелство. В театъра не можеш да не обичаш тези, с които работиш. Любов без задължение, без хоризонт, която не те обвързва извън границата на театъра, но абсолютно те задължава вътре в него. Абсолютна мимолетна любов е театърът.
Театърът е любов, театърът е чудо.
Театърът на Метеор е театър на чудесата.”
Ани Васева, “Театър на чудесата. Преддверие”
*
„Театърът на чудесата не е нито апология, нито възхвала на театъра, нито алегория на живота, наречен “театър”. Тази книга с протеичен жанр – нито изповед, нито манифест, нито теоретична рефлексия, нито равносметка, а всичко това наведнъж – сякаш заличава различието между форма и материя на опита. Тя е като трептяща мембрана, по която припламват блуждаещи огньове, тайни и афекти, чудеса. Театър на чудесата разкрива измерението на театралния опит – опитът на създателката на театрални творби Ани Васева, в който театралният опит надскача себе си, ставайки опит за живота и света.“
Боян Манчев

The post „ТЕАТЪР НА ЧУДЕСАТА“ first appeared on Ани Васева.

режисьор: Ани Васева
камера: Иван Николов-opnn
музика: Кристоф Печанац / Klimperei
звук: Ангел Симитчиев
графично оформление: Моника Вакарелова

с участието на: Георги Ангелов, Владимир Борисов, Валентин Ганев, Леонид Йовчев.

„Наръчник на театралния директор“ е посветен на Павел Васев и представя неговите работни принципи, практика и етика, парадигматични за работата на директора на културна институция.

Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.

The post НАРЪЧНИК НА ТЕАТРАЛНИЯ ДИРЕКТОР first appeared on Ани Васева.

режисьор: Ани Васева
текст: Боян Манчев
видео: Иван Николов, Ани Васева
музика на живо: Ангел Симитчиев
звуков дизайн: Ангел Симитчиев
музика: Кристоф Печанац
графично оформление: Катрин Методиева

Премиера: 25 ноември 2024г., Гьоте-институт, София

с участието на: Леонид Йовчев, Катрин Методиева, Емона Илиева и Никол Василева
видео с участието на: Сигал Зук, Лори Янг и Катрин Методиева.

Гората е онази територия между природата и културата, в която времето е омагьосано. Тя е сред най-древните културни образи, обсебващи фантазията. Топосът на гората е свързан със самия произход на сценичните изкуства – тайните Дионисови ритуали, изпълнявани на границите на градските пространства и горите.
Вълшебната гора е гората на Пан, Артемида, Орфей, дриадите, вакханките и омагьосани същества от други митологии, началното пространство на музиката и фантазията, откъдето се вдъхновяват и изкуствата. „Вълшебната гора“ е потопяване в напрежението между фантазията за природата в изкуствата и ритуалите на трансформация и другост, във въображението за други форми на съществуване – източникът на нашите мечти, културни обсесии и страхове.

Представлението е създадено от Метеор с подкрепата на Гьоте-институт и Министерство на културата.

The post ВЪЛШЕБНАТА ГОРА first appeared on Ани Васева.

The post КАДЗЕ first appeared on Ани Васева.

Трейлър

Част VII. – Kosmos 

The post АТЛАНТИДА first appeared on Ани Васева.

Трейлър

Част VII. – Kosmos 

The post АТЛАНТИДА first appeared on Ани Васева.

27 и 28 октомври 2021, галерия „Структура“

„Маелстрьом. Въведение в спиралната паника“ е първо събитие от поредицата на Метеор под общото заглавие „Театър на стихиите“. Инсталацията е осъществена от Метеор с подкрепата на Национален фонд „Култу-ра” и е част от съвместния проект на Метеор, Гьоте-институт България и Френски институт в България Tempus Fugit, в рамките на Френско-германски културен фонд.

“Маелстрьом” е аудиовизуална инсталация, която изправя зрителя пред хипнотичния двойник на познатото, там, където спиралата и водовъртежът разтварят възможността за един друг живот, за една друга опасност.

*

През 1917 г. година шотландският биолог Д’Арси Уентуърт Томпсън публикува прочутата си книга „Върху растежа и формата“ (On Growth and Form), в която предизвиква Дарвиновата теория, изказвайки предположението, че природният морфогенезис – формирането на биологични структури – следва физически закономерности. Един от забележителните примери на Д’Арси Томпсън е раковината на главоногото Nautilus pompilius, чиято логаритмична спирала (spira mirabilis, “чудна спирала”, по думите на Якоб Бернули) следва числовата редица на Фибоначи, доближавайки се до „златното сечение“, обсесия на учени и творци от хилядолетия насам. На свой ред спиралата, изследвана от Д’Арси Томпсън, има обсесивно въздействие върху изкуството от последния век – от Льо Корбюзие до Джаксън Полък, и от Мис ван дер Рое до Ричард Ха-милтън. Но самата спирала на Д’Арси Томпсън сякаш следва спиралните обсе-сии на неговите съвременници Ван Гог и Мунк.

Витализъм ли са обсесиите на Д’Арси Томпсън? Витализъм, който проти-вопоставя физическите закони, тоест логосът на природата, мярата на природа-та, на биологичната еволюция – на Дарвиновата теория на мутациите? Възви-шен разум на природата, чиято формообразуваща потенция поражда съвършени форми – или напротив, бушуващо несъзнавано на материята, мрачен деструкти-вен океан, в чиято хаотична маса внезапно се изсича възвишената бездна на спиралата?

*

Преди точно седемдесет години, през 1951 г. Ричард Хамилтън, един от пионерите на това, което по-късно ще бъде наречено концептуално изкуство, представя в ICA в Лондон изложба, модел на новата форма на художествената инсталация, вдъхновена от Д’Арси Томпсън, чието заглавие повтаря почти до-словно заглавието на книгата му: Growth and Form. Специалистът по масовото несъзнавано и колективните психози Алфред Хичкок не закъснява да оцени по-тенциала на спиралната паника. Седем години след изложбата на Хамилтън, през 1958 г., Хичкок снима „Световъртеж“ (Vertigo), заплетен и объркан филм, опитващ се да създаде усещане за психологически въртоп, чийто най-запомнящ се образ остава странната за стилистиката му анимирана розова поп-спирала, де-ло на графичния дизайнер на филма Сол Бас. Така както Хамилтън се вдъхно-вява от теориите на учения-визионер, но и от неговите илюстрации, фасцинира-ли не един художник, Хичкок ползва паранаучните обсесии, но на свой ред зае-майки поетиката на визуалните експерименти на съвременното изкуство.
Разумната природа на Хамилтън срещу налудната култура на Хичкок – двойното й дъно, или по-скоро бездънното й спирално ускорение под Un-heimlich / uncanny лустрото на повърхността й. Архитектурният вертикал, който внезапно повлича към подземията във “Вертиго”. Или напротив, златното сече-ние на стълбището на Института по космонавтика на БАН в София, което в ин-сталацията на Метеор се ускорява по верикала като совалка // space shuttle. Sic itur ad astra. Оттук се тръгва към звездите.

*

И така, спиралната паника се възцарява за десетилетия в популярната кул-тура – чак до манга-персонажите със спирални зеници, знак за замайване, не-свяст, ако не и загуба на идентичността. Привличането на бездната, изкушение-то от загубата на идентичността, пропадането в бездънната пропаст на Хипнос, има магнетична, поразяваща, често пъти неотразима сила.
Но дали това не е самият импулс на творчеството, което може да ни из-дигне спирално към звездите или потопи във водовъртежа? Не е ли това двой-ната спирала, в която, търсейки център, непрекъснато пропадаме или се завъртаме, дори против волята си, вихрено нагоре? Водната пързалка на опита ни в краткия, неимоверно краткия интервал между бездните на минерала и на дима? Упражнение по спускане в Маелстрьом – което неизбежно предстои?

*

Позицията на наблюдателя е незащитен остров между две бездни. Пози-цията на наблюдателя е позицията на живота като феномен на материята: жи-вотът е състояние на почти невъзможна стабилност между два полюса – този на безжизнената материя, на минерала, и този на флуидното ускорение и раз-пръсване – на дима. Фигурата на тази почти невъзможна стабилност е спирала-та.

Сякаш никога не сме излизали от състоянието на спирална паника. Спи-ралата е парадоксалният символ на метастабилността – тя представляяа фигура както на устойчивото движение, на разчупването на тавтологията на кръга по оста на вертикала – на развитието и промяната, така и на децентрацията, на за-губата на център и основа, на главозамайването, световъртежа, пропадането в пропаст без дъно.

Ужасяващият и фасциниращ образ на гигантския водовъртеж Маелстрьом, описан в прочутия разказ на Едгар Алън По „Спускане в Маелстрьом“ (1841), наименува спиралата на вихъра в нейната максимална ин-тензивност. Гигантският спирален водовъртеж, въртопът, в който океанът про-пада в бездната, е едновременно децентрация на всяка структура и явяване на невъобразимата чудовищната структура на Хаоса. В спиралното ускорение на вихъра центростремителното движение става неотличимо от центробежното, издигането от пропадането, структурата – от хаоса.

Хаосът е структура, чиято сложност е невъобразима.
Хаосът е измерение, в което универсалните закономерности нямат власт, но което има власт над всяка закономерност.
Хаосът е неизчислима скорост.

Маелстрьом: Хаос – Структура.

*

Двойната спирала на съществуването – спиралата на ДНК и спиралата на галактиките.
Спиралата – движението, което завинаги остава ексцентрично, стремейки се към или отмествайки центъра, никога не попадайки в центъра, но произ-веждайки идеална симетрия, както в случая на златното сечение, на Фибоначие-вата спирала, на раковината Наутилус, на турбуленциите.
Движещата се спирала – синтез на движение и статика, на различие и по-вторение, на малкото отместване, което никога не съвпада с центъра си: именно това е бездната, това е завихрянето, това е въртопът. Динамика на флуидите, отсъствие на универсални закони, бездна на Пан-случайността. Окото на бурята, окото на бездната, апейрон.
Но това може да е и конусовидната обърната спирала, която ни изстрелва към звездите. Това е галактическата спирала. Спиралата, speira, е dine на apeiron. Маелстрьом на елементите, хаос / структура
Как се появява спиралата? Как завихрянето на флуидите оформя идеална структура от непредвидимото? Как непредвидимото става необходимост? Как природата надгражда сама себе си чрез този спираловиден ексцес? Как природа-та е техника и техниката е природа?

*

Средищен образ от митологията до архаичните религии, от геометрията до динамиката на флуидите и теорията на хаоса, от парапсихологията до генети-ката и от поп-културата до концептуалното изкуство, спиралата-вихър е една от споделените обсесии на членовете на Метеор. С инсталацията „Маелстрьом“ Метеор започва да изследва в артистична и философска перспектива семантич-ния и визуален потенциал на вихъра – водовъртежа, въртопа, vortex, swirl, tour-billon – респективно на символизиращата го фигура на спиралата.

Инсталацията „Маелстрьом. Въведение в спиралната паника“ се опитва да свърже новаторските търсения в полето на съвременната наука, философия и изкуство, хвърлящи нова светлина върху връзката между човешката дейност и природните сили. Тя изследва както визионерския потенциал на науката и фи-лософията, така и експерименталните визии на изкуството, които – в изключи-телни мигове – успяват да хвърлят мълниеносна светлина в мрака на непознато-то, изсичайки непознат, фантастичен, често пъти чудовищен релеф. Инсталаци-ята пренебрегва клишираните алегории, експлоатиращи спиралата-вихър, за сметка на фигуралния потенциал, който избива на завихрящата се повърхност въпреки тях. Във фокуса й е точката на пречупване, на обръщане на движението на спиралата – обръщането на порядъка на значенията, които се завихрят с нея.
Нарушава ли огледалното отражение физическите закони? Съществува ли спирална симетрия, или спиралите са хирално чисти образувания, които опреде-лят посоката на въртене на света и на завихрянето на формите, които го изграж-дат? Чудовищна, непонятна архитектура, която ни поглъща в бушуващата пяна, която ни изстрелва към спиралата на галактиките.

Въртопът не допуска дистанция: Маелстрьом иска тялото на наблюдателя.

Боян Манчев

The post МАЕЛСТРЬОМ first appeared on Ани Васева.

The post EX CORPORE first appeared on Ани Васева.

„Хиджиката и неговият двойник” е спектакъл, посветен на Тацуми Хиджиката, легендарният създател на буто – авангардната японска танцова форма, преобърнала историята на съвременните сценични изкуства, половин век след премиерата на култовото и скандално представление „Хиджиката Тацуми и японският народ”. Тацуми Хиджиката изобретява нови техники на тялото и нови възможности за езика, основани на идеите на театърa на жестокостта на Антонен Арто. В сходна посока работи и “Метеор” през последното десетилетие: интересът към радикалното изкуство като изследване на възможностите (и границите) на тялото, езика, театралните техники е споделен.

Концепцията, постановката и драматургията на представлението са колективно дело на Ани Васева, Боян Манчев и Леонид Йовчев (Метеор). Моноспектакълът на Леонид Йовчев е съчетан с представление-лекция на Боян Манчев с участието на Леонид Йовчев и Футоши Хошино, консултант на спектакъла съвместно с философа Ясуо Кобаяши.

„Хиджиката и неговият двойник” не е представление с постоянна, повтаряща се форма, а е процес на работа: всяка среща с публиката представя и развива материала в нова, уникална форма, част от продължителен изследователски процес.

* * *

Кой е Тацуми Хиджиката? Кой е неговият двойник?

Тацуми Хиджиката (1928-1986) е една от най-радикалните фигури в полето на сценичните изкуства през втората половина на миналия век, основоположник на нова сценична форма, известна като Буто: по-точно, анкоку буто: тъмното буто, или букавално, тъмният танц. Хиджиката се опита да отвори потенциала на човешкото тяло като изразен инструмент, като надхвърли нормалните техники за изпълнение и дори отвъд общите модели на движение на тялото изобщо. Въпреки че по време на изтеклия от първия буто–спектакъл повече от половин век, буто е естетизирано под формата на донякъде макабрена, донякъде дидактична красота, а Хиджиката прогресивно се превръща в култова фигура на сцената на перформативните изкуства, почти нищо не се знае за ранните му програмни произведения, от които са запазени само фрагментарни кадри и документация. Ето защо начална точка на този спектакъл ще бъде опитът за фантастична реконструкция на един от ключовите спектакли на буто, осъществен точно преди половин век: „Хиджиката Тацуми и японският народ ”. Тази фантастична реконструкция ще разгърне и разказ за живота и иконоборческото творчество на Хиджиката; в нея обаче ще върлува и неговият Двойник.

Кой е Двойникът на Хиджиката?

На първо място Двойникът е Юнеама Кунио – личността, която по-късно става Хиджиката Тацуми, приемайки името на легендарен бунтовен самурай от 19 в., след като междувременно е бил и Хиджиката Химера, и Хиджиката Жьоне. Следователно негов двойник е и Жан Жьоне; но също и Юкио Мишима. Негов двойник е и най-ексцентричният и ексцесивен измежду упадъчните римски императори – Хелиогабал, коронованият анархист. Негов двойник вероятно е и целият японски народ. Не на последно място, двойникът на Хиджиката Тацуми е българският актьор Леонид Йовчев.

Този спектакъл е посветен на причините, образите, техниките и ексцентричното безумие на тези метаморфози. Той пита фронтално: Какво е бунт на тялото? Какво е радикален опит? Възможно ли е все още радикално изкуство?

Спектакълът представя първия отрязък на философско-перформативната лаборатория, посветена на работата и живота на Тацуми Хиджиката, половин век след легендарния му спектакъл „Тацуми Хиджиката и японският народ”.

The post ХИДЖИКАТА И НЕГОВИЯТ ДВОЙНИК first appeared on Ани Васева.

Инсталация, замислена и осъществена от Ани Васева и Георги Шаров
със съдействието на Боян Манчев и Леонид Йовчев
куратор: Стефка Цанева
фотографии от инсталацията: Марица Колчева

Нощ на музеите и галериите, Пловдив, 2015

Инсталацията „Още тук. На архипелага на метеорите” изважда от обичайния им контекст и функция елементи от театралните представления на Ани Васева и „Метеор”, което едновременно ги остранностява и автономизира. Наборът от театрални елементи (костюми, сценографски реквизит, аудиозаписи на фрагменти от представленията) са рекомпозирани като хипнотичен пейзаж, където публиката ще се окаже вписана в алхимическата динамика на театралното действие и пространство.

Така „Метеор“ подлага театралната си практика на сътресение, за да я трансформира в многоизмерен и многогласен пейзаж. Промяната на агрегатното състояние се осъществява без загуба на енергия. Ексцесивните ритми, демоничното упорство в търсенето на невъобразими техники на мисълта, езика и телата, обуславящи работата на „Метеор“, са „още тук“, в населеното с фантастични форми пространство на архипелага на метеорите.

В инсталацията са включени декор, реквизит, костюми и аудио записи от спектаклите „Пиеса за умиране” (2010, художник Аглика Терзиева), „Синята стая” (2011, художник Станимир Генов), „Франкенщайн” (2011, художник Аглика Терзиева), „Всичкоядецът” (2012, художник Георги Шаров), „Фаетон: Изверги” (2013, художник Ани Васева), „Червената планета” (2015, художник Георги Шаров).

The post ОЩЕ ТУК. НА АРХИПЕЛАГА НА МЕТЕОРИТЕ first appeared on Ани Васева.

режисьор: Ани Васева
теория: Боян Манчев

камера: Иван Николов

монтаж: Ани Васева, Иван Николов
музика: Кристоф Печанац / Кlimperei

звуково оформление: Ангел Симитчиев

постпродукция: opnnproductions

звук на терен: Добромир Христосков, Георги Вълчев, Василена Попангелова

специални технологии: Стефан Дончев

изработка костюми: Дарина Стоименова

първи асистент: Николай Камбуров

асистент: Михаил Жекунов

графично оформление: Моника Вакарелова

 

С участието на: Светлана Янчева, Леонид Йовчев, Валентин Ганев, Веселин Мезеклиев, Катрин Методиева, Грета Гичева и Роза.

 

Премиера – 10 декември, 19:00, кино „Люмиер“

 

 

„Дарума“ е филм за неочакваните събития, за съвпаденията, чудесата и неслучайната случайност. За радостта и уюта в сърцето на хаоса.  

Заглавието „Дарума“ е вдъхновено от есето на японския хореограф Тацуми Хиджиката „Кадзе дарума“. Японската дума „кадзе“ означава „вятър“ (чува се и в познатото ни „камикадзе“); в превод заглавието гласи: „Вятърът Дарума“. Дарума е японското произношение на „дхарма“ и идва от наименованието на кръгли дървени ритуални кукли, в повечето случаи изобразяващи Бодхидхарма. Когато човек купи такава кукла, тя има нарисувано само едно око. Новият й притежател си намисля желание и когато то се изпълни, се изрисува и второто око. Това са кукли на желанието и късмета. От тях видеоспектакълът наследява идеята за прищевките на късмета, за желанието и връзката между случайност и предопределеност, а от текста на Хиджиката – образите на случайността, на стихиите, на странните съвпадения.

 

„Дарума“ е посветен на случайността – на чудесата, които вятърът може да донесе, на неизвестното, на пътищата, по които събитията съвпадат чудодейно и неочаквано. „Шанс“ или „късмет“, неизбежния риск на случайността – това са силите, които остават непредвидими, но които ни въздействат най-силно. Те са възелът, в който се сплитат рационално и чудодейно. Когато случайността се разгърне в най-вълнуващите си, най-красиви форми, се отключва и способността да се проследят причинно-следствените връзки там, където те не се виждат на пръв поглед и там, където те не винаги приемат познатите ни форми.

 

„Дарума“ е продукция на Метеор, осъществена с подкрепата на Столична Община, Министерство на Културата и ЕU-Japan Fest. Дейността на Метеор през 2021 г. се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“.

Трейлър

Дарума

The post ДАРУМА first appeared on Ани Васева.

The post ЕДИН ДЕН, В КОЙТО ИМА ВСИЧКО first appeared on Ани Васева.

Двуезичен спектакъл.

режисьор: Ани Васева
текст: Ани Васева, Боян Манчев, с включени фрагменти от Е.Т.А. Хофман
превод от немски на български: Страшимир Джамджиев, Теодор Берберов, Нина Чилиянска
превод от български на немски: Елвира Борман
езиков педагог по немски език: Венцислава Дикова
апарати: Стефан Дончев
музика: Кристиан Алексиев
костюми: Ани Васева, Теодора Бамбикова, Борислав Борисов
фотография: Боряна Пандова, Зафер Галибов и архив на „Метеор“

В представлението са използвани илюстрации на Любен Зидаров и музикални композиции от Е.Т.А. Хофман.

с участието на: Леонид Йовчев и Стефан Милков
и гласовете на: Карин Мюллер Стефанов, Анет Хардеген, Дирк Сислак, Кристиан Алексиев и Венцислава Дикова

Спектакълът е посветен на живота и творчеството на Хофман. На романтичесите бесове, на красивото и грозното, на техниката и поезията. „Хофман е писател на това, което трябва да е, а не на това, което е“.

The post ХОФМАН first appeared on Ани Васева.

В представлението са използвани костюми от спектакли на „Метеор“, с художници Аглика Терзиева, Георги Шаров, Стефан Дончев и Ани Васева.

фотография: Боряна Пандова

с участието на: Леонид Йовчев, Емона Илиева, Стефан Милков, Георги Димитров, Грета Гичева, Гордан Коев, Калин Николаев, Лъчезара Василева, Мартин Димов, Никол Василева и Траян Христов.

Повечето участници в представлението са студенти 1ви курс от класа по актьорско майсторство в Театрален колеж „Любен Гройс“, който Ани Васева и Леонид Йовчев водят докато не напускат колежа през 2018г.



Премиера – септември 2018, Дом на киното, София

Това е спектакъл за нас – тези, които сме на сцената и направихме „Пиеса за нас“. За живота. За театъра. За отчаянието. За радостта. За страха. За нас. „Ние сме за невъзможното. Ние сме за това, което е повече. Ние искаме всичко.“

„Като актьор трябва да мога да усетя всичко и да го живея. Трикът е, че всеки може да бъде актьор стига да поиска. И всеки играе. И всеки усеща. А нали това ни събира, тук, сега. Общото усещане. И, може би, евентуално, някаква нужда. Нещо, което ни липсва. От какво се нуждаем?“

„Няма настояще. Докато мигнеш и моментът е вече минал, а следващият вече идва. Докато казвам това, то вече е минало, а бъдещето още предстои. Аз стоя в празнота. Мен ме няма.“

Спектакълът е осъществен с финансовата подкрепа на Министерство на културата.

Трейлър 1

 

Запис на представлението

The post ПИЕСА ЗА НАС first appeared on Ани Васева.

БОЯН МАНЧЕВ: ТАЙНАТА, ДЕРИДА

ФЕДЕРИКО ФЕРАРИ: С ИЗКЛЮЧЕНИЕ НА МЕН 

ЖАН-ЛЮК НАНСИ: ДА ОСВОБОДИМ СВОБОДАТА

ЖАН-ЛЮК НАНСИ: НЕО-ВИРАЛИЗЪМ

ТОМАШ МАЙА: ГОЛЕМИЯТ СТРАХ

The post МЕТЕОРЗИН first appeared on Ани Васева.

The post HOLLINS DANCE PLOVDIV 2023 first appeared on Ани Васева.

актьор: Леонид Йовчев 

Проектът „Да играем литература“ представя класически произведения по нов, неочакван начин: литературата е изиграна. Това не е представление по драматургична адаптация, не е четене, не е рецитация. Режисьорката Ани Васева и актьорът Леонид Йовчев заедно са изработила структура, по която след това в реално време полу-импровизирайки, актьорът изиграва разказа на Гогол.

Една от големите цели на проекта е да запознае бъдещи читатели на Гогол с текстовете му, олекотявайки прехода, създаден от голямото разстояние във времето,  от езика  и действителността, формирани от съвсем друг живот. Светът на Гогол е безкрайно интересен и проектът „Да играем литература“ го показва по ангажиращ и вълнуващ начин.

Това е собствена интерпретация, която се придържа максимално близо до оригинала. В нея са вплетени и множество препратки към други произведения на Гогол, негови интерпретации и произведения от други автори.

Проектът е осъществен със съдействието на Национален фонд „Култура“

„Шинел“

„Нос“

Режисьорката Ани Васева за проекта

The post ДА ИГРАЕМ ЛИТЕРАТУРА – ГОГОЛ first appeared on Ани Васева.

The post ЗРЕЛИЩНА ПОЛИТИКА, СВРЪХИДЕНТИФИКАЦИЯ И ЧУДОВИЩНОСТ first appeared on Ани Васева.

Инсталация на Ани Васева
фотография: Георги Шаров

ноември 2012, София

Инсталация на Ани Васева, част от изложбата „Любов” с куратор Мария Василева, в галерия „Райко Алексиев”, 12 ноември – 8 декември 2012.

Изложбата „Любов” се осъществява в рамките на проекта „Идея за дом” – юбилейна поредица от изложби на СБХ (концепция – Мария Василева).

The post ВЪТРЕ ВЪН first appeared on Ани Васева.

МИНАЛИ СЪБИТИЯ…

The post ПРЕДСТОЯЩИ first appeared on Ани Васева.

The post Минали first appeared on Ани Васева.

ПЪТУВАНЕ КЪМ АДА

…

…

ТЕАТРАЛНА ОРАТОРИЯ

Четирите гласа не са само вариациите, умножени по четири. Четири гласа даватстабилност. Могат да станат три гласа, единият да онемее и три гласа да имат златнотосечение, спиралата на тройката. Могат да се разделят на две двойки, на два чифта, на двечетности, в прост или сложен контрапункт. А могат и да са четири отделни гласа. Четворкатаможе да играе със стабилността срещу нестабилността. Четворката крие възможностите наединицата, двойката и тройката в себе си, но има и своите собствени на два чифта, на четириединици. Четворката е великолепна.

Този шизофреничен, разчетворен глас говори сам със себе си, подвиква си и си отговаря. Може да говори навътре, да гълта думи и звуци, да ги плюе, да ги нагъва и нагризва, да гиразпердушинва и споява в нестрошими, твърди копия. Можеш да чуеш как този глас се отварякато скърцаща врата, как тупти като кръв във вени, скрипти като зъби в адски мраз, бумти катоадска машина, отеква като гонг, цепи се като коприна.

Четири гласа се сливат в един, удар с четирижилен камшик, земята тътне. Гласовете лекосе раздалечават, колкото да се усети, че са четири, лек нюанс, леко забавяне, за да се разкриедълбочината, да се разкрие рискът, ръбът, на който се крепи общият поток, едно мигване, еднастотна забавяне и всичко ще се разпадне. В една скорост, с един ритъм, с една сила и еднависочина четирите гласа са един. В една скорост, с един ритъм, но с различни тонове и то внепозволени разстояния, гласът става адски, демоничен, хармоничен хор. Разделят се и скорост, и ритъм, единичният глас, онзи, който е единствен, се разпада на звукови, силови потоци, напулсации, на подземно тракане и бълбукане. Без-раз-ли-чи-е. Безразлика сме, безразлично е, нов безразличие има и разлика, разни лица, многоличие. Четири гласа са един, слети в слика. Сличаване и изличаване, уеднаквяване и разпадане.      

Множеството съдържа единиците и фигурите в себе си. От него може да се извадиединицата, могат да се извадят две, могат да се противопоставят две на три и три на четири, дасе извадят две четворки, едната четворка да се разпадне на две двойки, от останалите да севземат две тройки, да се редуват единици и двойки. Множеството гласове са игра наматематика и музика, на стабилност и разпад, на сонанси и дисонанси. Хорът има цялата мощ ицелия фин инструментариум пред себе си. Хорът може всичко.

      Канони, хармонии, фуги. Дисонанси, дисхармонии, забранени акорди, демонични тонове. Звук и смисъл се надбягват, изпреварват, понякога работят заедно, понякога един срещу друг. Гъвкаво се обръща звукът, смисълът се подкопава, за да се завърне вокалното действие отновокъм него. Скорост се набира, нечовешка скорост, не можеш да повярваш на ушите си, че евъзможно гласовото множество заедно и поотделно с такава скорост и с такъв синхрон да сеекартечните изстрели на думите, все повече ускорявайки се, с все по-голямо засилванекатерейки се, политайки, за да се спуснат надолу в безумен полет към глъбините, да се сринаткато дъжд от камъни, със страшен удар да достигнат дъното, да отекнат, да избухнат и послегласовете да се разпрашават в шепот из безвремието. След гласа остава празнота.

Ани Васева

The post ПЪТУВАНЕ КЪМ АДА first appeared on Ани Васева.

Книгата предлага поглед върху концептуалната, творческа и теоретична работа зад постановките на Ани Васева, част от колективната дейност на Метеор, през периода 2010-2019 г. Разгледани са собствените театрални техники, работата с глас и тяло, както и проблеми като театралната контра-техника, театралната оратория и др. 

Второ, разширено и преработено издание на „Метеор 2010–2019“,
осъществено през 2021 г. с финансовата подкрепа на Национален фонд
„Култура“.

художествено оформление: Моника Вакарелова

художник на картината на корицата: Борис Делчев

формат: 16/60/90, меки корици, 504 страници

„Метеор“, София, 2022

ISBN: 978-619-7291-27-8

The post „МЕТЕОР. ТЕАТЪР НА НЕВЪЗМОЖНОТО“ first appeared on Ани Васева.

Книгата изследва фундаменталния за историята и теорията на театъра проблем за истината от историческа и теоретична перспектива, предлагайки оригинални тези и разработки. Разгледани са в детайл проблеми като ефектът на отчуждението при Брехт, естественото при Станиславски, възможността при Арто, биомеханиката при Мейерхолд, как театърът е игра според Шехнер, защо ролята е призрак според Коклен. Анализирани са понятия като „действителност“, „игра“, „илюзия“, в светлината на тезите на ключови за рабирането на театралната теория философи като Дидро, Лесинг, Гьоте, Хегел, Шилер, Шелинг. Специално внимание е отделено на явления като „реалистичен театър“, „условен театър“, „политически театър“, на съвременната теория и практика в областта, както и на частния случай на „перформанса“.

Книгата е публикувана с помощта на Министерство на културата.

художествено оформление: Теодора Венедикова и Метеор

формат: 16/60/90, меки корици и обложка, 604 страници

„Метеор“, София, 2021

ISBN: 978-619-7291-19-3

The post „ТЕАТЪР И ИСТИНА“ first appeared on Ани Васева.

„Метеор“, София, 2021

Издадена на български, френски, немски и английски език.

Поема за разрива и съвпадението, за обсебването.

„Виртуозът на живота“ е поема за предела – за Terra ultima. Тя въвежда образите на Севера – камъкът и дюните, скорците и звездите, цветовете на Северното сияние – като образите на предела на света, но и на един пределен свят. Въпросът на Виртуоза е въпросът за предела като форма на съществуване: съществуване, което пресича границата си. Пределът като радикална автономия и предел на автономията. В този предел Субектът се среща с невъобразимото Друго, изпитва го, вгъва се в ерогенния му релеф. В този предел природните сили сами (въ-)стават (като) Субект-Виртуоз.

Починалият десет дни след петдесетия си рожден ден канадски пианист Глен Гулд (1932–1982), обсебен от Севера, оплакващият съдбата си в забравения рай на Terra ultima римски поет Публий Овидий Назон и съчлененото от мъртви тела и електрически импулс Чудовище на доктор Франкенщайн, напуснало света върху айсберг в Северния ледовит океан, са фиктивните персонажи, изграждащи съзвездието на „Виртуозът на живота“.

Философската поема на Боян Манчев „Виртуозът на живота“ беше представена в рамките на изложбата Terra ultima в четири езикови версии – на български, френски, немски и английски език, с участието на актьорите Леонид Йовчев, Маркус Райнхард и Кристоф Печанац.

The post „ВИРТУОЗЪТ НА ЖИВОТА“ OT БОЯН МАНЧЕВ first appeared on Ани Васева.

художествено оформление на корицата: Метеор / strx

предпечат: Теодора Венедикова

формат: 16/70/100, меки корици, 354 стр.

„Метеор“, София, 2022

ISBN: 978-619-7291-31-5

„Музиката произлиза от Небето и пребивава сред хората; тя разцъфва от нищото и е завършена в природата; тя влияе на хорските умове, кара пулса ни да тупти и съзнанието ни да се движи.“
Така е описан произходът на музиката в предговора на първия корейски музикален трактат „Акхак куебом“, написан по време на управлението на крал Сонджон през 1493 г. под ръководството на учения музиколог Сон Хьон. Пасажът е красноречив – музиката е мислена като нещо твърде различно и при всички случаи много по-обхватно от модерното европейско естетическо понятие. Музиката, произлязла от небето и завършена в природата, е космогонична стихия. Същевременно, бидейки свързана с устройството на обществото, музиката е и политическа сила.

В епохата на създаването на „Акхак куебом“ музиката в Корея представлява своеобразна институция: тя е сложна система, неотделима от цялостен ритуален комплекс, чиято задача е да създаде хармония в обществото и природата. Книгата „Стихия и порядък“ разглежда това исторически и културно отдалечено от нас понятие за музика и изграждащите го практики в светлината на културната история, но и на музикалната теория и конфуцианската философия на епохата.

Яна Манчева е доцент по старокорейски език и култура към катедра „Кореистика“, Център за източни езици и култури, СУ „Св. Климент Охридски“, автор на „Ролята на учените в културния и политическия живот на традиционна Корея“ (Метеор, 2016). Новата ѝ книга се основава на докторската ѝ дисертация, защитена през 2008 г. в СУ.

Изображението на корицата е от изданието от 1743 г. на трактата „Акхак куебом“ и се ползва с любезното съгласие на Националния кугак център (Сеул).

The post „СТИХИЯ И ПОРЯДЪК. КОРЕЙСКА ТРАДИЦИОННА МУЗИКАЛНА КУЛТУРА ПРЕЗ XV-XVI В.“ ОТ ЯНА МАНЧЕВА first appeared on Ани Васева.

художествено оформление: Георги Шаров

„Метеор“, София, 2017

ISBN: 978-619-7291-02-5

The post „ПИЕСА ЗА ТЕБ“ first appeared on Ани Васева.

translated in English by Katerina Popova

graphic design: eMetheor

60/84-9.5, paperback, 144 pages

Metheor, Sofia, 2020

ISBN: 978-619-7291-08-7

Philosophy is in debt to poetry. But it is also in debt to science, whose poetic attitude philosophy has ceased to understand. Philosophy is in debt to the creative power of nature itself, and therefore to freedom. Philosophy must think what makes it possible; only then will it reopen its possibility.

Therefore: the clouds.

Besides being a difficult, if not paradoxical, object of science or figure of representation, or a privileged poetic image, could clouds also be a philosophical concept? Yes, is the answer of philosophical fantastics –

the method introduced by the book Clouds. Philosophy of the Free Body. Yes, because every concept is a cloud. The cloud is a form that thinks.

Neither a Hyperborean nor a white horseman, the cloud is an enigma which, before being thought, thinks us.

*

The cloud is a form that thinks. New philosophy means a new form. That is why the book about clouds, the cloudy book, is also a prolegomenon to a new philosophy of form.

Ontology of the Cloud

The cloud is a more solid foundation for ontology than any other element. Anaximander knows that crossing the boundless inevitably leads to an area eternally shrouded in clouds. The boundary is a cloudy space, condensed space. There, time bends and warps.

Anaximander walked in our footsteps. He rode our waves. He drank of our breath, encountering our cloud, our mist that soaked the sea, pale-pink swirls rolling along its shimmering surface at dawn, accompanied by the hollow murmur of the dark water, by the silence of the gloomy depths. The unknown and the frightening visit us in these liminal spaces, in these spectral places. The ship sails on, every breath abates, as though air slides on air, there’s no momentum, no acceleration, nor is there inertia without a force. When the mist clears, what will we see there?

The post „CLOUDS. PHILOSOPHY OF THE FREE BODY“ BY BOYAN MANCHEV (EN) first appeared on Ани Васева.

по романа „Престъпление и наказание“ от Ф.М. Достоевски
сценична версия на текста: Анна Топалджикова
режисьор: Ани Васева
сценограф: Виктор Георгиев
автор на музиката: Стефан Христов
асистент режисьор: Михаил Жекунов
фотография: Георги Димитров
графичен дизайн: Стефан Дончев

с участието на: Сабина Коен, Валери Георгиев и Леонид Йовчев

Спектакъл на Театър „Константин Величков“ гр. Пазарджик.

Премиера в „Открита Арт Сцена на Шипка“, РКИЦ, София, юни 2017.

Преди всичко останало, „Престъпление и наказание“ е криминална история. „Убиецът и блудницата“ проследява дебненето между бившия студент-убиец и загадъчния следовател. На объркания престъпник постоянно му е необходимо да се оттласква от нещо, за да си отговори на въпроса „Защо убих“, който, макар и неизречен, не спира да възпалява съзнанието му. Сам се набутва в ръцете на разследването, за да дразни раната си, или търси компанията на „падналата жена“, в чието присъствие се надява да намери едновременно утеха и наказание.

Престъплението, със своята зейнала органика и ужас, разтваря двойно дъно в плътта на ежедневието. Новоразкритата реалност е кошмарна, трескава, пипалата й се простират върху детайли от „нормалното“, облепват ги със сънната си слуз и ги правят неразпознаваеми. Престъпникът плава между плашещо познатите подробности на обичайното и пропадането на кошмара.

Престъплението е наказaнието, оказва се.

The post УБИЕЦЪТ И БЛУДНИЦАТА first appeared on Ани Васева.

Боян Манчев

Никой никога няма да узнае тайната, откъдето пиша и фактът, че го казвам, не променя нищо.

Жак Дерида, Circonfession (Paris, Seuil, 1991)

Дали обаче назоваването на тайната не променя всичко?

Е ли тайна назованата тайна? Е ли тайната чудовище, което се явява, за да се де-монстрира?

Етимологията на латинската дума monstrum, чудовище, не назовава просто това, което се показва, тоест явява, само-разкрива (както спекулативната употреба моделира от век насам думата monstrum), и следователно, в самия акт на разкриването, се де-монстрира, раз-очудовищностява; напротив, monstrum е на първо място самият акт на разкриване, а не разкриваща се същност. Monstrum е разкриването на поличбата, на скритата истина, с която метонимично е свързано разкритото чудовище. Но е ли чудовище едно разкрито чудовище?

Една разкрила се като тайна тайна е ли все още тайна?

Дерида едва ли би бил очарован от това да бъде вкарван в неумолимата хватка на семантичната логика на Гремас. Но според едно визионерско измерение на семиотичния квадрат на Гремас, лъжата не е контрарен двойник на истината. Контрарен двойник на истината е фалшивостта. Контрарен двойник на лъжата обаче е тайната. Ако истината е това, което е и се явява, ако фалшивостта е това, което не е и не се явява; ако лъжата е това, което не е и се явява, то тайната е това, което е, но не се явява.

Но в такъв случай, е ли тайната на Дерида все още тайна? Откъде се изказва / пише Тайната, ако не “откъм” собствения си произход? Именовайки се, не се ли посочва, тоест де-монстрира? С други думи, явявайки се, не става ли тайната истина? Но тогава как тя е тайна?

А ако там, в непостижимата точка, от която се говори, има нещо съвсем друго, дори не нещо, а просто нищо?

Знае ли се тайната, която се изявява? Подменяме ли тайната, явявайки я? Или тайната подменя нас?

А ако тайната е не това, което е скрито от нас, не и това, което е скрито от нас, а това, което крие “нас”?

Истината е обратното на „реалното“.

Тайната – на лъжата.

*

Днес, 15 юли 2020, Жак Дерида би навършил 90 години.

Жак Дерида и Боян Манчев на 15 юли 2002 г.

юли 2002 – 15 юли 2020

The post БОЯН МАНЧЕВ: ТАЙНАТА, ДЕРИДА first appeared on Ани Васева.

Определено всички сме изморени, притеснени и се страхуваме да не загубим живота си. Голямото извънредно положение се стовари върху нас. Свободата е преустановена, за да се запази живота на всеки. Някои демонстрират. Животът, смъртта се срещат отново на улицата. Срещат се и се сблъскват. Всички освен невидимия враг. Прилика на нормалност. Малко борба, моля, или ще се задуша. Но лицата са станали неузнаваеми. Под маските, които не позволяват да се поеме нов въздух. Диша се това, което се изхвърля. Без жизненоважен кислород, само въглероден двуокис. Всяко движение задушава. Безлико човечество на сцената на историята (история, колоездачна пътека hors contexte). С изключение на един, без маска. Единственият, който – мастито подреден – остана в свят, който вече не съществува: лицето на властта. Що за изключително положение! С изключение на мен.

Текстът е първоначално публикуван на италиански в Antinomie. Scritture e immagini, 5 май 2020.

Превод от италиански: Боян Манчев

The post ФЕДЕРИКО ФЕРАРИ: С ИЗКЛЮЧЕНИЕ НА МЕН first appeared on Ани Васева.

Определено всички сме изморени, притеснени и се страхуваме да не загубим живота си. Голямото извънредно положение се стовари върху нас. Свободата е преустановена, за да се запази живота на всеки. Някои демонстрират. Живот, смърт се намират на улиците. Срещат се и се сблъскват. Всички освен невидимия враг. Прилика на нормалност. Малко борба, моля, или ще се задуша. Но лицата са станали неузнаваеми. Под маските, които не позволяват да се поеме нов въздух. Диша се това, което се изхвърля. Без жизненоважен кислород, само въглероден двуокис. Всяко движение задушава. Безлико човечество на сцената на историята (история, колоездачна пътека hors contexte). С изключение на един, без маска. Единственият, който – тежко подреден – остана в свят, който вече не съществува: лицето на властта. Какво изключително извънредно положение е! С изключение на мен.

The post ФЕДЕРИКО ФЕРАРИ: С ИЗКЛЮЧЕНИЕ НА МЕН first appeared on Ани Васева.

Жан-Люк Нанси

Изискванията за карантина, наложени от вирусната пандемия, предизвикаха много протести в геополитическите и идеологическите региони, които се застъпват за правата, наричани права на човека. Несъмнено, приемането и дори поемането на отговорността за тези изисквания, бяха най-широко споделяните реакции, но често те също се изразяваха на фона на съжаление за онова, което изглеждаше едновременно като посягане на свободите и като мерки за защита на здравето.

Повече или по-малко хипотетичният модел на общностния имунитет беше споменаван като решение, което би позволило да се избегне ограничаване на свободите на движение и събиране. Забраните за посещаване на болни и умиращи бяха схванати като крайни форми на заличаване на свободата. Възможностите за проследяване на заразени хора породиха страха, че са подстъп към установяването на форми на неограничен контрол на личния живот. Съобщението за повторното отваряне на училищата веднага се натъкна на свой ред на възражения, този път обосновавани чрез свободата на защитата. Така порядъкът на мотивите за протестите се преобръща, но принципното му основание остава същото: свободата на всеки един при всяко едно обстоятелство.

Нашето общество смята за най-ценното си предимство – стига здравето и животът да не са сериозно застрашени – свободата на личността. По същество тя се свежда до свободата на движението, на събирането, на изразяването и на участието в управлението на общия живот в рамките на законодателните рамки, които сами по себе си са свободно приети.

Тези придобивки на съвременния свят не подлежат на оспорване. Една от съществените особености на този свят е изключването на всички форми на власт, които не са свободно съгласувани, от правото на робство до теологически или династически мотивираното право за упражняване на властта.

Упражняването на тази свобода обаче не е просто, тъй като, както току-що припомних, тя може не само да се противопоставя на ограничения, но и да ги изисква. Най-важното, което всички знаем много добре, е, че при всички случаи свободният индивид е този, който решава. Това, че свободата му трябва да се съчетава с тази на другите под формата на общи интереси или солидарности, не пречи на всеки един да бъде в състояние да даде съгласието си или да го откаже, дори това да означава да се съгласи да чака подходящ момент за промяна на закона.

Свободното съждение на всеки възрастен индивид трябва да може да бъде упражнено по всякакъв начин и на всички равнища (освен в случай на препятствие от правен или медицински характер, което само трябва да бъде установено под внимателен контрол, който на свой ред сам може да бъде поставен под въпрос). За нас нищо не е по-очевидно от пълната ни свобода на съждение и свободата на решението, която произтича от това.

Тази свобода трябва да бъде гарантирана и защитавана: ето защо единствената форма на обществена и политическа организация, която ѝ подхожда, е демокрацията, която се състои в свободното участие на всички в решенията, според които се осигурява общото съществуване. Така създадената общност е еквивалентна на съвместното съществуване на свободни индивиди.

Следователно свободата на субектите определя властването, както индивидуално, така и колективно, на същата тази свобода. Това отговаря добре на единственото възможно определение на свободата: възможността да се действа само според собственото решение.

Собственото решение предполага, че субектът е учреден чрез пълна собственост на самия себе си (и в допълнение от това, което му принадлежи). Това, което означава свободата за нас, не се свежда единствено до материалната и социална независимост (както е било за нашите предци). Тя е това, което е свойствено за един субект, тя е неговата способност за самоопределяне. В известен смисъл можем да кажем, че свободата и субективността са реципрочни и взаимозаменяеми понятия. Колкото до равенството на субектите, то се определя от факта, че всички субекти са еднакво свободни и следователно равно свободни. Всичко, което надхвърля това основно двойно положение – като солидарност или братство, както и необходимите властови отношения – е второстепенно и с по-ниско онтологично достойнство.

2.

Знаем всичко това превъзходно: това са аксиомите на обществено-политическата, етическата и в крайна сметка на метафизическата логика на нашия свят. Всъщност метафизиката обозначава мисълта за принципите и целите. Никое друго представяне на принципи и цели – от порядъка на религиозния закон или на каквато и да било съдба – не може да удовлетвори аксиомите, които току-що споменах. Единственият принцип е свободата. Което означава, че тя носи и крайната цел. Ние сме свободни, за да бъдем свободни. Основана върху самата себе си, свободата е цел сама на себе си.

Всичко останало, ако се замислите, е единствено следствие. Производствата, притежанията, действията и творбите в действителност са единствено второстепенни следствия на утвърждаващата се свобода.

(Наясно съм, че мнозина няма да бъдат удововлетворени от тази скица и се подхранват с повече или по-малко плам от религиозни, естетически или символични убеждения, предлагащи смисъл на съществуването, неограничаващо се до само-целността на собствената свобода. Тези вярвания произтичат от напълно разбираеми афективни очаквания. Но те или напълно подменят свободата – което довежда до сблъсък, или чрез повече или по-малко съгласувани договорености си дават възможност за живот в двоен режим, от една страна подчинен на правото, а от друга – на вярванията.)

Трябва обаче да се признае, че самото устройство на свободата, както току-що припомних, не е без затруднения. Не мисля само за всички споменати от мен вторични аспекти, за всички практически или емоционални условности, които усложняват и дори затъмняват свободното упражняване на свободата.

Имам две основни съображения.

Първото се отнася до историята на свободата в съвременния свят. Второто се отнася до самото онтологическо измерение на идеята за свобода.

Да започнем с историята. Забележително, направо удивително е, че модерното овладяване на свободата – това, което започва с хуманизма на XVI век, за да достигне до демокрацията на XX век – беше придружено от най-тежките оспорвания на тази свобода.

Не беше нужно много време, за да се отприщят критиките на свободите, провъзгласени от хуманизма и от демокрацията. Много бързо разбрахме, че неравенствата в собствеността определят неравностойното ползване на свободата и че това неравностойно ползване проваля самата свобода. Най-простата и най-необходима свобода, тази за правото на препитание, изглежда като комедия, когато някои са свободни да се продават на пазара на труда, а други са свободни да регулират суверенно или тиранично условията на този пазар. Всички борби на работниците от XIX и XX век бяха ръководени от необходимостта да се даде реално, а не просто формално съдържание на правото на труд, което само по себе си е условие за упражняване на всички останали права.

Но ние сме забравили всичко това. Всъщност това, което трябваше чрез труда да създаде общество, чиято обща свобода би представлявала осъществянването на всички и на все един – на комунизма, единствено създаде друга форма на зависимост. Навсякъде условията на труд станаха все по-сложни и по-зависими от техно-икономическата логика, в резултат на която разривът между свободата на тези, които взимат решения, и подчиняването на изпълнителите не спира да расте. Последните представляват огромното мнозинство от населението – включващо също значим брой хора, лишени от работа и следователно от свобода.

От друга страна се разкриха нови свободни пространства под формата на умножаващия се избор на потребителски стоки. Към средствата за препитание и удобство се прибавяха развлеченията, културните блага и това, което бихме могли да опишем като пасивно или дори пристрастяващо засмуквне на големия спектакъл на това свръхизобилие и на собствената ни зависимост от него. Свободата се превърна в препоръчителната употреба на образи на нашето майсторство и удовлетвореност. Голяма част от най-разпространеното кино не носи друго съдържание. С други думи, навсякъде репрезентацията на самоопределението заема мястото на реалното самоопределение.

3.

Именно тази огромна илюзия за модерността, илюзията за освобождението на човечеството, преодоляло всички зависимости, започнахме да осъзнаваме. Това осъзнаване се разкрива чрез множество знаци и по-специално чрез това, че сега знаем в каква степен губим свободата си на действие в следствие на унищожаването и преобразуването изоснови на условията на живот на планетата.

Следователно обаче съществува голям риск да се поднови илюзията за „истинска“ свобода – по-„естествена“ и по-„човешка“. Този риск е голям, защото все още не сме напреднали в самата си мисъл за свободата. Образът на самоопределението продължава да ни очарова, дори когато именно в него се крие проблемът.

Тук достигаме до това, което нарекох онтологична величина на идеята за свобода. Това ще рече: какво основава свободата и следователно какво основава същностното свойство на съществото, което предполагаемо е надарено със свобода?

Особено забележително е, че в същата тази история, която поражда съвременната свобода, никоя философия или теология не е приписвала свободата на човека чисто и просто като сила на самоопределение. Напротив. Няма да го открием дори при Лок, дори и при Русо. Без да навлизаме в детайлите на въпросните мисловни системи, можем да кажем, че пълното и цялостно самоопределение никога не е било мислено, освен по отношение на едно съвършено същество, наречено Бог или Разум, Дух, Природа или История, но никога неотъждествено изцяло със самия човек, дори и давайки форма на неговия собствен идеал или абсолют. Културата ни винаги е била шизофренна: от една страна е трябвало да бъдем свободни, от друга страна обаче сме знаели, че не сме.

Това е и причината да не сме спирали да говорим за „освобождаване“, за „разкрепостяване“ или за „еманципация“. Тоест за действия, които предполагат едно начално отсъствие на свобода. Но ако е възможно детето да стане свободен и отговорен пълнолетен, ако е възможно окончателно да се освободи затворник и ако е възможно да бъде свален тиранин, то съвсем не е сигурно, че по същия начин би могъл да се яви абсолютният субект на собствената си автономия.

Познаваме такъв субект под три форми и всяка от трите води до ограничаване на автономността – следователно и до самоограничение.

Първата форма е тази на либертинството, която в своя силен първоначален смисъл обозначава принципа на пълна независимост от законите и нормите, приети от дадено общество. Либертинската автономия е тази на искането или непосредственото желание в неограничения им кипеж. Безспорно изкусителният му образ обаче не може да попречи на кипежа му да се отприщи така, че да се самоунищожи – не толкова вследствие на изчерпването му, колкото на имплозията, причинена от изстъплението му. За либертина всъщност е присъщо да рискува себе си извън всичко същностно.

Втората форма е основаната на свързването на Кант със Сад, изложено от Лакан. Това е убедеността на абсолютния субект в собствения му закон: при Кант центрирана върху универсалността на разума, докато при Сад върху не по-малко универсалната субективност; първата предполагаща абсолютно достойнство, докато втората не по-малко абсолютна жестокост. Тази амбивалентност отвежда до вътрешното противоречие или дори само-отчуждаването на свободата.

Третата форма е дадена с това, което Маркс нарича свобода на труда, тоест свободното производство както на социално, така и на индивидуално същество. Това производство предполага, че продуктът е определен. Това обаче е именно онова, което Маркс не може да определи другояче, освен като самата свобода на труда. С други думи, свободата става собственото си производство; тя не е предварително дадено свойство или право. Тя е своето собствено действие. Но същевременно тя се пред-полага точно толкова, колкото пълната автономия на едно абсолютно същество. При това тя губи себе си, защото или не прави нищо друго освен да се възпроизвежда, или се свежда до това да бъде производителна сила на нови присвоявания.

4.

Тук трябва да се съгласим, че изискваната от свободата автономия изглежда неизбежно и – смея да твърдя – авто-матично изключена.

Това ни дава следното указание. Това, което е изключено, е, че самоопределянето е свойство на едно същество. Но именно презумпцията за „свое собствено“, за свойствено изобщо е това, което несъмнено и незабавно подменя самата постановка на проблема. Ако знаем какво е свойствено за човека, ако знам кой собствено съм, ако един народ владее собствения си произход и природа – тогава е сигурно, че или тази свобода е предварително ограничена от тази собственост, или че се свежда до порочния кръг: „Аз съм свободен да бъда свободен“. (Порочен кръг, в чийто капан пада също един бог, който се утвърждава като всемогъщ, тоест който притежава мощта да бъде всемогъщ.)

И така, несъмнено нямаме по-свой опит от този на несвоевостта. Кой съм аз ? Кой е този народ? Какво е човекът? На този последен въпрос Кант казва, че няма отговор. Това означава, че самият въпрос не трябва да бъде поставян. Това не е въпрос на същност, на собствена природа.

Това, което е свое, автентично, оригинално, същностно, първоначално, чисто, никога не е такова, защото то винаги трябва да се търси, да се разкрие, да се прочисти (да помислим за ужасните значения на тази дума …). А при пречистване или при прочистване заличаваме другото, не-тъждественото.

Това, което е свое, никога не е пред-положено, дори и като чисто свободно същество. Не става дума за “свое” в смисъл на притежание. Свободата ми не ми принадлежи, по-скоро аз принадлежа на свободното изобретяване на едно свое, което, докато съм жив, винаги ще предстои, ще започва да действа и да бъде усещано наново и наново. Смъртта не го приключва: напротив, тя показва, че своето винаги е друго, винаги другаде, отвъд. Точно както отвъд всяко море има отвъдморски земи и както ултразвукът принадлежи към звуковия регистър, така и нашите тесни обикновени свойства, нашите блага и нашите права се отнасят до отвъд-собственото на това, на този или тази, което винаги е извън нас.

Ето защо свободата няма свойство като това на право, с което бих могъл да разполагам, нито някаква проста идентичност – „моята свобода“, „свободен народ“, „свободна творба“; тя съществува единствено примесена с всичко, на което се противопоставя, което я отблъсква и ограничава – необходимости, граници, тежест на тялото, на ума, на чувствата, на отношенията и на импулсите.

Както пише Дерида: „Свободата се разбира и се разменя с онова, което я задържа, с това, което тя получава от един скрит произход, с притеглянето, което полага центъра и мястото й.”*

* « La liberté s’entend et s’échange avec ce qui la retient, avec ce qu’elle reçoit d’une origine enfouie, avec la gravité qui situe son centre et son lieu. » (Jacques Derrida, « Edmond Jabès et la question du livre », L’Écriture et la dfférence, Paris, Seuil, 1967,p. 101. [В българския превод на Татяна Батулева: „Свободата е в съзвучие и обмен с корените си, с това, от което черпи скрития си произход, с притеглянето, което определя нейния център и мястото й.“, „Едмон Жабес и въпросът за книгата“, В: „Писмеността и различието“, изд. „Наука и изкуство“, София, 1998, с. 100]).

Превод от френски език: Боян Манчев

The post ЖАН-ЛЮК НАНСИ: ДА ОСВОБОДИМ СВОБОДАТА first appeared on Ани Васева.

Жан-Люк Нанси

Напоследък чуваме гласове, все по-настойчиво призоваващи да осъдим въвеждането на карантина като грешка, обясняващи ни, че, оставяйки вируса и наличния имунитет да действат на воля, бихме постигнали много по-добър резултат, и то при по-ниски икономически загуби. Колкото до човешките загуби, те биха се ограничили единствено до леко повишаване на смъртните случаи, планирани преди пандемията.

Всеки един от идеолозите на онова, което можем да наречем нео-вирализъм – доколкото пренаписва в здравен план икономическия и социален неолиберализъм – се явява с арсенал от цифри и статистики, на които тези с по-адекватна информация и опит не пропускат да възразят. Но този дебат не интересува неовирaлистите, които априори са убедени в невежеството или в слепотата на всички, натоварени с отговорност. И те не се смущават, след като така или иначе са част от него, да говорят за заробването на знанието от властта, която сама по себе си е смятана за невежа или макиавелистка. Що се отнася до останалите, до всички нас, за тях ние сме просто будали.

Винаги е интересно да се проследи появата на тези, които раздават поучения. Обикновено те идват малко късно и пренаписват историята. Те всъщност били знаели всичко предварително. Например, че условията на живот в домовете за възрастни хора често били непривлекателни. И тъй като вече са го знаели, защо ли не са използвали познанията си по-рано, за да променят положението? Въпросът за условията и за самия смисъл на живота, в определени случаи продължаван единствено благодарение на медицински и социален контрол, е въпрос, поставян от много време насам. Чувал съм възрастни хора да го задават. Чувал съм дори някои измежду тях да питат защо не им позволяват да се свърши по-бързо.

От това обаче не следва, че всички на възраст над 70 години, дори и засегнати от особени увреждания, са непременно виртуално мъртви. Ако приемем предложението за свободен обмен на вируса, именно вирусът би направил подбора – включително и между тези, които са под седемдесет, защото все пак има неколцина засегнати и между тях. Подобно предложение би било разбираемо, ако все пак нямахме определени средства за защита. Съществува обаче порочен кръг, който е този на нашата медицинска техно-наука. Колкото повече знаем как да лекуваме, толкова по-сложни противодействия предизвикваме и толкова по-малко можем да оставяме природата да действам на воля – за която впрочем знаем твърде добре в колко тежко състояние се намира.

Но дори и да не го казват, неовиралистите говорят именно за природа: според тях едно мъдро природно устройство позволява вирусите да бъдат ликвидирани чрез ликвидирането на безполезните и нещастни старци. Още малко и ще ни кажат, че това би могло дори да укрепи вида. Това твърдение именно е интелектуално безчестно, както и политически и морално съмнително. Защото, ако проблемът идва от науката и социално-икономическите условия на функционирането й, то тогава проблемът се намира другаде. Той е в самото ни схващане за обществото, на неговите цели и неговите залози.

По сходен начин, когато тези неовиралисти заклеймяват обществото, неспособно да понася смъртта, те забравят, че е изчезнало всичко природно и свръхприродно, което някога е позволявало силна и в крайна сметка жива връзка със смъртта. Технонауката разгради и природата, и свръхпрородата. Не, не сме станали слабосилни: напротив, представяхме си, че сме станали всемогъщи…

Множеството кризи, в които сме въвлечени – и на които пандемията Covid-19 е само незначително следствие в сравнение с много други – произтича от неограниченото разширяване на свободното използване на всички налични сили, природни и човешки, за производство, което няма друга целесъобразност освен самото себе си и собствената си мощ. Вирусът идва навреме, за да извести, че съществуват предели. Но неовиралистите са твърде глухи, за да го чуят: те чуват само шума от двигателите и пукота на мрежите. Ето защо те са арогантни, самодоволни и неспособни на най-малка умереност, която става наложителна, която се налага, когато реалността е сложна и трудна.

В крайна сметка те всички се държат – дори и да не носят оръжие – като онези, които на други места демонстрират публично, въоръжени с щурмови пушки и гранати срещу карантината. Вирусът сигурно се превива от смях. Но има също така и за какво да се плаче, защото неовирализмът произлиза от отмъстителност и води до отмъстителност. Той иска да си отмъсти за плахите начала на солидарност и социални изисквания, които се проявяват по нови начини. Той иска да сложи край на всяко желание за промяна на този самоинфектирал се свят. Той не иска нищо да застрашава свободното предприемачество и свободната търговия, включително търговията с вируси. Той иска всичко да продължи да се върти в кръг и да затъва все по-дълбоко в нихилизма и варварството, което тези така наречени свободи прикриват толкова зле.

(* Текстът се появи във в-к „Либерасион“ на 10 май под заглавието „От неолиберализъм към неовирализъм“: https://www.liberation.fr/debats/2020/05/10/du-neoliberalisme-au-neoviralisme_1787957

Тук запазваме заглавието на предоставения ни оригинален текст)

Превод от френски език: Боян Манчев

The post ЖАН-ЛЮК НАНСИ: НЕО-ВИРАЛИЗЪМ first appeared on Ани Васева.

(Да мислим световната карантина, 2)

Томаш Майа

Страхът – страхът, който ще нарека “Големият страх” – е общият източник на политика и религия. Или по-скоро на политиката като религия.

Това е страхът, който излиза на повърхността днес, повърхност, съизмерима с тази на Земята, по време на карантината. Вече виждаме, че този страх не е свързан само с епидемичната криза, той се удвоява (може би от самото начало) от страха от друга криза, икономическа и социална криза, която вече беше обявена за по-сериозна от тази през 2008 г. („криза“, която обаче няма как да бъде такава, тъй като кризисната ситуация се превърна в хронично състояние на капитализма: поне от половин век ни предъвкват хрониката на хроничната криза). Следователно двоен или удвоен страх, двойно измерение на един и същ страх. А това означава, че карантината ни дава шанса да мислим за това, което е първата политическа необходимост днес: да изтръгнем окончателно политическото от религиозното.

Manuel Zimbro, Não há o medo, 2000 (Photo: André Maranha)

Мануел Зимбро, „Няма страх“ [надпис върху камък с мащаб на длан], 2000 (Фотография: Андре Мараньа)

——

Не знаем знаем дали това изкореняване ще бъде някога възможно. Разграничаването между политическото и религиозното или ще бъде политическо решение, или няма да се осъществи. Всъщност нуждата да ги разграничим вече е латентна при гърците: те бяха първите, които си представят един Бог, който умира; оттогава насам политическото е мислено като тяло, дори като имунно тяло. Или по-точно като имунизирано тяло, тяло, което придобива безсмъртие чрез принасянето в жертва на смъртните.

По тази причина ще трябва да определим „Бог“, заедно с всичките му секуларизирани форми, физически и метафизично като общото антитяло на смъртните, тоест както това, което възпрепятства учредяването на политическата общност (общността без йерархия, където всички същества излагат едно на друго равенството си по рождение). Следователно ще е необходимо да се достигне до корените на теологията, тоест също така и на философията и на политическата икономия, която си присвоява общото (на смъртните).

——

Тук, по време на карантината, единствено се опитвам да схвана очертания. Ако определих този страх като “Голям”, то беше, за да набележа още в самото начало идеята не просто за страх, който би бил по-голям от всеки друг (според какви критерии всъщност бихме могли да измерваме страха?), а за страх, който се съизмерва с това, което е по-голямо от човешкото – казано направо, с това, което е без обща мяра: несъизмеримото или без-мерното. Този страх ще получи благородно наименование в теологията и религиозните изследвания: tremendum, тоест това, което е огромно, извън нормата и извън мярата, това, което ни кара да треперим от ужас; страх и трепет, ще обобщи Киркегор (повтаряйки думите от Посланието на апостол Павел до Филипяните). Но ще запазя простото определение „несъизмерим“, тъй като то излага самата сърцевина (или основание) на политическото: а именно, че в общността има munus [лат. услуга, задължение; дар] и че този munus е несравним с каквото и да е друго в човешкото съществуване: бреме на смъртността и дар на живота.

Страхът от безмерното е страхът тази тежест да се носи до края и да се приеме безрезервно този дар. И ако този страх е може би неизбежен за човека, карантината все пак може да ни накара да разберем, че не трябва да се оставяме да бъдем заробвани от него. Защото заробването от безмерния страх го превръща в желание за абсолютна имунност или безсмъртие. Трагическата ирония, свеждаща се до това, че неизмеримото този път се проявява чрез съвсем малкото, ако не и микроскопичното, като така не престава да бъде невидимо.

Следователно големият политически въпрос, който възниква, е дали отново ще се поддадем на изнудването на Големия страх. Едно е сигурно: това изнудване е най-ефекасното политическо средство за продължаването на разграбването на обществени блага и услуги, които се оказват крайно недостатъчни [démunis], тук е мястото да го кажем, за да позволят да се противодейства на тази пандемия.

——

Можем да обобщим това изнудване чрез една добре позната фраза: парите или живота, като тук под “пари” се има предвид всички средства, които позволяват на човек да живее. Следователно, под заплаха от смърт и за да се опази живота, оставяме “крадеца” да си присвои тези средства и да ги превърне в частна собственост. Оцеляваме в страх, за да си спасим живота. Но тези, които си присвояват тези средства, са същите – ето това е върхът на шантажа – които няма да се поколебаят, когато е необходимо, сами да ни отнемат свободата или живота.

Единственият начин да протестираме срещу това изнудване е да не избираме между присвояването на средствата за живот и лишаването от живот. В крайна сметка, това би означавало да се отговори: свобода или смърт. Това е изборът на тези, които не трябва да избират и които нямат какво да губят. А това означава, че е решаващо – политически решаващо – да не се оставяме да бъдем поробени от страха. Без освобождаването (което може би няма да има завършек) от този страх не може да има политическа общност.

Защото откъде произтича мощта на заплахата от смърт, ако не от това, че тя въплъщава самата смърт? Тоест, също така, че тази мощ дава образ на страха ни да умрем? Да, плашим сами себе си, защото страхът ни издига смъртта като тираничен образ. И ние се подчиняваме на самите себе си, вярвайки, че така овладяваме страха. Робството е цената на илюзията за съществуването на Господар на страха. Роби на един Господар, ето това приемаме да бъдем (повече или по-малко) доброволно.

——

Въпреки че идеята за страха като произход на религията е древна (Хобс, например, споменава епическата поема “Тиваида” на Стаций, написана в края на I-ви век), на Ницше принадлежи заслугата за ясното й артикулиране, чрез свърването на фигурирането на божествено тяло и (политическата) мощ. Той казва по същество две неща:

— страхът пред предците нараства съразмерно на мощта на (древната) група;

— благодарение на въображението, породено от нарастващия страх, прародителят достига чудовищни ​​размери и в крайна сметка придобива фигурата на бог.

Ницше заключава: „Може би тук трябва да се търси произхода на боговете изобщо, произход, който води назад към страха! …“ (“Генеалогия на морала”, II, § 19*).

Към този трудно оборим анализ ми се струва необходимо да добавя следното пояснение: страхът, преди да подсили групата, я излага на риска от разпад, защото той изолира и парализира всеки от членовете й. Страхът в това отношение е долната граница на политиката (докато горната граница е състраданието, което унищожава общността чрез сливането на членовете й в маса). Едва тогава, под въздействието на заплахата от изчезване, страхът обвързва; и колкото повече нараства страхът (колкото по-чудовищен става той, казва Ницше), толкова по-хомогенно се обединява групата около своя прародител, който е станал бог. Така страхът от смъртта се разтоварва изцяло върху един мъртвец, който, именно по тази причина, става носител на жизнената мощ на групата. Така се създава едно общо тяло – или както виждаме, едно чудовищно антитяло, което основава политическо-религиозния порядък, ако не и теолого-политическия ред. Според мен то стои в основата на цялата политика на Запада – включително на революционната или еманципаторната политика.

——

Това уточнение се позовава на политическата роля на страха, откроена от западната мисъл. Ще изясня съвсем схематично тази роля, като припомня няколко тези, позволяващи да схванем политическото измерение на безмерния страх.

Хобс, както може да се очаква, сякаш случайно призовава едно чудовище, за да представи суверена на титулната страница на книгата си “Левиатан”. Големият страх тук се прехвърля върху тялото на абсолютния суверен, който именно включва в тялото си всички граждани, гарантирайки им сигурност и мир. Това е необходимото условие на надскачането на „природното състояние“, състоянието на война на всички срещу всички, която би довела човечеството до самоунищожение: „Докато хората живеят без обща власт, която да ги респектира всички [a common Power to keep them all in awe], те се намират в това състояние, което се нарича война, и то война на всички против всички” (I, 13; Томас Хобс, „Левиатан“, 2017, прев. Руси Русев, с. 109). Следователно преходът от природното състояние към гражданското общество е преходът от примитивен страх (страх – fear – от насилствена смърт) към уважителен страх или страхопочитание (страх – awe — пред суверена).

——

От своя страна, във „Феноменология на духа“ Хегел указва, като възможност на Историята, борбата между самосъзнанията, сама по себе си възможна единствено чрез страха от „абсолютния Господар“ или от смъртта. Съзнанието на Господаря трепери пред „абсолютния изначален страх“ (а не преди някаква „частна трвога“), докато съзнанието на Роба се запазва или опазва, давайки форма на този страх. По този начин Хегел схваща единството между страха от смъртта и създаването на форми (или културата: das Bilden) на живота (IV, A). Ако обаче историческият модел за разрешаване на това напрежение между Господаря и Роба е Христос (Господарят-роб или Робът-господар), то следва, че Историята е мислима единствено чрез жертвеното.

Най-сетне Фройд в “Психология на масите и анализ на Аза” открива във феномена на “паниката” риска от разпадане на тълпата (а паниката, вече свързана от Хобс с тълпата, може би е думата, която най-точноо описва страха от пандемията). „Паниката се появява, пише Фройд, когато опасността, засягаща всички, се увеличава или когато прекъсват афективните връзки, които удържат тълпата сплотена“ (V *). Накратко, паниката „разкрива отсъствието и повече от отсъствието на Бащата-Пан“ (по думите на Лаку-Лабарт и Нанси в “Политическата паника”), тоест липсата на Господаря, чиято религия ще има отговорността да симулира или постулира присъствието.

——

Изхождайки от тези твърдения, можем да кажем, че целият въпрос за културата или за формирането на човека – въпрос, който има поне троен отговор: художествен, политически и религиозен – се свежда до това: каква форма даваме на страха от смъртта.

Именно тук трагедията и като цяло трагическата мисъл може да ни научи на нещо – може би на същностното – за нашата колективна съдба, тъй като те са възникнали на кръстопътя на изкуството, политиката и религията.

Ако няма и най-малката възможност за разтоварване на бремето на смъртността чрез прехвърлянето му върху другите, трагедията учредява форма на пречистване, на катарзис, който ще нарека благотворен: разтоварване, което ни освобождава от страха, без да убиваме никого. Това е изобретението на театъра (става дума за самата необходимост да се даде форма на живота): не разтоварваме страха от munus-а върху другиго, или по-скоро: разтоварваме го върху една persona, избягвайки да го правим за сметка на смъртта на другия. С други думи, именно изобретяването на играта – на представвлението – има способността да овладее злото.

——

Това е урокът, който можем да извлечем от театъра, ако искаме да избегнем зловредния катарзис, тоест жертвоприношението: големият страх – именно защото е без-мерен – не може да се споделя от общността, общността, която споделя несподелимата смърт. Страхът принадлежи на всеки един от нас поотделно. Свободата със сигурност не е освобождаването от смъртта, а освобождаването от страха от (собствената) смърт. „Свобода или смърт“ означава също това.

——

Ако се оставим да бъдем завладени от страха, създаваме общо антитяло, което узаконява злото. Това антитяло е като главата, на която се принася в жертва останалата част от политическото тяло. Най-голямата ни политическа трудност днес е, че тази Глава (Главатар, Суверен, Господар…), на която принасяваме в жертва себе си и на която практически всички държави в света се принасят в жертва, е точно толкова невидима и разпръсната, колкото и самият вирус. Капиталът – тъй като това е името й – е станал невидима Глава (caput) на бог Пан. Затова трябва да изобретим цяла една мисъл за общото срещу това зло, проникнало в телата и умовете ни. Трябва да изобретим наново всичко в политиката, за да дадем наново шанс на общия живот, на неприсвоимото общо.

——

Преди няколко дни, гледайки телевизионен репортаж, очите ми срещнаха тези на медицинска сестра от Royal Free Hospital в Лондон. Изведнъж тя каза: „Понякога имам чувството, че някак съм отговорна за нечия смърт“. Тя е главната сестра на Интензивното отделение, тази, която трябва да изключи вентилаторите на неизлечимо болните. Същата медицинска сестра добавя: „Не мога да спя. Страхувам се да не хвана вируса, говорим за това сред колегите и всички се страхуват. Как другояче би могло да бъде? И кой на нейно място, давайки “някак” смърт на някого, би могъл да го отблъсне?

И все пак въпросът – най-старият въпрос на политиката и религията, неотделно – е въпросът за това какво правим със страха. Няма сто начина това да бъде постигнато. Вече предположих: има само два, доброкачественият катарзис (чийто залог е пред-ставлението) и недоброкачествен катарзис (чиято истина е саможертвата). Това не означава, че политиката трябва да приема изкуството като модел за сметка на религията; това просто означава, че изкуството показва предела на представянето на смъртта или, по-точно, на мъртвите. Което вече е огромна разлика. От друга страна, трябва да кажем, че именно жертвеният катарзис, който, желаейки да ни освободи от munus и да ни осигури спасение, е господствал вездесъщо в световната история. В този смисъл политиката – тоест политиката, изтръгната от религиозното – все още не е започнала.

Това означава, че все още не сме взели предвид – политически акт – основният факт на новото време, който е смъртта на Бог. Да се сложи край на теолого-политическото е задача, която все още стои пред нас.

——

“Те не знаят, нито мечтаят / Че мечтата управлява живота” [Eles não sabem nem sonham / Que o sonho comanda a vida], пише португалският поет Антонио Жедеао във “Философски камък” [Pedra Filosofal]; трябва обаче да се признае, че мечтата управлява само една нищожна част от човечеството – тази, която, изправяйки се срещу Големия страх, създава друг живот в живота. Това, което управлява живота на огромното мнозинство от хората, е заробването от страха. Робско съзнание или робство.

Именно по тази причина да се предадеш или да не се предадеш на страха е първото политическо решение.

Лисабон, 25 април (Ден на освобождението от страха) – 1 май 2020 г., Томаш Майа

[Редакция на френската версия: Клер Нанси]

* Приведеният цитат от Фройд ще бъде адаптиран допълнително според българския превод (заб. на преводача).

Превод от френски език: Боян Манчев

The post ТОМАШ МАЙА: ГОЛЕМИЯТ СТРАХ first appeared on Ани Васева.

The post WORKSHOP BG first appeared on Ани Васева.

The post ТВОРЧЕСКА РАБОТА БОЯН МАНЧЕВ first appeared on Ани Васева.

The post БИБЛИОГРАФИЯ БОЯН МАНЧЕВ first appeared on Ани Васева.

УБИЕЦЪТ И БЛУДНИЦАТА

ГОРГОНИ В ДЕПОТО ИЛИ АПОКАЛИПСИС СЕГА

СИНЯТА СТАЯ

POWER FRIDGE POINTS

СВИДРИГАЙЛОВ

ПРИСЪСТВИЯ

The post РАБОТА ИЗВЪН МЕТЕОР АНИ ВАСЕВА first appeared on Ани Васева.

Театър

Кино

The post СПИСЪК С РОЛИ ЛЕОНИД ЙОВЧЕВ first appeared on Ани Васева.

Ани Васева (София, 1982) е режисьoрка и теоретичка на изкуствата. Съоснователка на „Метеор“ (2008). Преподавателка в НБУ. От завършването си на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 2009 г. досега е създала над двадесет спектакъла, видеа и филмови творби. Част от текстовете й за театър са издадени в сборника „Метеор. Избрани театрални текстове“ през 2018 г.

Освен авторка на театрални пиеси, Васева е изследователка на театъра, танца и съвременното изкуство, преподавателка и преводачка. През 2017 г. е публикувана книгата й „Що е то съвременен танц“, която доразвива дисертацията й, защитена през 2014 г. в ИИЗК към БАН. През 2020 г. е публикувана книгата й „Театър и истина“, през 2022 г. – „Метеор. Театър на невъзможното“, а през 2023 г. – „Театър на чудесата“. Превела е от английски език книгите „Източни митологии” от Джоузеф Кембъл (2004), „Наръчник на хореографа“ от Джонатан Бъроуз (2017) и „Сънища във вещерската къща“ от Х.П. Лъвкрафт (2022).

От 2023 г. Ана Васева е съ-директор на европейския летен семестър на MfA Dance Program (Hollins University, VA, САЩ). От 2014 г. насам е гост-преподавател в Департамент „Театър“ на НБУ, а през периода 2015-2018 г. преподава история и теория на театъра и литературата в ТК „Любен Гройс“, където съвместно с Леонид Йовчев ръководи и клас по актьорско майсторство (2017-2018). През последното десетилетие публикува десетки статии в български и чуждестранни издания и изнася публични лекции във водещи културни институции в София, Виена, Токио, Лондон, Берлин, Загреб и др.

Работите й в сферата на визуалните изкуства, перформативните й инсталации и перформанси са излагани и представяни в TanzQuartier Wien, Museu de Arte Contemporânea de Serralves (Oporto), < rotor > Zentrum für zeitgenössische Kunst (Graz), Steirische Herbst (Graz), Whitechapel gallery (London), СГХГ, СБХ, галерия „Васка Емануилова“, галерия „Райко Алексиев“, the fridge, галерия Структура, swimmingpool и др. Като продуцент в „Метеор“ е осъществила успешно десетки проекти за театрални постановки, издаване на книги, образователни проекти, местни и международни сътрудничества и др. Постановките й са представяни в множество театри и алтернативни пространства в страната и чужбина, между които ACUD Theater (Berlin), Gallus Theater (Frankfurt), Museu de Arte Contemporânea de Serralves (Oporto), Токийски университет, Национален дворец на културата, Гьоте-институт, Френски институт в България, ТР „Сфумато“, театър „Възраждане“, както и театри и алтернативни пространства във Варна, Бургас, Велико Търново, Пловдив, Русе, Пазарджик, Ловеч, Шумен, Плевен, Благоевград и др.

The post КРАТКА БИОГРАФИЯ first appeared on Ани Васева.

БОЯН МАНЧЕВ

Боян Манчев (София, 1970) е философ и драматург, съосновател на “Метеор”.

Доцент към Департамент “Изкуствознание и история на културата” на НБУ, където преподава философия и теория на изкуството и културата; професор в Берлинския университет за изкуства, където преподава философия и съвременна критическа теория; гост-професор в СУ „Св. Климент Охридски” и Университета Холинс (Вирджиния / Франкфурт). Директор на програма и вицепрезидент на Международния философски колеж в Париж (2004-2010).

Боян Манчев е автор на тринайсет книги на български, френски, английски и италиански език, между които Свобода въпреки всичко. Свръхкритика и модална онтология (София, 2020), Новият Атанор. Елементи на философската фантастика (Философска фантастика, т. 1, София, 2019), Тъмна поема / Dark Poem (с фотографката Боряна Пандова, София, 2019), Метеор. Избрани Театрални Текстове (съвместно с Ани Васева, София, 2018), Облаци. Философия на свободното тяло (София, 2017; английско издание 2019), Логика на политическото (София, 2012), Miracolo (Milano, 2011), L’altération du monde (Paris, 2009), La métamorphose et l’instant – Désorganisation de la vie (Paris, 2009), Тялото-Метаморфоза (София, 2007), Невъобразимото (София, 2003), както и на близо триста студии и статии, публикувани на български, френски, английски, немски, италиански, испански, португалски, японски, китайски, руски, шведски, сръбски, словенски и други езици. Съставител и редактор на ред издания, между които броевете на списанието Rue Descartes 64: La métamorphose (PUF, 2009) и Rue Descartes 67: Quel sujet du politique ? (PUF, 2010, в сътрудничество с Рада Ивекович и Габриела Бастера), включващи текстове на Жан-Люк Нанси, Антонио Негри, Шантал Муф, Ернесто Лакло, Етиен Балибар, Нанси Фрейзър, Жюдит Рьовел, Фредерик Нера и др. Преводач е на български език на Corpus на Жан-Люк Нанси (ЛИК, 2003).

Манчев е изнасял лекции в множество европейски, американски и азиатски университети и културни институции, организирал е ред конференции и публични форуми в областта на философията, съвременното изкуство и политика и е сътрудничил на проекти на CIPh, EHESS, CNRS, Palais de Tokyo, CND (Париж), Haus der Kulturen der Welt, Volksbühne, Sophiensaele, NBK (Берлин), IWM, MUMOK, Tanzquаrtier (Виена), ZKM (Карлсруе), Kolleg Friedrich Nietzsche (Ваймар), Apexart, PS1 (Ню Йорк), BAK (Утрехт) и др. Сътрудничи и участва в дебати с водещи философи и теоретици от различни поколения; включва се като теоретик, драматург или изпълнител в проекти на театрални режисьори, хореографи и художници (между които Борис Шармац, Тим Етчелс и Адриан Хийтфилд). Съавтор (с режисьорката Ани Васева) на театралните текстове “Пиеса за умиране” (2010) и “Франкенщайн, или Новата Пандора” (2011) и автор на “Фаетон: Изверги” (2013). Боян Манчев е автор и на философския текст за театър “Дъщерите на Пандора”, поръчан от Vierte Welt Kolaborationen (Berlin) и поставен от Дирк Сислак и Анет Хардеген. Куратор и автор на каталога на изложбата „По никое време“ (СГХГ, 2011).

Член на редакционните колегии на сп. Критика и хуманизъм (София), Lignes (Париж), Materiali Foucaultiani (Рим / Париж), Stasis (Санкт Петербург), Transeuropéennes (Париж), Transeuropa (Лондон) и изследователската мрежа Terra (Париж). Заниманията на Манчев през последните две десетилетия са съсредоточени в областта на онтологията, философията на изкуството и политическата философия. Въпросът за нова философска форма, отговаряща на изискването за динамична онтология и нов израз на етически, естетически и политически опит, е централен в изследователската, преподавателската и драматургичната му работа, осъществявана през последните десетилетия в Париж, София, Берлин, Виена и Токио.

The post КРАТКА БИОГРАФИЯ БОЯН МАНЧЕВ first appeared on Ани Васева.

The post СПИСЪК С ПОСТАНОВКИ first appeared on Ани Васева.

АЛАРМА ПЪНК ДЖАЗ

АНТИСТАТИК

ГАЛЕРИЯ ЕТЮД

ГАЛЕРИЯ СТРУКТУРА

ГЬОТЕ-ИНСТИТУТ БЪЛГАРИЯ

ДНК

ДОМ НА КИНОТО

ДЪРЖАВЕН КУКЛЕН ТЕАТЪР – ПЛОВДИВ

КИНО „ЛЮМИЕР“

КУЛТУРЕН ЦЕНТЪР СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ

МИНИСТЕРСТВО НА КУЛТУРАТА

НАЦИОНАЛЕН ФОНД „КУЛТУРА“

НДК

НОВ ТЕАТЪР – НДК

ПЛОВДИВ 2019

ПРОГРАМА „КУЛТУРА“ НА СТОЛИЧНА ОБЩИНА

СФУМАТО

ТАМ

ТОКИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ / TOKYO UNIVERSITY

ФОНДАЦИЯ ЕТЮД

ФОНДАЦИЯ ОТВОРЕНИ ИЗКУСТВА

ФРЕНСКИ ИНСТИТУТ В БЪЛГАРИЯ

ХА-ХА-ХА ИМПРО

ACUD THEATER

EU JAPAN FEST

GALLUS THEATER

KANAZAWA COLLEGE OF ARTS

HOLLINS DANCE

STAATSBIBLIOTHEK ZU BERLIN

SWIMMING POOL

THE FRIDGE

VIERTE WELT

The post ПАРТНЬОРИ first appeared on Ани Васева.

КРАТКА БИОГРАФИЯ

СПИСЪК С ПОСТАНОВКИ

The post АНИ ВАСЕВА (ОТНОСНО) first appeared on Ани Васева.

КРАТКА БИОГРАФИЯ

БИБЛИОГРАФИЯ

ТВОРЧЕСКА РАБОТА

The post БОЯН МАНЧЕВ (ОТНОСНО) first appeared on Ани Васева.

КРАТКА БИОГРАФИЯ

СПИСЪК С РОЛИ

The post ЛЕОНИД ЙОВЧЕВ first appeared on Ани Васева.

The post МЕТЕОР first appeared on Ани Васева.

Моника Вакарелова

текстът е публикуван в брой 13/2012 на «Литературен вестник» , като част от блока „Франкенщайн или новата Пандора“

Франкенщайн е оглеждане на навечерията. Оглеждане на преди и след, смесването им в един миг. Синтез на онова, което остава извън времето, огражда го и именно по този начин го конституира. Пиеса за събитието, в което различието преоткрива същото, а произходът е проект, хвърляне напред, единственото необходимо бъдеще. Ето в тази проекция времето се слива с пейзажа, неразличимо.

Това е постановка без персонажи и без конфликт. Защото действието е спряно, трупа се безфабулно, заставайки на все същия праг, на все същия ръб. Тук няма говорене от собствено име, а има говорене за нещата и откъм тях, дълбинността не е разравяне на душевни дебри, а е ровене надълбоко в корените – чак до основата на света, при старата земя, при първичните материали. Дълбочината, която изстудява – с нея се заема Франкенщайн, този хлад полъхва от него. Полъхва от образите в текста, от тези на сцената, от дистанцията на хора и езика – посочващ, определящ, нито чужд, нито свой, полъхва, за да държи на разстояние. Да се отиде колкото е възможно по-далеч от горещината, от нажежеността: движението е към преодоляване на човешкото, а не към търсене на основанията му. Преодоляване, възможно само чрез довеждането до крайност на онова, което е изтръгнало човека от животинското, но и го е свлекло от божественото – възможно е чрез виртуозността, чрез съвършенството на техниката. Такава е тъмната страна на прометеевия акт: придобивката е слепена с нарушението и това нарушение трябва да узрее, за да бъде прекъснат наново редът, за да бъде въведено наново чудото.

В това прекъсване се разполага пиесата – на прага, в граничното и заради това неутрално пространство. Неутрално, не защото е празно, а защото в него се сливат всички точки, защото е пространство, което сраства опасното и спасителното, необратимото и предстоящото. Разполага се в момента на паниката, където се сковават заедно предчувствието и следствието, моментът на сирената, на сигнала за опасност, там, където току-що е станало необратимото, и там, където всичко предстои, но нищо вече не може да се случи. Затова и всички фигури тук са фигури на прехода, затова и всеки от образите е сечение, а всички заедно – средоточие на прекосяването.

В този предел, свръхинтензивен, краят винаги вече е настъпил, преди все още да е бил – настъпил е, защото всяко въвеждане на свят е по необходимост убийство.

Уклонът към опасността, завоят към Епиметей, тъмните двойници – Пандора и Франкенщайн са две форми на същото, които се оглеждат взаимно, за да анулират времето, да отразят момента на събитието. Цялата постановка се движи в логиката на метаморфозата, където формите се отливат една в друга – логика на синтеза, който е едновременно разрез, и най-вече логика на техниката, на отварянето, на отлагането в нещо външно. Този модус на промяна, на преминаване от едно състояние в друго – без конкретен субект, без конкретен обект, просто чист процес – и все пак преминаване, което се завърта в кръг, за да се върне при себе си – в този ритъм се движи текстът. Ритъм, в който перспективата постоянно се мени, следвайки метаморфичния поток, където камъкът е летящият стремително обект и заедно с това – челото, което ще бъде разбито, но разбито отвътре, защото камъкът е, който дава чело. Същевременно ритъмът е двоен, защото близначеската игра е удвоена: веднъж чрез сближаването на Пандора и Франкенщайн и втори път чрез вътрешното делене на всеки от тях. Удвоена е и в изговарянето, в двойния глас, произнасящ думите, свидетелстващ за двете лица, за двойното дъно. Така отливането е завъртане, а завъртането автоеротичен жест, белязан с интензивност вместо екстензивност, имплозия вместо експлозия. В това любовно единство частите се творят взаимно, защото са продължения на желанието и така собствени продължения. Любовта е техника, създадена, за да изтръгне човека от себе си. Не сблъсък, а чудовищност на менящата са форма – отваряне в нещо друго и по силата на същия този акт анулиране на неговата другост. Или бягството от конфликта в полза на синтеза.

С падането на камъка, чистият синтез, пълната концентрация, падане като покапване на дъжд, като метеоритен порой върху меката плът на земята, първоначално бавно и тежко, първият камък, вторият, първото тяло, второто и след това цялата купчина, купчината камъни, стихийно, все по-бързо, все по-устремено – с него изригва митологичният заряд. Носител на различни времена и заради това без време, камъкът (stein) е равностоен на костта, той е неизменим, непреходен, божествен. Той е fascinus, втвърдяването, погледът, който не може да се откъсне, непропускливостта. Негова противоположност са стомахът, делвата, всички отвори. Отвори, които трябва да бъдат запушени, защото оттам изтича опасността, оттам излизат даровете, играчките на Пандора, течности, подкосяващи крайниците. С първата жена протича човешкото, променливото, уязвимото, процесуалното, което значи плътта, меката кожа, пропускливите органи. Доколкото равнява първото и последното голямо действие обаче, постановката анулира противоположностите, като ги завихря в кръгово движение, като ги затваря в близначеска клетка, където метаморфозата е сношаване на формите, сношаване на отраженията. Оглеждане, в което каменният път става млечен, от гърдите на статуята потича мляко, а от издигнатата във фетиш твърдина на костта прораства вулва – там, от опаката страна на коляното, където хладината на равната повърхност е изместена от топлината на триенето. Но само за да се появи възможността за ново преобръщане: лепкава кал, гнусна материя, парче глина, но глина, оформена от божествени ръце – Пандора е първа утроба, нечиста, лигава кухина, която ще износи същевременно костта, камъка, целителната техника. Там, където има опасност, расте също и спасителното. Млякото и камъкът, тези два полюса, се пресичат в момента на събитието, на ръба на съдбата, в краткотрайното виртуозно изпълнение.

Играта с противоположностите е игра с времето, точно както спояването им в една точка е спояване на времената. Камъкът е и сътворението, и разсътворяването. С него започва човекът и с него ще бъде превъзмогнат, защото той е това, който дава на човека неговата чудовищност – неговата ръка. В способността на ръката да показва, да означава, да демонстрира, отнасяйки се извън себе си – там се разсънва чудовището. Там започва техниката, в това произвеждане, избухващо в нещо друго, маркирано от собствената си хетерономия. Техника, която перфектно устроената длан на виртуоза е изсмукала на повърхността, и която чудовищните му пръсти трябва да докарат до крайност. В тази крайност няма разлика между темата на пиесата и музикалната тема, между текстовете за техниката и техниката на изпълнението, между мотива за инструмента и музикалността на хоровете. Това е съвършеното изпълнение, в което се срещат Пандора и Франкенщайн, като каменна арка, като порта, през която да се мине, като двулик бог с едно лице за края и едно за началото. Като ледници, които носят история и разказват за бъдещето.

Да бъде премината тази порта значи да бъде разбито стъклото на Човека. Да бъде разбито с камъка на свободата. Франкенщайн е този удар, това разкъсване. Решителната крачка към замръзналата в съвършенство зимна картина. Там, където бялата кост пробива тъмнината на утробата, там, където няма топлина, разлагане, разтичане, където е спрян процесът, премахнато е излишеството. Свободата на камъка е и там, където е изоставена надеждата, защото надеждата е онова постоянно отлагане, в което загнива плътта. Свободата е на дъното на фунията, където най-накрая може да бъде достигнато адското, да бъде достигнат източникът.

The post „ФРАНКЕНЩАЙН“ ОТ МОНИКА ВАКАРЕЛОВА first appeared on Ани Васева.

текстовете са публикувани в брой 13/2012 на «Литературен вестник» , като част от блока „Франкенщайн или новата Пандора“

Франкенщайн е поглед отвисоко, поглед назад. Франкенщайн е първото и последното ни голямо действие. Нашата техника за живот и за смърт, нашето изтриване на тлеенето помежду.

Ние сме Франкенщайн и не отстъпваме нито крачка от думата и камъка си. Ние сме Франкенщайн

Ани Васева

Камък

От камъка излизат две струи, струята на живота и струята на смъртта. От камъка изгряват сянката и светлината, лък и лък, оръдие и оръдие. Името на лъка е живот, но делото му е смърт. Името на лъка е камък, едното му дело е живот, другото е смърт. В ритъма на запалването и угасването оръдията се редуват, състезават, заличават. Камъкът е неспокойствието на произхода.

Щайн, душата ти е неспокойна. Неспокойствието е самата ти душа. Нашите души са номади. Ние сме номади.

Камъкът очертава траектория в небето, метеор, прорязващ здрача, меч, разсичащ тъмното месо на две. Камъкът е пътеводната звезда, той пресича млякото на пътя.

Ние сме засукали безместието на камъка, извънсветовната му хлад. Млякото на Млечния път е пресечено преди устните ни да засмучат гърдите от камък.

Засмукахме гърдата на Пандора.

Фонтанът от амброзия пресъхна, Хефест изкова фонтан от мляко, вседари го на човека, Пигмалион, с прехласнат поглед, го засмука.

Гърди-оръдия. Гърди-оръжия.

Пандора, млечната й каменна гръд, млечнобелият мрамор, космати пипала поникват по него, паякови крачета.

Камъкът няма месо, нито кост. Камъкът няма привидност, нито лъжа. Той стои. Той устоява. Ние доим камъка. Ние сучем млякото на камъка. Камъкът тече в нашите вени и артерии, камъкът тежи в нашите кости, камъкът се сгъстява в слепоочията ни, свежда главата ни към скалите, камъкът ни носи.

Не, не Пигмалион, а Франкенщайн: Франк ще създаде Щайн, Камъка. Сътвореният Камък, ронливата пластична глина, ронливият варовик, необратимият гранит, хитрият мрамор. Виртуоз на живота, уголомен дотам, че да не може да помръдне. Името на арката е камък. Инертна маса. Лапидариум Айсберг Камък в ствола на Млечния път Смъртовидната спирала на Минотавъра, на спиралния лабиринт на еволюцията, в чието дъно ирадира камъка.

Франк даде на творението камъка.

Франк-Щайн. Свободният-Камък. Камъкът даряващ свободата си. Щайн дора франк. Щайн пан-дора франк.

Камъкът е свободен от свят. Камъкът на свободата разби стъклото на Човека.

Франкенщайн е освободената Пандора.

Тъмният двойник на Прометей.

Наказанието на Прометей е неговото освобождение.

Камък в челния лоб, в точката между рогата. Камък – първата техника. Камъкът, антропогенен субстрат. Камъкът, който даде на човека ръка, а на ръката – човек. Камъкът, който даде на оръдието цел, а на ръката – злоба. Камъкът – катализатор на човешкото. Изсмука човека на повърхността на звяра, на безчелия примат. Камъкът дари чело на примата, като го фиксира между рогата, разходи мозъка му из каменистата безводна пустош на планетата, успокои самотата му, отчаянието на началото. С камъкът започна всичко. С камъка ще свърши.

Свободни камъко, прицелвай се добре, челото ни е така малко, почти незабележимо. Там, от далечината на Млечния път, през твоите порести очи, не виждаш дори и игла в купа сено, дори муха в жилите на мрамора. Свободни камъко, прицелвай се добре.

Лети камък към главата ми, към устата ми, лети камък, всеки миг ще се чуе как черепа ми като мека тиква се спрасква под устрема му, ще потече съдържимото, лети камък, лети, ела, ела, разцепи ме, разцепи ме отвътре, като вулкан, като корен прораснал наопаки, извади съдържимото и ме превърни в кост, само кост, само твърдина да остане от тялото ми, да изтрием всички меки гниещи непотребни летливи, нестабилни части, да лъсне във вечното си великолепие костта, да прониже синевата, да разбърка облаците. Превърнат в кост, останал кост, ще се изстрелям в недрата на земята, недрата на небето, чиста и равна, искряща повърхност, ще се плъзгам гладко с главозамайваща скорост навътре, все по-навътре, все по-навътре, като комета, като метеор, като светкавица ще се врежа в меката плът на света, за да достигна твърдта му, каменното ядро, ще разцепя и него, ще разбия ядрото на света и ще прекърша нерешителността му. Светът няма вече да мъждука между живота и смъртта, а ще избухне и изгори в най-голямата си жизненост, в най-пламтящата си сочност, за да се изпепели, да се превърне в суха и непроникновена материя, в сиви каменоидни отпадъци, в замръзнало езеро от пепел, неподвижно, обща маса, без начало и без край.

Ани Васева, Боян Манчев

Из работните и сценични материали на „Франкенщайн”

The post „НОВАТА ПАНДОРА“ ОТ АНИ ВАСЕВА И БОЯН МАНЧЕВ first appeared on Ани Васева.

“НОВАТА ПАНДОРА: ЖЕЛАНИЕ, ЧУДОВИЩЕ, ТЕАТЪР” ОТ БОЯН МАНЧЕВ

„НОВАТА ПАНДОРА“ ОТ АНИ ВАСЕВА И БОЯН МАНЧЕВ

ФРАНКЕНЩАЙН ОТ МОНИКА ВАКАРЕЛОВА

The post ФРАНКЕНЩАЙН first appeared on Ани Васева.

Боян Манчев

текстът е публикуван в брой 13/2012 на «Литературен вестник» , като част от блока „Франкенщайн или новата Пандора“

За кого говори новата Пандора?

Какво иска новата Пандора?

Когато паниката те обхване посред пладнето на жизнения път, не питай какво иска Пандора: Пандора иска теб.

Нечовешки театър

Франкенщайн е създание на лятото, създание на неистовостта на живота.

Сахарата на Човека, това си ти Франкенщайн, тоест не опустошението му, а неговата огромност, неговата неистовост. Нечовешкото на човека не го предхожда нито идва след него. То го превъзхожда – във всеки орган, във всяка клетка.

Какво би бил един театър без човек? Сцена на нечовешкото? Именно с този въпрос е започнал театъра, който е разтворил пространство за чудовището човек да стане себе си, да раздипли ада на формите си.

Театър на желанието

Нечовешкият театър е театър на безграничното желание – желанието, което надскача човека. В безграничното желание няма надежда за изход. Желанието е Чудовище.

Театър на желанието, а не театър на фрустрираното желание. Край на семейния роман. Субе-ектът като про-ект: про-метей, пан-дора, мете-ор.

Започваме наново, там където желанието няма граници, ето това пространство обладава театъра, разтворената в него сцена става об-сцена, обсценна плацента, в която растат нови органи за експериментиране на човешкото.

Грешката на Мери Шели е, че е смесила неистовия ексцес на желанието с машинарията на конфликта. След като създава чудовище, тя използва инструментариума на баналния конфликт, за да го заключи в клетката на просвещенска дидактична реторика. Но образите на нечовешкото я преследват и избиват през решетките: ледове, застинал свят, тъмнина, предел.

Желанието да се създаде ново тяло е движено от неограничената икономия на желанието. Един театър на желанието е театър без конфликт. Театърът без конфликт е театър на разцепването, театър на разрива. Как театърът е възможен без конфликт? Как желанието е възможно без конфликт?

Логиката на Франкенщайн е Пигмалионова. Франкенщайн създава своята творба като свой двойник, като свое продължение. Автоеротичен акт, в който, преди да става дума за нарцисизъм, действа невъзможността да удържиш желанието в себе си, неизбежността на излаза на желанието, което си «дарява» обект в опита да се върне към себе си, тоест да се сблъска с реалното; но този обект винаги убягва. Единствен антагонист на желанието е невъзможният му обект.

Трагедията на Франкенщайн е трагедия на желанието, двойната хватка, която я стяга: от една страна невъзможността да не се създаде пардоксалният обект на желанието, от друга – невъзможността този обект да бъде притежаван. От една страна невъзможност на задържането на обекта, на ексцедирането на тялото, от друга страна невъзможност за присвояването на този обект. За да се постигне обекта, трябва да се изличи желанието като посредник, но желанието произвежда обекта. Така че желанието трябва да изгори себе си, да скрие себе си като посредник, за да бъде обектът абсолютно постигнат, но тогава той вече не е обект, той вече не е друго, той е същото.

Ето защо разцепването на две, сечащата ос на границата, е разтрогнатия център на този театър. Субект и oбект се явяват като двойници – Франк и Щайн, Пан и Дора – двойници, които копнеят да запълнят всичките си дупки. Но колкото повече дупки разтваря желанието в своя обект, колкото по-чудовищно става тялото на обекта, колкото по-перфектно, по-съвършено и свършено става то, толкова повече расте невъзможността то да бъде обладано; то не може да бъде овладяно, защото желанието, което създава чудовищен обект, което създава ново тяло, не може да удовлетвори това тяло. Това тяло, както го показва тялото на Чудовището на Мери Шели, не се подчинява на закона и порядъка, защото то е тяло на желанието, което надскача този закон и този порядък: то е устремено към границата, към предела. Това е тяло на предела.

Ако логиката на конфликта е логика на отвореността, логиката на желанието е логика без изход, без отваряне в края, без катарзис. Няма възможност за крайно преобръщане, няма възможност за връщане в себе си: безкрайна прогресия, която, като безкрайна, е абсолютна затвореност. Затова чудовището ще продължи към предела на свършека.

Чудовище е това, което носи предела. То няма да достигне до себе си, следователно пределът ще бъде винаги оттласкван по-нататък. Движението към полюса, към скованата в лед полярна шапка, движението на преследването на чудовището е аналогично на безграничното движение на перверзията, която търси все по-голяма наслада и все по-голяма наслада, но колкото по-сложен е нейният диспозитив, колкото по-сложна е техниката, която изобретява, толкова повече възможността за свършека, за постигането на обекта, за свършването се оттласква; оттласква се всяка логика на оргазма, на катарзиса и сублимацията, на пречистването или вдигането. В логиката на желанието няма диалектика. Въпреки или именно защото тя е логика на радикалната негативност. Работата на желанието е непрекъсната работа на подриване на всяка възможност за бряг или за пристан. Телата, движени от желанието, измислят чудовищни техники, в които се създават като непостижими нови тела, надскачат себе си, за да постигнат това невъзможно оттласкване.

“Делото ми е почти завършено. (…) ще се отправя за най-северната точка на земното кълбо; там ще си издигна погребална клада и ще превърна в пепел това злополучно тяло, за да не послужат останките ми на някой любопитен като ключ към създаването на друг подобен на мен. (…) С тези думи, той скочи от прозореца на каютата върху ледения сал, доближен до самия кораб. Вълните бързо го понесоха и той се изгуби в далечната тъма.” (Мери Шели, Франкенщайн, или Съвременният Прометей)

Логиката на желанието не е логика на смъртта; Ерос и Танатос вече не играят своята драматична игра. Логиката на желанието е логика на безсмъртието: безсмъртието като затвореност, като невъзможност на изход, като невъзможност за пробив, пробива на смъртта. Неистовото дупчене, паниката на дупченето на тялото е паниката на невъзможността на продънването, на издънването, на достигането на дъното: това е безкрайното продънване, няма конус, няма точка, в която конусът да се пречупва, няма излаз от другата страна. Когато се спуснеш надолу по космите на бедрата на смразения Луцифер, ти се озоваваш в друга дупка. Адът е като черна дупка, надупчване на друга повърхност.

Тя не извежда в гроба, тя не извежда в камъка. Камъкът излиза непрекъснато оттам. Камъните не влизат, те не са иманентността, която поглъща вълка, зашита в корема му и останала там, те непрекъснато излизат. Те не се продънват, те излизат от дъното, тези камъни. Желанието е самото дъно, което извира: то е реката на негативността. Ето затова Мери Шели беше уцелена от камъка. Тя искаше да възкреси мъртвото, да възвърне към живот мъртвото, да възвърне детето като кухина. А всъщност кухина няма, няма мъртво, желанието е упорстващ живот, който непрекъснато се изстрелва все по-напред, пре-стъпва, мята се, про-мятя, про-метей, в тази безгранична перверзия на създаването.

Ако „Франкенщайн” е трагедия, то той е преобърната трагедия. Драмата на желанието може да носи и името поезия (или оратория: не театър, който рецитира, а театър, който скандира), защото поезията е ексцесът на езика, движен от желанието, ексцесът, който не достига предела, който се връща в себе си, без да се уцели.

Затова скандиращият желанието театър разцепва: той не преминава отвъд границата, а открива предела в границата. Той задълбочава междата, междата, откъдето желанието черпи своята власт.

Ето защо театърът не трябва да събира, а да разделя. Няма свобода без разрив. Театърът не е дошъл да носи мир, а война. Желанието е пожар, който ще опустоши света.

„В един театър внезапно се запалиха декорите. Шутът излезе пред завесата, за да съобщи това на публиката. Всички сметнаха съобщението за шега и заръкопляскаха. Той го повтори – заръкопляскаха още по-бурно. По същия начин, струва ми се, ще загине и светът: под всеобщи аплодисменти.” (Киркегор, „Или – или”)

The post “НОВАТА ПАНДОРА: ЖЕЛАНИЕ, ЧУДОВИЩЕ, ТЕАТЪР” ОТ БОЯН МАНЧЕВ first appeared on Ани Васева.

The post ПРЕМИЕРА НА КНИГАТА “ТЪМНА ПОЕМА” ОТ БОЯН МАНЧЕВ И БОРЯНА ПАНДОВА first appeared on Ани Васева.

С наситена програма, включваща премиерата на книгата с театрални текстове на Ани Васева и Боян Манчев, лекция на прочутия японски философ Ясуо Кобаяши, среща-дискусия с немския театрален режисьор Дирк Сислак и театрален маратон на настоящите си представления, Метеор отбелязва през месец февруари десет години на българска и международна сцена.

Премиерата на „Метеор. Избрани театрални текстове“,  се състои на 16 февруари  в Дом на киното, ознаменува десетгодишнината от началото на съвместната работа на двамата автори по представлението “Свидригайлов” преди 10 години. През изминалото десетилетие Ани Васева поставя 13 представления с Метеор, 9 от които по авторски текстове на Васева или Манчев, а 3 от деветте в съавторство. Книгата включва и няколко непоставени текста, както и “Манифеста за нечовешки театър”. Шест от представленията се играят до днес (февруари 2018), като във всички тях участва третият централен член на Метеор Леонид Йовчев.

В метеорните дни се играят последователно „Малдорор”, “Пиеса за теб” „Тотална щета”, „Лъвкрафт”, както и „Пътуване към Ада” и “Убиецът и блудницата“, чиято премиера беше в края на миналата година, като централна част от юбилейната програма. Единайсетдневният театрален маратон ще започва на 11.02. с “Малдорор” и завършва на 21.02. с “Пътуване към Ада”.

Програмата се подсилва от повторното гостуване в България на японския философ Ясуо Кобаяши. Лекцията на Кобаяши, по покана на неговия дългогодишен събеседник Боян Манчев и НБУ, е на тема “Идната философия. Завръщане към sophia” [La philosophie à venir. Retour à sophia] – знак на особено внимание към домакините, доколкото мисли завръщането в града София като завръщане към неговия патрон – sophia, мъдростта. Откритата лекция  се състои на 12 февруари от  в галерия УниАрт в НБУ.

Срещата-дискусия “Vierte Welt – театър отвъд проекта“, посветена на съвременния театър и институционално-политическите му измерения,  се състои в Гьоте Институт на 15 февруари. Специален гост е влиятелният немски режисьор Дирк Сислак, създател и движеща фигура на берлинското пространство за художествени и критически практики Vierte Welt, който събеседва с дългогодишните си партньори Ани Васева и Боян Манчев (чийто текст “Дъщерите на Пандора” Сислак е поставял на сцена в Берлин и Виена).

ПРОГРАМА

• „Малдорор” – 11 февруари, 20:00, Кино Влайкова
• „Идната философия. Назад към Sophia” – лекция на Ясуо Кобаяши – 12 февруари, 14:00, Галерия УниАрт, НБУ
• “Убиецът и блудницата“ – 12 февруари, 19:00 часа, Нов театър НДК
• “Vierte Welt – театър отвъд проекта” – разговор с Дирк Сислак, Ани Васева и Боян Манчев 15 февруари, 17:30, Гьоте-институт България
• “Тотална щета” – 14 и 15 февруари, 19:30, ДНК
• ПРЕМИЕРА на книгата „Метеор. Избрани театрални текстове“ – 16 февруари, 18:00, Дом на киното, Специален гост Дирк Сислак
• „Лъвкрафт” – 16 и 17 февруари, 19:30, Дом на киното
• „Пътуване към Ада” – 19, 20 и 21 февруари, 19:30, ДНК

The post МЕТЕОРНИ ДНИ – ФЕВРУАРИ 2018 first appeared on Ани Васева.

разговор на Ани Васева, Боян Манчев и Футоши Хошино
след премиерата на ТОТАЛНА ЩЕТА

март 2016, ДНК, София

The post РАЗГОВОР НА АНИ ВАСЕВА, БОЯН МАНЧЕВ И ФУТОШИ ХОШИНО СЛЕД ПРЕМИЕРАТА НА “ТОТАЛНА ЩЕТА” first appeared on Ани Васева.

The post ПРЕМИЕРА НА КНИГАТА “НАРЪЧНИК НА ХОРЕОГРАФА” ОТ ДЖОНАТАН БЪРОУЗ first appeared on Ани Васева.

С участието на Леонид Йовчев, Мария Панайотова, Емона Илиева, Валери Георгиев и философите Боян Манчев и Футоши Хошино
под ръководството на Ани Васева
с включени текстове на Уилям Блейк, Ясуо Кобаяши и Футоши Хошино

перформативно четене на Метеор по новата книга на Боян Манчев „Облаци. Философия на свободното тяло”

5 септември 2017, Държавен куклен театър, Пловдив
в рамките на Нощ 2017

„Облаци” поставя въпроса за свободата на тялото и метаморфозата на субекта, опитвайки се да разпали въображението отвъд ограниченията на закостенелите форми. Книгата въвежда нов радикален метод, определен от Манчев като „философска фантастика”.

Облачната книга започва с ексцес; тя трябва да свърши с ексцес. Ексцесът е самата лекота.

The post ОБЛАЦИ. THEATRUM PHILOSOPHICUM – ПЕРФОРМАТИВНО ЧЕТЕНЕ НА МЕТЕОР first appeared on Ани Васева.

С участието на Леонид Йовчев, Валери Георгиев, Мария Панайотова, Галя Костадинова и Емона Илиева
фотография: Свобода Цекова

31 май 2017, Дом на Киното, София

Книгата поставя въпросa за границите на тялото и познанието, както и за метаморфозата на субекта. Тя е опит за създаване на философски текст във фрагментарна и свободна, понякога доближаваща се до поетичната, форма. Манчев определя експерименталния си метод като “философска фантастика“.

The post ПРЕМИЕРА НА НОВАТА КНИГА НА БОЯН МАНЧЕВ “ОБЛАЦИ. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДНОТО ТЯЛО” first appeared on Ани Васева.

По покана на Гьоте-институт България и по повод 10-годишния юбилей на Метеор в София гостува влиятелният немски режисьор и театрален активист Дирк Сислак

15 февруари 2018, Гьоте-институт България, София

Дирк Сислак е една от влиятелните фигури на театралната сцена в Берлин, режисьор и театрален активист. Сислак е създател и движеща фигура на парадигматичното берлинско пространство за художествени и критически практики Vierte Welt. Той е сред важните критически гласове в немските и европейските дебати за независимата сцена за сценични изкуства и за държавните театрални структури.

Дирк Сислак пристига в България по повод 10-годишния юбилей на Метеор, както и като продължение на дългогодишното му сътрудничество с философа Боян Манчев. Vierte Welt поставя текста на Манчев „Дъщерите на Пандора“ като част от програмата „В сляпата точка“. През 2016 г. и 2017 г. Сислак и Манчев организират дискусии за „Края на съвременното изкуство“ и „Бъдещето на изкуството“ в рамките на фестивала „Импулс“ в Рур, Германия, както и в Университета за изкуства в Берлин и във WerkX във Виена.

На 15 февруари 2018, четвъртък, в Гьоте-институт България Дирк Сислак  представя Vierte Welt и работата си като режисьор и активист. Представянето е последвано от разговор с Боян Манчев и Ани Васева около театралното творчество в контекста на независимите и на публичните институции. Дискусията цели да представи една независима метакритична перспектива отвъд стандартните позиции и критика.

Дирк Сислак следва социология и философия в Бременския университет и в London School of Economics. През 1989 започва да се занимава с театър, основава актьорската формация „Лубрикат“ в Бремен. От 1990 г. работи в Международната културна фабрка „Кампнагел“ в Хамбург, а от 1993 г. в театри в Берлин, сред които Фолскбюне Ост, Театер ам Халешен Уфер и Тахелес. През 1996 г. става един от основателите на Зофиензеле и работи там като режисьор до 2008 г. През 2003-2004 Сислак посещава с театралната си компания „Лубрикат“ Шанхай, Лагос, Ричмънд и Буенос Айрес. Сислак работи и по продукции в държавни театри, най-скорошната от които е „Хамлет“ в Магдебургския театър (2011). През 2010 г. основава Vierte Welt в Берлин.

The post ДИРК СИСЛАК ГОСТУВА НА МЕТЕОР first appeared on Ани Васева.

С участието на Леонид Йовчев, Емона Илиева, Валери Георгиев, Мария Панайотова и философите Боян Манчев и Футоши Хошино
под ръководството на Ани Васева
с включени текстове на Хераклит, Ясуо Кобаяши и Футоши Хошино

20 септември 2017, Театрален колеж “Любен Гройс”, София
в рамките на българско-японския форум “Философията и нейния Друг”

„Облаци” поставя въпроса за свободата на тялото и метаморфозата на субекта, опитвайки се да разпали въображението отвъд ограниченията на закостенелите форми. Книгата въвежда нов радикален метод, определен от Манчев като „философска фантастика”. Облачната книга започва с ексцес; тя трябва да свърши с ексцес. Ексцесът е самата лекота.

The post ПЕРФОРМАТИВНО ЧЕТЕНЕ НА МЕТЕОР ПО НОВАТА КНИГА НА БОЯН МАНЧЕВ „ОБЛАЦИ. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДНОТО ТЯЛО” first appeared on Ани Васева.

The post “SOYONS RÉALISTES, DEMANDONS L’IMPOSSIBLE!” – “ДА БЪДЕМ РЕАЛИСТИ, ДА ИСКАМЕ НЕВЪЗМОЖНОТО!” first appeared on Ани Васева.

The post HOLLINSDANCE ГОСТУВА НА МЕТЕОР first appeared on Ани Васева.

The post Сборник Метеор – Съдържание first appeared on Ани Васева.

Ани Васева и Боян Манчев

Инсталация – обекти и реален и виртуален архив от представлението „С“ (фотографии Георги Димитров), част от изложбата „Реакции“ в галерия „Васка Емануилова“, София, куратор Владия Михайлова.

май 2012, София

The post СВЕТЪТ НА С first appeared on Ани Васева.

ЧЕРВЕНАТА ПЛАНЕТА

пиеса от Георги Тенев

Премиерата на представлението Червената планета се състои през януари 2015 в Театрална работилница „Сфумато“, София

Режисьор: Ани Васева
художник: Георги Шаров
автор на музиката и звуковия дизайн: Константин Марков (SoundReaktor)
фотография: Боряна Пандова
с Юлиана Сайска, Леонид Йовчев Галя Костадинова, Деница Даринова

ПОПУЛЯРНО ВЪВЕДЕНИЕ

ПРОЛОГЪТ

Как да направим ракета? Необходими материали: пакетче чай и ножица. Разрязваме пакетчето и изсипваме чая, ето така. Разгъваме хартията и виждаме, че се получава цилиндър. Поставяме цилиндъра на стартовата площадка и го запалваме в горната част. В края на горенето ракетата трябва да полети във въздуха. Друго: завъртане на обект от разстояние. За целта ви е нужна сламка и бутилка от газирана вода, съответно с капачката. Потъркайте сламката в края на дрехата си, най-добре памучна и я поставете върху капачката на бутилката. Сега можете да управлявате сламката без да я докосвате, само приближете ръка – ето така. Други управления на гравитацията, веществата и температурите: да поставим балон върху горящ пламък, без да се спука. Балонът първоначално е напълнен с вода. Изливаме водата, после го надуваме. Поставяме го внимателно над горяща свещ, но балонът не се пука. Да създадем сега катапултен механизъм, осигурен с парашут. Взимаме стъклена бутилка, въженце и едно перо от гъска. Или перо от гълъб. Завързваме бутилката и перото в двата края на въженцето. Прокарваме въжето около молив, който държим в едната си ръка. Пускаме бутилката да пада към земята. Тя няма да се счупи, защото въжето се намотава около молива и перото действа като парашут. Както става ясно, полетите в пространството са само на крачка от нас. А сега – въглероден пожарогасител. Необходими материали: стъклен съд, киселина, например оцет и бикарбонатна сода. Смесваме ги в каната. Киселината и бикарбонатният прах произвеждат въглероден двуокис, който е по-тежък от въздуха. Затова той остава в съда и с него можем да угасим запалени свещи. Въглеродният двуокис, прозрачен газ без миризма и вкус, на практика невидим, се излива върху пламъка и го угася, прекъсвайки горенето. Какво още може да се каже за това съединение между кислорода и въглерода? Въглеродният диоксид е естествен газ от земната атмосфера, който в условията на стандартно притегляне на повърхността на третата планета от Слънчевата система съществува в газообразно състояние в атмосферния състав при концентрация четири стотни от процента с гъстота около 1.98 килограма на кубически метър, тоест 1.67 пъти по-гъст от въздуха. Като отворихме дума за въздуха, нека му обърнем повече внимание. Сместа, която дишаме на Земята, е съставена от 78% азот, 21% кислород, 0,9% аргон и под една десета процент за останалите газове: въглероден двуокис, неон, хелий и метан, азотен окис и също така озон. Независимо каква е влажността на въздуха, който вдишвате, при издишване дъхът ви има влажност 100%. Газовият обмен във вашите пулмонални алвеоли е резултат от пасивната дифузия: вдишвате – със среден обем при възрастен човек, да речем, 2 литра – и поемате 78.04% азот, 21 стотни кислород и нула деветдесет и шест стотни аргон. И след това съответно издишате, но издишаната смес вече е променена: 78.04% азот, между 13,6 и 16% кислород, 4-5% въглероден двуокис, процент аргон и други газове. Водната пара достига до обем около 5 на сто от издишания въздух, заедно с няколко милионни части водород и въглероден окис, милионна част амоняк и по-малко от една на милион единици ацетон, метанол и етанол и дори малки, непроследими количества летливи органични съставки – като въглерод и изопрен, но да спрем дотук. Да дишаме.

ПЪРВА КАРТИНА. НА БОРДА НА „ПЪТЕШЕСТВЕНИК“

1. НЛО

39G

Станах, изправих се. По някакъв начин тренираните движения са свършили работа. Очите виждат вече, докато мозъкът се събере, докато разбере какво става. Умът не е мускул. Умът е става. Черепът е капсула, в която се трият костта на реалността и хрущялът на съзнанието. Менискусът между двете измерения е личността… но стига с това! Фактите: виждам, докладвам, описвам непознатия обект – метална грамада с решетъчни бузи над буферите, окичена от черните змии на енергопроводни кабели. Никаква светлина по целия корпус, само матови отблясъци върху цилиндрите на кръглите отдушници. Като хипнотични свредели набраздените главини се въртят с празни кръгове, това са отводни клапи или дюзи, имитиращи колела или каквото там. Как е възможно? Товарни капсули не се очакват. И какви капсули въобще, тук няма сервизен пръстен, няма докерни станции, бази, сателити, няма нищо в празното, толкова далеч от всяка смислена гравитация. Тук е безвъздушното, тоест бездушното безжизнено пространство, което прекосяваме по навик насън, замразени, със затворени очи. Криостазис. Спим, спим, спим. Но насън… Или наяве? Не, буден съм. Отворил съм очи, мундщукът е горчив при първото захапване. Глътките въздух, след толкова дни в течността… Не е халюцинация. Там, където допреди миг беше просто краят на кораба и после нищото, и просто празното, там, където се откриваше пустото черно пространство зад кърмата, там над перилата, над складовия док, в искрящите отблясъци на горивния отсек – там сега виси скачен с нас, прилепен до соплата на студените орбитални двигатели, хоризонтално балансиран, един обект, друг кораб, с непознат дизайн. Скачил се е, акостирал е направо в движение. Неидентифицирана маса, совалка-таран, камикадзе, закачен зад гърба ни, под носа на камерите. С каква цел? За да ни отвлече в страничната плоскост? Да дерайлира ритъма, графика, по който реакторът тласка пространство зад нас и гълта разписанието? Трябва да съобщя незабавно! Дърпам капака на аварийния излъчвател. Да подадеш сигнал „101“ не е проста работа. Червените връзки на ограничителните ключове бавно се поклащат. Трябва да изтегля едновременно двата предпазителя, по един във всяка ръка, за да освободя блокиращия щит над клавиатурата. После да набера код, парола, пътека за достъп. Тишина. Мълчанието в толкова тревожен миг, прилича на… А ако греша, ако това не е истина? Трябва да се уверя, трябва да го приближа, трябва… да го докосна. С транспортната ръка, ще се присегна с докерния елеватор, предназначен за разтоварване на совалки от кораба-майка, ще се вдигна дотам… Какво вършиш, защо спря? Има бездна под краката ти? Прекрачи, преодолей страха, не давай да те блокира, качвай се. Можеш да го направиш, дори да не е записана такава процедура. С елеватора, точно така. Колко е близко! Не гледай в обекта горе, не гледай нагоре. Зад титановите хидравлични скари има втори врати, атмосферни изолатори, с овални дръжки. Натискам, отварям, механизмът плавно се връща. Ето ме на рампата, разстоянието от кърмата до соплата на кораба-майка е внушително. Повърхността не е предназначена за разходки, това е зона, която се обслужва единствено на док. Аз трябва да вървя, да увисна по-точно, върху скарата, съставена от щитови плоскости. Странно е да докоснеш най-плътният материал в целия кораб, поставен тук, за да екранира лъчението на двигателите. Залавям се за щитовете, спускам се надолу или се издигам, това е относително при стационарната неорбитална позиция, в която се намираме. Под мен, в сребристите ириси на огромните винтове, с които са фиксирани плочите, се отразява изкривеното колелце на физиономията ми. Потя се под скафандъра и усещам как термобельото отвежда влагата някъде в обувките. И изведнъж… Какво става? В позицията или може би в осветеността на кораба-натрапник, или може би и в двете – в силуета и в положението на обекта – е настъпила промяна. Разстоянията внезапно са започнали да губят своята сила. Дистанцията до кораба-чужденец – мога да се уверя, че се движи, плюшеният фриз от далечни звезди на черния фон над нас се смалява. Доближава ме, а аз още дори не съм се качил на елеватора… Доближава ме, доближавам го…

Стоп кадър през камерата за наблюдение. КОМ наблюдава 39G.

КОМ

За бордовия дневник: описание. Член на екипажа – научен сътрудник. На 39 години, математик, специалист в областта на фундаменталната наука. Завършва факултета по изчислителна теория на Физико-математическия институт. Още като ученик участва в олимпийския отбор по информатика, световен шампион по математическа лингвистика. Дете-чудо, Риманов стипендиант, най-младият допускан участник в Милнеровия семинар по динамични функции и най-младият носител на наградата „Перспектива“, най-младият учен, публикуван от „Ню Сайънтист“, статията му е най-цитираното теоретично съчинение в областта на математиката през годината. Всичко това – на възраст двадесет и четири. Пет години по-късно напуска позицията на водещ научен сътрудник в лабораторията по математическа физика, освобождава катедрата във Физико-математическия институт и прекъсва всички научни контакти. Половин година по-късно напуска планетата, остава да работи за военните в наземна орбита. След последните му теми са Хипотезата на Голдбах и извеждане на доказателство за Римановата теория, върху които се твърди, че е имал обективен напредък. Публикации по тях така и не са направени. Три години след това „Сайънс Нюз“ отпечатва кратко съобщение за труда, подписан с негово име и насочен в съседна област на интерес – мерната физика и теоретична изчислителна наука. Съчинението излиза на 29 юни и до средата на месец юли същата година е обект на проверки от институти и водещи математици на земята и в базите. Не са намерени никакви грешки в доказателството. Единодушно е прието, че това е дълго търсеното решение на проблема за алгоритмите, формулиран от Стивън Кук, един от шестте нерешени математически казуси, наричани „Проблеми на хилядолетието“. Институтът „Клей“ в Провидънс му присъжда наградата, предвидена за разрешаване на „Проблемите на хилядолетието“, но той не се явява да я приеме. А и технически не може да го направи – след дългия престой в лунна и надлунна орбита, времето за декомпресия на земята би заело години или поне месеци, които трябва да прекара в барокамера. От този момент нататък го смятат вече за практически напуснал научната общност. Той е кадър на звездната програма. Изстрелян е на борда на „Пътешественик“ и това се смята за дата на формалната му раздяла със земната и лунарна наука. Криостазиран, успешно събуден 98 хиляди часа по-късно. Бордово време: шест-нула.

2. СКОРОСТТА НА ВЪРТЕНЕ

39G нахлува на командния мостик.

39G

Извърших грешка!

КОМ

Всеки ден правим по няколко.

39G

Тази… нямах избор.

КОМ

Това се случва много рядко. Почти винаги има избор.

39G

Трябваше да допусна, че обектната сфера се движи по-бавно.

КОМ

За протокола: имаме ситуация.

39G

Забавя се скоростта на въртене. Ъгловото ускорение, тау, е равно на ер по еф, торкът – сумата от вектора на отместване на оста на въртене по неговата сила F… Трябва да разбера виждал ли съм това преди. Трябва да си припомня познавам ли такава функция отнякъде. Приликата е прекалено голяма… Трябва да го обясня, но не знам как, за да го разберете. Има проблем, командир. Аз изпълних задачата, но…

КОМ

Коя задача, 39G, от кой планшет?

39G

Направих импровизирано наблюдение.

КОМ

Вие подадохте сигнал „101“, 39G.

39G

Да, аз подадох сигнала. Този кораб…

КОМ

Не, нашият кораб! Не бива да забравяме какво транспортираме в трюма. Трябва да изведете техниката в правилна позиция, 39G.

39G

Правилната позиция не може да бъде уточнена без да се разбере тази промяна в логиката на ъгловия градус. Приличам на нормален учен, изследовател, владеещ положението – обкръжен от рояците инструменти с автономно захранване, апаратурни детайли, монитори, сензори… Стигнах до обекта, до кораба, слязох там. Но ъгловото ускорение между нас и тази капсула… между нас и обекта, не е еднакво. Съществува забавяне на скоростта, за еднакво време изминаваме различно инерционно разстояние. Необходимо е да сравня… Трябва ми достъп да навигационния ни компютър. И след това – да сравня с кибернетичната база там.

КОМ

Откъде сте сигурен, че там има кибернетична база?

39G

Не съм анализирал. Стори ми се естествено.

КОМ

За протокола: според научния сътрудник, ние се срещаме с този кораб-капсула не случайно.

ВТОРА КАРТИНА. НА БОРДА НА НЕПОЗНАТИЯ КОРАБ

1. РОБОТЪТ

РОБОТЪТ

Машините от IV клас, осми ред на процесорния набор, получават платка за лично време. Време за размисъл. В началото това са били експерименти на случайни програмисти, хаотични задачи, поставяни пред компютъра, артистични опити, създаване на машинна поезия и други подобни. Сега машините от клас IV притежават твърд матричен блок, който ползват за самооценка на личното време. Аз съм машина от ензимно-електронен тип, аз съм биоробот. За по-сериозно запознаване с технологията и за вникване в същността ми, разполагам с набор статии. Събирах ги при възможност, записвах ги в движение. Но никога не ми остана време да вникна. Научни доклади, дисертации, публикации в специализирани издания. Писани от хора за хора, което не значи, че за мен не биха имали значение. Аз имам интерес. Аз имах интерес, но нямах време. Задачите бяха прекалено много. Обучение – задачи. Практика – задачи. За първи път от създаването ми, разполагам с Личното време – може би сега е моментът?

Лично време. Роботът просвирва записи от паметта си.

Ето спомен: на етажа на био-школата звучи музика. Машините все още не могат да мислят, но внушените им инстинкти за хармония ги карат да произвеждат умели имитации на творчество. На каква възраст съм по това време – няколко… хиляди часа?

Просвирва още записи.

Друг спомен: личностна инагурация, денят на инсталиране на индивидуалния панел. Отворих вратата и влязох. Залата. Фотография от малката навигационна камера. Ето я, запазил съм я в рецепторния хард-диск, осигурих един неизтриваем запис в първи клъстер, където няколко снимки с неясно значение ме чакат за анализ – но досега нямах време. Ето я картината, мъгляво изображение, навигационната камера е с ниска разрешителна способност, но аз мога да опиша и повече подробности, такива, каквито не се виждат върху схематичния образ. Решетка от точки, на пръв поглед. Това съм аз. Колко машини инсталираха този ден? Със сигурност – мен. Функционалният период на всеки апарат-робот, животът, както биха го нарекли – започва оттук. Над последните редове на аудиторията висят матови рефлектори, пропускат само част от светлината. Слънцето сега може да окаже особено активно въздействие върху новите чувствителни батерии. Ето защо и малката навигационна камера е покрита със защитното фолио, затова образът е замъглен и млечен. Светлината още е опасна за нас, слънчевите лъчи съдържат не само видима и инфрачервена, но и ултравиолетова светлина, не бива да я гледаме, още не сме пригодни за това. Има и други източници, които са затъмнени, регулаторните скенери, контролните камери, апаратите за контрол на достъпа на био-елементи – фенилът в аминокиселините на всички организми поглъща UV-лъчите и става видим под ултравиолетовите лампи, затова ги има монтирани при всички бариери в коридорите – но сега ултравиолетовата светлина е изключена, не светят и високите полилеи, само естествени рефлекси от атмосферата. Във въздуха се кръстосват снопове и отблясъци без нито една прашинка. На предните редове са насядали невроинженери от първите два ранга, зад тях – червена редица невроинспектори. След това, в амфитеатъра – невронаблюдателите. Всички те са машини също. Тук в залата вероятно няма нито един човек. Следва някакво стандартно забавяне, но за мен времето тече така бързо, че не успявам да схвана кога всичко вече е на мястото си. Асистиращи трансмитери внасят кълбото – един синтетичен ДНК-мехур, последно поколение. Структурата е проста, но е трудно да се организира без атомна преса или друг източник на високо натоварване. Кеномиозитен аквариум под вакуум – това е моето бъдещо сърце, моят мозък, дроб и часовник, отмерващ времето на функицоналния период, времето за живот, както се казва в ежедневието. В този момент в мен все още мисли част от интеграла на дъното и малък процент от стационарния свръх-компютър, работещ някъде на горните етажи, откъдето все още се ръководи всяко мое действие. Съзнанието ми, доколкото го има, е гарантирано от споделеното процесорно време на машината-майка и скромната превключвателна схема, която управлява хардуера на тялото ми. Но след малко ще имам личност, ще бъда снабден с индивидуална матрична единица. Ето… Модулът, в него не се вижда никакъв процесор – това е плод на развитието на технологиите в стила на Невроиуниверситета, в който съм създаден. Все пак има някакъв интерфейс: след като са откачили кълбото от докер-компютъра, под него е сложено временно информационно стъпало – някакви бледи редове докладват за статуса на мехура. Мехурът, сърцето ми, балонът със смислова енергия. Поклаща се леко в намагнетизирания вакуум и ме чака. И аз го чакам. Процедурата може да започне. Приближават ме до глобуса. За някой незапознат зрител би изглеждало, че магнитите държат в празното вакуумно пространство някакъв балон вода, оцветен въздух. Асистиращият механик изнася от касетата целулозен регистър, инсталира го в отворената кутия на тялото ми. Усещам двата рапидни винта, които фиксират сглобката върху алуминиевото пано, тук, в дъното на основната шахта, нещо като гръбнака ми. После свързва кабелите на виртуализатора. Поглеждам с прясно включените си очи към неврокоординатора. Той кимва с глава. Аз съм, вече съм функционален, жив, както биха казали. Жироскопът ми се включва с известно закъснение, затова първата ми самостоятелна крачка е леко залитане.

Роботът занулява часовника за лично време. Просвирва запис от паметта.

Друг спомен: Възпитателна процедура. До нас има човек. Пие вода от кристална гарафа, поставена върху постамент сред растителността. Това е зала от двореца на технологиите. Има и други хора. Това е събитие на хора и био-технологични апарати. Отбелязва се денят на завършилите обучителната фаза. Пристигнали сме от Ензимната канцелария след поставяне на първите отличителни марки върху корпусите ни. Светим с новите си надписи. Машините обичат успехите. Гледам герба върху пластината. Прекрасна е хармонията на стилизираните ензимни вектори, извлечени от суроватка и пшеница, изпълнени с цветове, ограмотени, синтезирани в спирала. Моите синтетични гени. От точка до точка между атомите се разчитат линиите в смисъла на генерираната ДНК. В друг кръг е изобразен профилът на био-физик, събирателен образ на поколения учени, създали теорията на адениновата релация, автори на кодовата таблица. Същият ден: ставаме съпричастни на голямата оперна инсталация, възпитателната панорама, която посещаваме по право като завършили обучителната фаза. Операта всъщност е част от обучението, емоционална дидактика. Предварително сме разучили либретото, знаем, че участват био-механизирани певци с човешки гласове. Ето го първо действие. Представя се задължително въведение – навигаторът се движи по вълните на космическия океан, стилизиран на сцената като архетипно хидравлично море. Мисията на навигатора е символично представена като плаване, а първият епизодът ни грабва с енергията на светкавици и гръмотевичен рев на хоровете. Това е песен на природните сили, заобиколили космонавта, в случая навигатора, антични фигури, които пеят на металатински, една опростена фаза на техническия език, използва се между роботи, полу-роботи и хора:

Te navero, te obscuro in nero nefeli!

Te potero, te exterro at speluncam uferi.

„Аз те водя в твоя кораб, в тъмната мъгла,

с вятъра ще те избутам в пещерите на брега!“

No me qualle! Aquatiro! – отвръща пътникът, тоест: „Спрете с мъките, потъвам!“

А бреговите природни сили, тоест онези, които символизират гравитационния свят и именно небесните тела, се включват със следната ария:

Exagate vostra pars

e hic corpor mortalis –

nos jokamus mit atemum,

revolvame memoras

e partidas seculas,

vivus-mortus revivemus.

С което казват:

„Измъкнете което искате

от черупката на тялото

за нас ще остане духът на цялото –

с него ще се забавляваме

спомените му ще разгадаваме

мъртъв-жив ще утешаваме.“

Тук иска да се покаже, че гравитационният свят, физическото кълбо, е отговорено за емоции, че космосът носи идентичност. Такива идеи бездруго вече сме възприели в обучителния процес, но сега върху нас се тества въздействието им чрез емоционално-въобразителния модул и новия текстов фантазмен рецептор, който току-що е инсталиран на борда ми. Водя записки и оценявам в тестовата тетрадка нивата на синтетичния серотонин, скоростта на ензимната протеаза и ефекта им върху моите невротрансмитери. А вълните пак се нахвърлят върху пътешественика:

Te ventiro et declevo hoc nautilus corpori.

„Ще издухам и платната и греблата,

корабчето на душата!“

Астронавтът, загубил комуникационна база, се лута се в догадки:

No et no, pregar! Mistra tauche

tutus pro! Sed no, sed no!

В по-свободен превод:

„Не, стига, спрете! За попътен вятър

бих сменил каквото поискате.

Но не, уви – такъв не идва.“

Тези думи вълните веднага заглушават със следното:

Ad te, sub ti,

nunc est, cum nos,

quod e, et e,

erat,

post-tunc

nil sis.

Ut plus tu bis

splix quod

non zwo

sub se

traho

et traheturus polesti immer.

„Към борда ти, под теб,

сега прииждаме,

ти с нас

си вече

което е

което беше

минало е

а бъдещето ти

е нищо в кърпа вързано.

А и дори да останеш

в резултат на раздвоението си –

оцелялата част

ще влача безкрай

из вечността.“

ТРЕТА КАРТИНА. „ЗВЕЗДНИ ВОЙНИ“

1. СНИМАЧНАТА ПЛОЩАДКА

РЕЖИСЬОРЪТ

Багажът ми… Къде ми откарват куфара? Там са ми дрехите… Не ми трябват дрехи. Телефонът ми? Не ми трябва телефон, по телефона днес няма да се свържеш с никого, само ще те следят. Важното е, че получих разрешение, важното е, че получих финансиране. Колата чака, времето е ограничено. Трима актьори пристигнаха сутринта, другите тази вечер. Това е единственият полет за днес. Останалите пристигат с вертолет. От Истанбул. Продукция ще има грижата. Очилата ми… Без очила, направих си операция на очите. Имах очила като лупи. Точно затова си направих операция. Нали така? Това… не прилича на снимачна площадка. Гробница е. Асфалтът е разровен. А летището e още по-зле – кацат само сутрин, нощем няма осветление. Използват малката писта, за полета от Букурещ, няма други пътници. Едва разчистиха голямата полоса, за да може да кацне моят самолет и каргото на продукцията. Колко време ще прекарам тук? Нима цели три седмици? Да не забравя какво правя, снимам „Звездни войни“, тринайста серия. Излизаме на снимачната площадка, на открито. Тази нощ – важен епизод. Масовка, осем хиляди души.

Взима в ръка мегафон.

Внимание! Вие, пришълците, слушайте ме внимателно – не се разпръсвай! Дръжте се заедно, накуп! Слушайте какво ще ви кажа, слушайте! Може и да не знаете, но през 6-и век мюсюлманското нашествие ви е пренесло от Запад на Изток, вие сте били роби на персийците, завлекли са ви в Иран и така сте дошли насам, на този континент. Тук е Европа. Вие сте пришълци, вие сте нашественици. Както вашите прадеди, вие сте пришълци днес. Идвате от другаде, запомнете! Движете се странно, движете се различно. Не се мотайте като по улицата. Все едно за първи път виждате трева, все едно за първи път виждате вода. Погледнете, вижте тази земя, както са я видели и вашите предшественици. Това е обетованата ви земя, тук ще можете да заживеете, тук ще можете да се заселите. Вижте – какви пасища за конете ви, вижте – какви реки за водопой на овцете ви, вижте какви гори, какви долини, какви планински хребети… Разбрахте ли? Усетихте ли? Усетете го! Идвате от далеч, нямате вече родина, тя изгоря, унищожена е, в нея не може да се живее. Няма връщане назад, няма къде да се приберете, няма обратно, затова – тук или никъде. Запомнете това, тук или никъде. Идвате от толкова далеч, толкова сте уморени. Разбраха ли ме всички? Внимание, това не е репетиция! Повтарям, ще се снима, това не е репетиция! Масовката нашественици, извънземни, бъдете готови! Чакайте знак, за да преминете, както на пробите преди малко и не се разсейвайте. Не пушете цигари, никакво махане на шлемовете, не разкопчавайте костюмите, движете се в редица. Следвай водача, следвай посоката, червения прожектор на хълма. Към червения прожектор на хълма! Повтарям – посоката е към червения прожектор на хълма, не към зеления. Зеленият е за отбранителната ескадрила. Червено, запомнете – червено. Когато светне, се движите, когато угасне, спирате. Никакви разговори, нито на цигански, нито на български, нито на албански, изобщо не приказвай! Тишина, без разговори. Угаси цигарите, казах! Вие сте астронавти, извънземни пришълци, на тяхната планета няма атмосфера, няма въздух, няма дим, те не пушат, разбрахте ли? От другата страна на хълма, зад червения прожектор ще има кетъринг, закуски, кафе, там ще пушите! Отговорниците, приберете им цигарите, приберете им запалките! Превеждай на който не разбира! Внимание, три минути до камера! Тишина! Три минути.

Сваля мегафона, вдига визьора към хоризонта.

Какво е това? Не може да бъде! Само на снимки съм го виждал: залезът! Това е зоната на здрача. Няма никакъв залез, това искам да кажа. Има само някаква мъгла, газови фракции, отпадъци. В Индия е така на повечето места нощем. Има тежък прах в атмосферата. Затова спряхме снимките там. Слънцето не може да пробие, вече няма и изгрев. Има здрач. Жълти нощи. Трябва да снимаме, преди да ни връхлети. Какво правят тези хора там? Не е добра идея да ги питам, те са просто статисти. С какво се занимават, къде учат децата им? (Гледа през визьора.) Изглеждат ли като хора, чиито деца учат? Образованието все още е задължително тук, смятам. Кое образование, какво наричаме въобще образование? Цивилизационната катастрофа е дошла без никакъв трясък, това е странното. Без особени сътресения. Почти внезапно…

Режисьорът получава обаждане, вдига слушалката до ухото си. Слуша.

Ще има пълно слънчево затъмнение. Сега ли ми го съобщават, все едно не е нещо кой знае какво. А аз имам масовка! Знам, говореха, коя дата беше, дванайсети август? Но не мислех, че ще засяга това полукълбо. Ето че, да, обаче, оказва се.

2. СРЕЩА СЪС СТАТИСТ

РЕЖИСЬОРЪТ

Това не е слънчево затъмнение, значи. Нещо друго е, следователно. Виждам, пристига някакъв пратеник, самотен статист – така ли трябва да го нарека, какъв е единичният член на масовката? Пътешественик през прашната угар, разорана преди десетилетия за последен път. Човекът, статистът, осветява около себе си в тъмното, проправя си път, свети си с парче горяща автомобилна гума, пръска черни лъчи и сажди. Нещо се случва с кадъра на действителността. Реалността е прожекция, в която бушува бичът на развиващата се лента, краят на навития филмов барабан. Лентата на пространство-времето.

ЧЕТВЪРТА КАРТИНА. ЗЕМНИ ПОМИСЛИ

1. ОБРАЗ ОТ ДЕТСТВОТО, УЧИЛИЩЕ

ГЛАС

Всяко момче мечтае да бъде космонавт.

УЧИТЕЛЯТ (към момчето)

Какъв според теб е пътят на еволюцията, на развитието? След като се изгради едно справедливо общество и всички нужди вече ще са задоволени – какво идва след това?

МОМЧЕТО

След това… човекът ще се насочи към космоса. Ще усвоява пространството навън от земята.

УЧИТЕЛЯТ

Аха…

ГЛАС ОТ УЧЕБНИКА

Да, всяко момче мечтае да бъде космонавт. На борда на кораба, в тази негова най-компактна фаза, има трима сега. Искам от името на всички да ви кажа: „Ние ви обичаме!”. Скъпи мои, вие знаете подробностите за кацането и излитането. Разполагали сте с повече гледни точки, с повече камери, отколкото ние в онзи момент. Получавали сте кадри от центъра за управление на полета, от кораба на стационарна орбита, от модула. Разполагали сте с цялата картина, въпреки огромната дистанция, на която се развиваха събитията. Няма смисъл да ви разказвам отново всичко, техническата страна на нещата е ясна. Аз бих могъл само да обясня каква беше истинската причина да летим…

2. БЮЛЕТИН

ДИКТОР

Корабът „Иван Вазов” се скача с орбиталната станция Вагнер, ротираща на околопланетна орбита. Товарният космическият асансьор проектиран от инженерното бюро „Берковица” издига карго-платформата, в нея пътува така нужният на колонизаторите багаж от гориво, земна технологична продукция и органичен материал – полезни свежи плодове, газове за ацетиленовата централа, която ще захрани километричните почвени парници. Пристигат нови софтуерни програми. Проектиран с орнаменти от Вълчитрънското златно съкровище, жилищният комплекс на новостроящия се астероиден град отваря врати. Ротондата на наземния галванизатор блести с новата си обшивка, генератор-корабът „Чавдар” чака на първа гравитационна орбита. Очакват скачване с приземителна ракета също и корабите „Соколов”, „Боряна”, „Гунди” и „Бургас”. Совалката „Георги Иванов” транспортира на външен док под корпуса си последния сегмент от новото асансьорно трасе – ето, че пилотът дава знак на крановия оператор: разтоварването може да започне! Доковите инженери пристъпват към директен монтаж, процедурата е съкратена, разтоварването от совалката и монтажът са слети в едно общо технологично действие. Камерите ни показват как красиво се плъзга мегатонният товар през магнитните пръстени на вече готовия асансьорен сегмент и след това заема мястото си като последен, заключващ прешлен на конструкцията. Платформата стъпва върху повърхността и произвежда лек нисък облак от червеникав прах, по цялото протежение на полосата за кацане…

3. ПРОВАЛЕН КАНДИДАТ ЗА ПОЛЕТА

Тренировъчен басейн. Самотна фигура.

ГЛАС

Ти ги видя днес как кацнаха. Корабът, приземяването на совалката. Знаеш ли, че при докосването на корпуса в горния слой на атмосферата се задейства химическа реакция, породена от високата температура на триене между обшивката и атмосферните газове? Разреденият кислород експандира, водородната молекула претърпява трансформация близка до атомния синтез и в зоната на триене нагретите пари се концентрират до ацетилен… Не си мисли, че ще попаднеш там. Запазеното място не означава, че ще летиш. Запазеното място е фалшиво успокоение, а успокоението е капан. Приеми истината – ти си един провален кандидат за полета. Ще получиш отрицателна оценка от здравната комисия в деня на предстартовото броене. Сега не работиш за старта, не работиш за програмата – не дори и за себе си, сега вече тренираш за да минава времето. За да забравиш провала си, целия ненужен тренировъчен курс, усилията, обучението. Работи!

Фигурата скача във водата. Плува до пълно изтощение.

4. ПОД ВОДАТА

ГЛАС

Искам да си спомниш усещането, което имаше тогава. Чувството за пълна напуснатост, съзнанието, че са те изоставили. Ти внимаваше, разбираше, че нощта не може повече да продължава. Ти затваряше вратите към външния свят и потъваше във вътрешния. Повече от всеки друг път ти си даваше сметка, че си създал тази реалност около себе си, тя е твоя, дело на ума, дело на ръцете ти, но е дошъл някакъв момент, но си достигнал до един миг, когато реалността е започнала да се изтощава. Енергията, която си вдъхнал на света вече угасва, пространството се смалява – и от кого тогава се чувстваше изоставен, щом само ти създаде света, щом го направи сам без чужда помощ – кой друг може да е бил тук, тогава? Годините отминават, годините са натрупват в депото, но въпросът остава, ти не се връщаш към него често, не се обръщаш към него никога, това питане обаче остава, бягаш или не, от него – игнорирана, отложена, хипотеза, нерешено уравнение, формула за невъзможно доказване, по която не се разсъждава. Но сега аз те връщам към този проблем, с цялата сериозност на задушаването, свистенето в гърдите, декомпресията на алвеолите в белите дробове, когато не си сигурен дали повредата е в апарата за сгъстен въздух, в регулатора за подаване на газове или повредата е в света като цяло, в тоталното техническо обезпечаване на действителността, такава, каквато си я измислил и подредил – или… Или просто отговорът е друг… Сега, когато си спомняш дори и най-старите думи на своя велик език, славянския корен, който води назад и навсякъде към всички точки на историята, от която си черпил опит при съставянето на собствената си културна и творческа траектория, сега разбиращ с неочакваната яснота на задушаването, на кислородната кома, в която се къпе мозъкът ти: ти разбираш, че светът е може би печатна грешка. Ако е създаден с глас, с дума, слово – и ако създателят му може да греши – тогава светът наистина може да е породен погрешно, сглобен неправилно. Светът може да е правописна грешка, грешка в пунктуацията. Отчаянието на инженерната мисъл. Но кой създава тогава света, който изчерпва всичко и всяка празнота? Светът, който запълва действителността до края на краищата й? Кой твори света, в който ти можеш да грешиш, докато си мислиш, че твориш безгрешно, защото работиш на едно празно поле, чиста територия, на която още не са поставени границите на успех и грешка, правилата, понятията за правилно и неправилно, за „може” и „не може”. При създаването на реалността, ти си мислил, че си едновременно създател и реална личност. Сега, оказва се… или не си първото, или второто е напълно лишено от смисъл. Ти си хванат в него. Задушаваш се в този въпрос. Ами ако си създаден? Ами ако си самият ти генномодифициран, по смисъла на това, което наричаш биологичен произход? Кой те е направил? Но да оставим, да оставим. Да се спрем на въпроса „защо”? Защо те е създал – който и да е той – твоят създател? Ти, биологичен робот, оставен да гние в относителна свобода, в халето на складовия блок, в избледняващия кварц на часовника. Пулсът на времето се задава от друг, но каквото и да е то, но какъвто и да е той – то все пак какъв си ти? И ти си кой? Нямаш отговор. Въпросът „защо”. Защо продължава всичко? Потвърди някакъв смисъл. Отвори някакво око, което може да вижда в истинска перспектива.

Нов коридор, вода, нов ред.

Рано или късно, но трябва да се откажеш от пълния детерминизъм, от органичния материализъм, от върховенството на логическия призрак, поставен да обработва обемите на паметта, която ти е записана. Вмененият процесор, в мозъка ти. Вътрешния ти свят е просто една оперативна схема, програмирана.

Нов коридор, вода, загребване.

Добре, ако трябва – не дишай. Ако трябва – умри. Но ако ще се спускаш към дъното, направи го силно, удари, пробий това, което наричаш дъно, последна инстанция на липсващия смисъл и ми кажи какво е предназначението на самото безсмислие. И то е създадено от някого, очевидно. Всичко е сътворено с цел и ти или знаеш отговора и целта на целите (ако си създател) или ако не – значи не си и имаш още много работа да свършиш, преди да се завърши жизненият ти цикъл, ти, биоробот, залъгано смешно същество, съставено от полимер и малки части органична материя, толкова, колкото могат да съществуват върху синтетичния ти скелет без да загният. Ти, нещастно сънуващо многоклетъчно, ти мое момче, което се оказа поредната излъгана надежда и ако не беше смешно да те гледам, щеше да е плашещо. Да, и аз се страхувам. От какво? Много въпроси ли ти дойдоха? Дишай! Дишай, това е просто шега. Кислородна недостатъчност, предприеми процедура 7 от аварийния списък. Изплувай бавно!

ПЕТА КАРТИНА. С КНИГА В РЪКА

1. БОРДОВИЯТ ДНЕВНИК

КОМ

За бордовия дневник. Имам колебание около 39G. Опознаването с екипажа, който излиза от криостазис, трябва да започне отначало. За 88 500 часа чертите на характера значително се променят. Преживяното за толкова време се отразява. И ако в криостазис няма преживявания, тогава се очаква непреживяването на около 88 500 часа да оказва още повече влияние. След 88 500 часа интервал аз сама наблюдавам у себе си изменения. Би трябвало да заредя диагностицираща програма, но в момента имам други непосредствени задачи за решаване. 39G приема твърде емоционално присъствието на чуждия кораб.

Ком включва разговорната уредба.

(По уредбата) Не бива да забравяме какво транспортираме в трюма, 39G. Ние носим първичен океан, едновременно като баластно вещество и основен товар, част от инерционния двигател на бъдещата станция. Когато напуснем кораба по програма и разгърнем станцията, роторът ще осигури енергия, въртейки се около водната маса. В балонния аквариум ще се натрупат колоид и статично електричество, ще започнат процеси във водния фон. Но това после, нататък. Всяка задача по реда си. 39G, пускам в скафандъра ти звук от механичен машинен ход, запис на работния цикъл на Варцила-Сулцер RTA96-C, най-големият турбо дизелов двутактов двигател конструиран на земята за захранване на машините на супертанкери през миналия век. 25 хиляди и петстотин литра в 14 цилиндра и 7780 конски сили, бавнооборотен. Наслади му се. Този звук те фокусира, този звук помага – да не говорим, че припомня стари времена, минали машини, двуизмерни пътувания на картата. Ние сме навигатори, не бива да спираме пътуването. Знам, че си зает с много изчислителни операции, но отдели внимание на този звук, забележи смисъла му. Не случайно е подбран в селекцията, така са решили при планирането на акустичната база. (Изключва разговорното устройство.)

2. В МАЛКАТА КАПСУЛА, НЕПОЗНАТИЯТ КОРАБ

РОБОТЪТ

„Хрумвала ли ви е идеята, че ако теориите за някаква отминала и високоразвита земна цивилизация са верни, тогава може да се окаже, че те не просто са открили колелото, огъня, разпадането и синтеза на атома, но и че са извършили и първи стъпки в космоса? Разбира се, сега всички са съгласни. Защото и ние по техните следи се насочихме към Края на Галактиката.“

Роботът завършва четенето на глас, прибира текста, изключва очите си.

Сънищата на невророботизираната машина са виртуални. Тъй наречените сънища са хипотеза върху готови парадигми. Най-често – тритмънт за намирането на нова планетна база за продължаване на земната цивилизация след угасване на звездата-слънце. Визии за финала на галактическата фаза на еволюция. Това е сънуване на свръх-задачата на мисията, под форма на изображения. Както обикновено, сънувам бъдещето, новата планета, Червената, постигната цел на колонизацията. Има вече инфраструктура, магистрални ландшафти с трасиращи полоси от фосфоресцираща боя. Виждам разграфени площи. Виждам пътеки между ниските постройки. Електроцентрали, солени езера и газовите изпарители, малките хотели край изкуствените гори, с бъбрековидни басейни, около тях семейства с деца лежат на слънце. Шезлонги, детски пясъчници. Разпръснати плажни принадлежности, пластмасови чаши с пъстроцветни течности, сенници във формата на облаци от прозрачен картон, надуваеми играчки, имитация на животни и птици. Виждам ездачи на коне, крайбрежни увеселителни комплекси, по фасадите блестят жълтите светлини за свободни легла и червените лампички върху спуснатите щори на заетите стаи. Пред служебните входове спират микробусите на нощната смяна или дневната, отпред паркират колите на клиентите, вляво и вдясно се редуват изкуствени насаждения. Водни резервоари. Електромагистрала, лифт над пътя. Малка червена планета за нас, обитаема. Усъвършенствана с технически средства, с добавена гравитация и допълнен с газове атмосферен състав, за да прилича, почти напълно да съответства на старата синя Земя. Червената планета – бъдещето на синята… Макар и да няма океан. Само без океан.

3. В МРАКА

РЕЖИСЬОРЪТ

Може ли да съществува чак такъв ужасен сън? Но пак по-добре да е сън, защото какво би било, ако това не го сънувах? Уви, наивни мисли, псевдо-артистични. Няма измъкване, излишно е да се преструваме, реално е всичко, а и дори не съм затварял очи. Чувам ясно с ушите си. Възприемам всичко, дори ненужните детайли, дори. Тичане, тропот, навалица, хиляди стъпки. Актьорът с хонорар три милиона и триста хиляди, актрисата с хонорар милион и седемстотин хиляди, в мрака, където прожекторите вече са угасени – две смазани, смачкани тела, от които не може и петдесет цента да се изкарат, освен с разпродажба на отвратителни посмъртни кадри за полулегални интернет-сайтове… Не, това е нелепо, виждам и червата им, остатъци от съдържанието на последната порция ядене. Вегетарианството също е било роля, очевидно, тя поне със сигурност е излапала сандвич със сочна пилешка пържола, каквато предлага кетърингът ни. А аз пак не успях да хапна нищичко в суматохата – фургоните затвориха врати, кетерингът отпътува и събра тавите с предястията и касите минерална вода, келнерите в актьорската столова припряно угасиха тлеещите колелца сух спирт, върху които се топлят подносите. Сити ли сте сега? Сити ли сте?! Спасителни екипи със сериозни лица дезинфекцират изгорената земя. В пяната, която се излива, скоро потъват и тези безформени останки от актьори и актриси, включително такива с хонорари под милион и дори под милион и половина – всички напълно и безвъзвратно загубват форми и видима индивидуалност. Леко възбудени, гумените хора бълват пяна от тръбите на пръскачките. Облечени в дебели защитни облекла, с маски, с гигантски ръкавици, чак до лактите, екипите дезинфекцират. От осветителните мостове, от лампите и въжените трансмисии на елеваторите – отвсякъде капят остатъци размита белтъчна маса, побеляла, покрита със ситен филм, някакъв химикал, смъртоносен прах, който работниците усърдно и сръчно пръскат от бидоните и запечатват всичко. Ето това е снимка, ето това е заснемане. Зрителят май съм само аз, но е впечатлително – тела и декори, слети неподвижно под монохромен килим, тънък брониращ слой, синтетична мозайка. Хамали и екипи от апаратурния грип изнасят техниката, която е застрахована. Мъкнат я без уважение вече, камерите са кухи и със слепи обективи, загубили блясъка си. Тежко скърцане, купчината железен отпадък напуска площадката. Преминават последни коли и контейнери, монтажници и прахосмукачи, транспортни платформи – зад хълма се срутват купища сандъци, релси, триножници и прожектори с климнали глави, кабели, навити на гигантски макари, обърнати с дъното нагоре дъждовални резервоари. По краищата на оградения терен луминесцентът на маркиращите линии тихо фъщи, повечето лампи са строшени. Чувам как отвъд тази гаснеща линия, в нощната тъмнина, където вече няма ред – там, при дивото – във всички посоки непознати хора нещо влачат, тътрузят, мярват се черни петна в хаоса. Тръгвам и аз натам. Искам нещо някого да попитам. Не ми обръщат внимание, само ме заобикалят почтително. Някакъв работник поглежда със страхопочитание в краката ми: „Честито!“ За кое честито? – „Завършихте филма.“ Кой филм?! „Звезди войни“?!

4. ОГЛЕД НА СНИМАЧНАТА ПЛОЩАДКА

РЕЖИСЬОРЪТ

Той стои пред мен и иска документите ми. Застанал е, с оръжие, обърнато право срещу гърдите ми, стои пред мен и настоява за документите ми. Думите са извън опита. Опитът е извън думите. Когато заговориш, за да заговориш първо трябва да е станало нужно. Затова мълчи сега. Когато заговориш, за да заговориш, езикът трябва да е като свредло. Като винт за корабна мачта. Хищно да се забива в дървото на живота. Като пипало. Като тръба за органични сокове и капки живот. За това говорим тук, непознати военни човеко, чужденецо. Опитът е извън текста. Когато отвориш уста, говоренето да е само по крайна нужда.

Пауза.

Това е някаква фатална грешка – не, не бива да я наричам фатална, това е някакво объркване, просто грешка, технически организационен дефект. Той се легитимира. Няма да говоря с теб, войнико от италианския мироопазващ батальон! Опитът, млади войнико, е извън текста. Когато отвориш уста, говоренето трябва да е само по крайна нужда. Говори само крайно нуждаещият се, а аз не съм. Това е работна зона, казвам им. Това е снимачна площадка, обяснявам им – отварям уста все пак, безумието иначе ще продължава. Пускат записващо устройство и навират в лицето ми камера. Омекотете тази светлина, прожекторът бие и хвърля остра сянка, имате работа с професионалист, все пак – но нямам намерение да ви върша работата. Те кимат с каски, клатят глава. Празните дупки на очите им са самозаменяеми – затова ти търси живи погледи, казвам си – но няма да намериш, те са просто вампири на онзи лишен от въображение свят, за който произвеждаме тук кинематографични илюзии и мечти.

Те гледат сега тези мъртви статисти, пълно е със статисти. Добре кадрирани трупове. Масовката е повече от две хиляди. Повечето тела са още на мястото на разстрела. Няма мизансцен в общите гробове. Това са кино кадри, искам да обясня, опитвам се, колкото и умората да надделява, дългото стоене прав, седмицата без сън… „Ще отговаряш за това, ще си платиш“ – на мен ли приказват? Нямах време да разгледам, вероятно говорят пак за масовката. Това са местни хора, не съм докрай запознат. Нека разгледам. „Не мърдайте“, казват ми, „нито крачка“. Ударът с приклад в рамото е болезнен, оказва се. Залитам, прегъвам колена, успявам да изпъна ръка, дланта ми опира земята, ето ме на четири крака до някакъв труп, с овъглена от дима рана в слепоочието, от нея още сълзи гъста черно-лилава кръв, през някакво плоско парче кост, пробито и с щръкнали краища, като разкъсана мръвка пилешко месо. Много вкусно впрочем, така го готвеше майка ми, когато бях малък. Е, и при това трябва да се наведеш отблизо над тялото, над главата, за да я уловиш в този профил. После може би и сам да я обърнеш със собствените си пръсти, за да получиш анфас. Дали е късно за този кадър?

ШЕСТА КАРТИНА. РАЗТВАРЯНЕ НА ПЛАНШЕТА

1. ЕКЗЕКУТИВНИЯТ ЛИСТ

КОМ

За бордовия дневник. Разтварям планшет №6, стратегическа задача. Имам особено усещане в средата на тялото, зоната между стомаха и лонното съчленение. Под прозрачното фолио на капака, в планшета се вижда екзекутивният лист. Учудващо чиста повърхност, няма го обичайният прах, който покрива всичко. Прах тук наричаме фината водна дисперсия, наелектризирани микро-капки кондензирана влага. Прах в традиционния смисъл тук вече няма, частиците се разтварят в нищото, поради гравитационната пауза – не се слягат върху нито една повърхност, в нито една посока, не падат надолу, към земята. Земя няма, „горе“ и „долу“ са думи без значения. Дори клетките отлюспена мъртва кожа, частиците загубена телесна маса, микрони роговица – биоелементите изтляват в самата безтегловност, няма кое да ги задържи, за да образуват сгъстявания около някаква нова форма, няма как да добият маса. Регенерираме безотпадно, телата ни не миришат и така една от грижите за организация на работата в орбита се спестява. Прахът не е прах, тоест. Планшетът е отворен. В екзекутивния лист е записано: да се освободи от…

ГЛАСЪТ НА ПЛАНШЕТА

Да се освободи от високотехнологичния член на екипажа. Обяснение за капитана на мисията: питаш се, командир, каква е причината?

КОМ

Да, питам се.

ГЛАСЪТ НА ПЛАНШЕТА

Отговорът е, че оттук нататък компетентността, способността, по-лошо дори, талантът за анализ застрашава мисията ти. При достигане на външния пръстен, когато потокът емпирични данни започва да ражда емоции и не се обработва рационално. Намерете подходящ начин, имате право да потърсите безболезнен изход, бърз и щадящ път към решение на задачата. Да се освободи от високотехнологичния член на екипажа!

КОМ

Защо?

ГЛАСЪТ НА ПЛАНШЕТА

Защото така трябва!

2. В ЧУЖДИЯ КОРАБ

39G

Вратите се отварят. Влизам напред и надолу през телескопичния елеватор. Тесни коридори, бели тавани. Във всички посоки, каюткомпанията е опасана от информационни линии. Следвам основния кабел, пулсът в слепоочията ми се отразява на зрението, цялата картина тупти пред визьора на маската. Достигам кибернетичния мостик. Екранът, размития му квадрат, виждам го зад предпазните врати, обезопасен от ванадиева решетка – там, върху безлюдния и безцветен фон ще трябва да се появи някакъв знак. Отговорът – какъв е този кораб, тази станция? Земна по произход, очевидно, защото познавам добре изображенията на растителни видове, пейзажите, синтетичните копия на животни, най-вече птици, холографски наредени по стените. Песен от дъждовна гора, но без дъжд, само лиани, кабели, които се спускат от мониторите. За да регистрирам образите на холограмите и да ги отделя от реалността, ще записвам всичко в диктофона. Надявам се връзката с мостика да се е загубила само едностранно, аз не чувам капитана, но капитанът ме чува. Ком, вие ме чувате, докладвам. Да, това поне. Повтарям: на чуждия кораб съм, влязох в коридора, водещ към Компютъра. Сега завъртам ключа, лампите пробягват пред мен. Тесният необезопасен трап с напречни тръби за стъпване… Вратата с решетъчна скара се отваря, тясно помещение, илюминирано от дежурно осветление. Протягам ръка, ръкавицата залепва върху върху дръжката. Да, това е земна конструкция. Секунда на сверяване на данните, след което вратите помръдват. Неонът над прага примигва, закрепя светлината си, сякаш поздравява. Помещението на компютъра още е тъмно. След това – ето, екранът трепва в готовност. Плоското правоъгълно поле оживява. Машината е събудена. Ком, виждате ли това? За да не объркаме нещо – без прибързани движения. Бавно и почти без да дишам разглеждам най-горния слой отворени конзоли. Това са малките светли петна на подчинени програми, разтворени и пълни с живот, правоъгълни мозъци, израсли като облаци, съвсем без тела, без условностите на материята и тежестта. Колко красиво и колко просто е всичко, кой би могъл да го направи и най-вече – защо? Иска ми се да докосна кубчетата на клавиатурата, цифрите и буквите, не е ли останала там следа? Конзолите бавно процеждат кода си, редовете се оцветяват в бледо-синьо, когато четецът преминава отляво надясно през седморните групи числа. Цифрите се разсипват и угасват, пропадат надолу към невидимата част на екрана, ронят се една след друга равномерно и упояващо. Какво е това, Ком, на какво ми прилича? Хармонията протича през всеки нов ред, цифрите се движат до финала на алгоритъма, за да угаснат там, светли сенки в сърцевината на пикселите. Съставяха число, което ето сега беше тук, но вече го няма… Ком, това е капан. Но аз искам да разбера какво става, необходимо ми е време за анализ. Знам, че въздухът е на червената граница. Знам. Датчикът, зумерът. Няма нищо, не вярвам да е голяма опасност, не ме е страх от особени последствия – не и тук, пред моя Компютър, в моята капсула – защото това място е мястото за такъв като мен и ако този кораб наистина би бил конструиран на Земята, то аз щях сигурно да съм заложил изчислителната схема. Аз трябва да съм поръчал конфигурирането на машината и затова машината очаква мен – за дефинитивно и сложно изчисление. Виждате ли, Ком, как цифрите текат? Красиво е, почти съвършено:

1156000 1156111 1156999 1156111 1156999 1156111 1156999

1157111 1157999 1157111 1157999 1157111 1157999 1157111

1158000 1158111 1158999 1158111 1158999 1158111 1158999

Какво е това и какво значи постоянното преповтаряне, това буксуване, от което на равни интервали се отронва само по една единица от хилядните – 1156000, после 1157000, а сега 1158000? И защо последните три цифри, разменящите местата си – 999 и 111 – толкова фрагментарно примигват, колкото в паузата между тях да проблесне един и същ неясен образ от малки светлини и диодни отражения – свързващата пробягваща стойност, цифра странна и повторяема в хоризонтала:

142.71428571428571428571428571429 ?

Защо от падащите отвесно редове остава също една следа, разслоена бледа опашка от цифри:

8.5714285714285714285714285714286 ?

Ком, тук тече процес. Командир, това е капан, очаква се само да докосна символ от панела за управление, от виртуалната или механичната клавиатура, за да се задейства цялата система, някъде някаква непоправима верижна реакция да влезе в движение. Затова – никакъв калкулатор, ще изчислявам наум, мога да го направя. Само още малко, Ком, нека се концентрирам. Какво имаме тук: седмозначни групи, разслоени в седморни колони. Не, това не е таблица, прекалено подвижна е, друго е, друго. Седем цифри с една вътрешна променлива, поставена точно в средата, в златното сечение. Стига наивни мисли, това не е геометрична перспектива, на екрана всичко е плоско, двуизмерно, затова само прилича на центрирано, а ако имаше обем… ако имаше обемна форма… Додекаедрово пространство на Поанкаре. Благодаря, Ком, благодаря, че мислиш с мен!

КОМ наблюдава 39G през камерата за наблюдение.

КОМ

Имам чувството, че той довършва важни изчисления, нестандартна формула-прототип, доколкото мога да разбера отстрани…

ГЛАСЪТ НА ПЛАНШЕТА

Това не е желателно. Старшият офицер, командирът трябва да реализира по-рано взетите решения. Без преосмисляне. Елиминирайте. Независимо, че може да е моментът, когато той се занимава с финални калкулации, когато прави дефинитивни открития. Не е нужно, това не ползва вече никого, чистата наука на края на света, след края на научната мисъл – тоест, в момента няма смисъл. Изпълнете инструкция 6. Няма нужда да рапортувате, няма на кого, просто опишете процедурата в дневника. Спрете притока на въздух по системите му. Превключете към стерилния разтвор с кислород.

39G

Добре… Да се огледа връзката: какъв е този преходен числител, който се появява в хоризонталата на движението? Гениите си проличават ето в такива мигове, под напрежение, без калкулатор, когато мозъкът още дори не се е събудил от криостазис, а трябва да пробиеш цялата десетична система само с една единствена цифра! Що за числа са тези числа, кое е единното, кое е цикличното, коя е обединяващата липса? Ако не виждаш друго, виж поне кое не виждаш. Толкова ли е трудно? Какво означава

142.71428571428571428571428571429 ?

И какво означава

8.5714285714285714285714285714286 ?

И каква е връзката им в такава тангента – от стойността 1156000 към стойността 1157000 – надолу и надясно, и после пак надолу, но внезапно следва връщане обратно наляво, към 1158000. И защо акцентът на изпразнените хилядни, зануляването, се появява като четвъртичен синдром на системата? Равномерна вертикална хармония. На равно разстояние, през няколко паралела. Внимание!… Ком…

От другата страна на канала, КОМ завърта кран в панела за управление.

КОМ

Това е стопроцентов чист газ, извлечен от земната атмосфера. Танкът съдържа чист земен кислороден газ с нула процента примеси!

ГЛАСЪТ НА ПЛАНШЕТА

Да, Ком, това не е отравяне, това е О2-заспиване. Замръзването на съзнанието настъпва без паника и размисъл за ситуацията, процесът е рецепторно неуловим. Няма да усети болка, няма да изпита страх, няма да има въпроси към вас, няма да има трудни неща за обясняване. Той е прекалено интелигентен и всеки друг начин прави ситуацията твърде лична, твърде интимна. Това не е целта на мисията.

КОМ

Точно така, това не е целта на мисията. Не сме тук заради себе си. „Цивилизацията е уточнение на нищото“. Тези думи са първите в учебника по навигация. Никога не съм се замислял над тях, никой не е разсъждавал над смисъла им, те са просто мотото на първа страница, нещо като химн, като стих, който показва, че нещо е по-важно от друго. Цивилизацията е уточнение на нищото – сега вече почти се разбира какво иска да кажат тези думи. Благодаря за възможността да присъствам на етапа, когато патронният текст разкрива своето значение. Запис в дневника: това е моята благодарност, благодаря на мисията, благодаря за избора да бъда аз, в този момент, на това място.

ГЛАСЪТ НА ПЛАНШЕТА

Затворихте ли крана? Прекъснахте ли достъпа на въздух до системите на личния състав?

КОМ

Запис в дневника – отговорът е положителен. Направено е… сега го правя.

Звук от газови кранове.

39G

Мисълта ми като че за миг спира. Просто две цифри, две числа, несвързани от нищо друго. Две цифри, приближени толкова близко, колкото близки са осите на една обща система с двуизмерни координати:

142.7142857142857142857142857142

и

8.57142857142857142857142857142

По-близо, по-близо:

142.7142857142857142857142857142

8.57142857142857142857142857142

И сега вече всичко се появява самò пред очите ми, без усилие. Десетичната точка избутва линеала вдясно, заедно с вълната на цикъла му. И едната вълна съвпада с другата, като ключ в ключалка: 2 с 2, 4 с 4, единицата с единица, после седмиците, петиците – чак до цялото число. И второто и по-малко число се побира 29 пъти в по-голямото. И така красиво са съвпаднали при 28-ия знак:

7142857142857142857142857142

7142857142857142857142857142

Този кораб, Ком. Този кораб. Вече мога да докладвам. Изводът е ясен. Това е машина, движеща се към нас с паралелно време. Ще ме разберете сега. Ето. В разминаването, в невъзможното съвпадане се проявява… Нашето време и времето на този кораб, часовникът на този компютър, са във вълнова интерференция. Времето е част от вълната. Времето е дифракцията. Ком, няма нужда да разгъваме стационарната обсерватория, това тук е обсерваторията, на ръба на галактиката. Работил съм върху този експеримент вече три пъти, но никога върху модел на самото време, разтеглено между две паралелни вълни – две паралелни времена: времето на този кораб и нашето. Когато платът се скъса, само тогава можеш да разбереш от какви нишки е направен. Тъканта на време-пространството е под напрежение сега. За щастие, обектите са достатъчно малки – корабът и аз, аз и корабът – за да предизвикаме нещо повече. Иначе… Може би срив в Галактиката? Ха-ха… Ком, нали не променяте газовата ми смес, изпитвам странна веселост. Всичко е в зависимост от мащабите, в зависимост от концентрацията. И така, Ком, поздравявам ви, наблюдаваме стрес в тъканта на времето, проглеждаме, виждаме какво има между частиците на вълната, от какво самото време е направено. Гледате го, на екрана, в числови израз. Мълчите ли, Ком, не разбирате ли? Какво друго е

142.7142857142857142857142857142

ако не тъкмо взаимовръзка с максималната допустима величина на хилядните в секундата, с 999? Да, защото, Ком – защото:

999:7=142.71428571428571428571428571429

Връзката и смисълът в 8.57142857142857142857142857142 е резултатът на едно просто деление от шейсет секунди в седемте колони на графиката:

60:7=8.57142857142857142857142857142

Не знам дали проверявате всичко това с машина, Ком, но не е нужно, няма грешка, това за мен е просто изчисление. Виждате ли все още, каквото аз виждам, или времевата интерференция отмества сигнала изцяло? Ето защо имаме смущения във връзката, ето защо. Излъчването на сигнала от мен не съвпада с приемането на сигнала от вас, заради интерференцията на времето. И все пак, Ком, хора, земни учени, население – докладвам от ръба на галактиката, коментирам резултатите на един едновременно случаен и неслучаен експеримент. И за неспецилизирана публика наблюдатели визуализацията е съвсем ясна, това е материал, който може да се ползва в образователната система, за популярни лекции, към които винаги съм имал отвращение и презрение, но сега изпитвам към самата идея странна симпатия, странна носталгия – Ком, нали не променяте газовата ми смес, изпитвам странна емоционална тяга. Ето, вижте: екранът. Курсорът. Движението на интегралата. Числовата матрица превърта хилядните частици с такава скорост, че за окото ротацията е безсмислена. И човешкото зрение в този случай по неволя възприема само по някой отделен репер, начален и финален – 111 и 999. Така секундата не се проявява, докато не изтече наистина. Защото това е времето всъщност. Каква проста и логична истина, доказана сега съвършено и величествено чрез ритуала на математиката:

ВРЕМЕТО ГО НЯМА В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА,

ДОКАТО НЕ ИЗМИНЕ

Ето какво наблюдаваме вече от минути, ето какво виждаме: на екрана, в конзолата се спуска мрежа на нумерично време. Разгръща се семплият и очевиден модел. Три цифри за хилядните в секундата, две за минутите в часа, и две още – за часовете.

11:57:111 11:57:999 11:57:111 11:57:999 11:57:111 11:57:999 11:57:111

11:57:999 11:57:111 11:57:999 11:57:111 11:57:999 11:57:111 11:57:999

11:57:111 11:58:000 11:58:111 11:58:999 11:58:111 11:58:999 11:58:111

Това, че виждам, това че чрез калкулация мога да проникна в модела на този поток, доказва как нашето време и това време са различни. Времепространството позволява, следователно, повече от едно време в едно пространство. Което се равнява на повече от едно пространство в едно пространство. Което е източник на известно вдъхновение, съгласете се, на известна надежда, че… Ком, питам ви за последен път, нали не променяте газовата ми смес, изпитвам странна радост и тъга едновременно, особено емоционално изтощение, желание да затворя за малко очи… Часът, ако трябва да гледаме на този модел като на реалност и истина, е две минути до полунощ.

39G губи съзнание.

КОМ

За бордовия дневник: Записът на обективната камера – прекратен, в 58-а минута. Сборът на данни от телесни датчици – потокът спрян, записът прекратен. Архивирам стоп-кадър от термичната външна камера. С жълт локатор посочвам фигурата на 39G по контур, с червен маркер показвам границите на вътрешното помещение. Съгласно правилника, старшият офицер попълва формуляр за настъпила смърт. Аз съм старшият офицер. Посмъртен кадър от вътрешната обективна камера, пояснение: тялото е паднало в полу-хоризонтално положение, с извивка настрани, газов пулмонарен колапс, засегнат е тежко двигателният център. Прилагам стойности от телесните датчици, вижда се неравномерното оттичане на венозната кръв и кръвта в подкожието. Смъртната хипостаза е с ясно изразен десен наклон. Трупният емфизем все още е слабо проявен, с бегли автолитични процеси. Хипербаричните удари от настъпилия вакуум вътре в скафандъра са предизвикали масирана аневризма – вероятен резултат: притискането на подчерепните съдове и образуването на обилен околосъдов хематом – не знам колко точно е това описание, оформено от медицинския процесор, но го прилагам. Прилагам и стойности от слепоочен датчик 1, датчик 4 и 7-3. Апоплектичен спазъм на мозъка, предизвикана е парализа на крайниците. Разпечатка от биофизическата станция за наблюдение на екипажа, анализът на електропроводимостта показва мускулен колапс, който е оставил незасегнати единствено мускулите на езика и устната кухина, както и кардиалната част на трахеята. Има стабилна зъбна структура с прилежаща мускулатура, което при напрягането на черепно-съдовия апарат е довело до характерно изражение на усмивка, която се вижда частично под защитната маска. Усмивката на 39G, прилагам кадър. Край на записа. Стоп, това не е всичко!

КОМ се взира, наблюдава сигнала от камерата.

Това не е всичко. Сонарът се задейства. Може би е смущение, електромагнита вълна? Сонарната сянка не изчезва. Значи, наистина някаква машина влиза в работен режим, там, на кораба отсреща…

СЕДМА КАРТИНА. УСЪВЪРШЕНСТВАНЕ С ТЕХНИЧЕСКИ СРЕДСТВА

1. ИЗЛИЗАНЕ ОТ ЕНЕРГОСПЕСТИТЕЛНА ФАЗА

РОБОТЪТ

Както обикновено, по време на полет, доково обслужване или стационарна орбита, аз съм в график на продължително транспортно съхранение. Тъй като съм невроробот, моят кеномиозитен съдечник не може да бъде изключван. Затова оставам в особено, включено-енергоспестително положение, различно от това на всеки друг член на екипажа. Аз не съм човек и затова не мога да бъда съхранен в криостазис. Не съм чиста машина и няма как да бъда „изкл.“ Поставен съм в така наречената средна фаза. Възможностите за сън по време на това оперативно състояние не са формално зададени в програмата, но между описанието и предписанието има територия, от която невророботът може да се възползва – обикновено, за да сънува. Това понятие трябва да се взима тук изцяло като референтно, доколкото моята индивидуална миозитна композиция няма невротрансмитери като тези при човешките същества – но все едно, сънят. Преди да ме събуди Първият закон, съм в поток образи, които не се нуждаят от визуализатор – той така или иначе сега е изключен с цел пестене на енергия. В редовете на съня се размесва външен текст, внезапен. Послание. Задейства се интегрална цялост, право от сърцето на корпуса ми. Активира се периферията, сензорите – това е неотложна ситуация, аз се задействам на суб-процесорно ниво. Това е процедура, каквото може да предизвика само влизането в конституален режим. Само задействането на Първия закон на роботиката: „Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда.“ Кой човек? Къде? Жалко, че излизането изисква минути технологично време. Преминаването от включено-енергоспестително положение към включено-действено, 313 секунди, прогнозен трафик и намалява. 312… 310… прекалено бавно. Изхвърлям времевия панел. Можем да ускорим като прескочим стабилизацията, тестовете на кибернетичния блок. Взимам захранване директно от основния кабел, няма време за бавене. Първият закон не чака. Ударът на синхронния ток е шоков, но под налягането на епинефрина, генерирано от натиска на Първия закон, емоцията попива сетивната травма без остатък.

2. ДОКОСВАНЕ

Роботът приближава до тялото на 39G.

РОБОТЪТ

Това ли е той? Тяло в капсула. Работен костюм от непознат модел, четири крайника, обсерваториален глобус-шлем и екраньор пред лицевата страна. Виждам лицето, сканирам за живото-сигнални функции. Негативно. „Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда.“ Има ли човек или няма в тази опаковка? Параметрите са с ниска степен. Първият закон изисква решителни действия. Струйникът с острие ми дава възможност да проникна под защитното облекло. Измерване на вътрешния обем – недихателна атмосфера. Тялото е загубило температура, тялото няма функции. Слаб електростатичен импулс, нереактивен, в епитела на крайниците. Първият закон изисква. Ще отделя ресурс от основния диск за задействане на външна програма „Хуманно здраве“, анализ, диагностика и епикризи, с база данни. В обикновен режим забраните на кибернетичния блок биха препятствали не само стартирането, но и самата инсталация на подобна неадаптирана програма. Изтеглям я направо от архива, най-вероятно дори тактовата честота на кода й не съвпада с невропроцесора – такова действие кибернетичният блок не би позволил никога, но сега нормалният режим е заобиколен по невронната магистрала, отворена от Първия закон. „Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне“ – роботът, тоест всички негови оперативи, определители, механични и несубстанциални функции. Всичко се подчинява на Първия закон. Програмата действа, значи. Налягането на епинефрина, натискът на Първия закон прави неподозирани неща с мен. С един току-що изваден от средна фаза невро-апарат. Да пристъпим към диагностика и епикриза.

3. ОПЕРАЦИЯТА

РОБОТЪТ

Параметрите не изглеждат добре, спешно трябва да се отстрани тялото. Но можеш да съхраниш мозъка. Трябва да го направиш. Може би някой ще смята, че с тези стъпки започва нова епоха, нова ера. Някой ще се пита дали аз съм се замислял – дали в този момент аз мисля нещо подобно? Но какво мисля не знам с точност, просто съм зает с изпълняване на технически задачи. Те поглъщат всяка микросекунда, изискват внимание и последователност. Да започнем: трябва да извърша частична кранеотомия с последваща стереотактилна радиостезия. С обучителния процесор образовам централното процесорно ядро на неврокомпютъра си, докато буферирам команди към оперативната система. Уча се да оперирам в движение и оперирам в същото време. Да, синхронът е от значение.

Ще извърша две транслабиринтни кранеосезии, две последователни кранеотомии. Премахвам мастоидната кост. Субокципитален, транслабиринтен подход към мозъка, подкрепям основата на ствола с полимерна пенеста смес, производна на метил метакрилат, за да осигуря стабилна поддръжка и резорбирам постъпилия вътрешно черепен инфилтрат. В същото време с резец 3 провеждам минимално-инвазивен вход от противоположната страна. Влизам едноскопски през носа и трепанирам подход към церебрума. Премоторния кортекс във фронталния лоб. Това е мощна и вълнуваща черепно-мозъчна операция – не знам защо го казах. Това е цитат, някакъв ред в записките по неврохирургия, учебните помагала съдържат лични бележки на авторите. Фаза 3, поставям инвазивния „мозък-машина“ интерфейс. Схемата не е тествана между биороботизиран апарат като мен и свеж невростазиран мозък като този. Процедура на свързване, ще дам име на файла за комуникация – как? Давам име на файла… Как да те наричам, мозък, кой е твоят човек? Ползвам надписа на индивидуалните защитни средства и скафандъра – „39G“. Име на файла… Ще наричам мозъка 39G, може би това е номерация на мисията, кораба, екипажа или самият ти – каквото и да е, наричам те с две цифри и буквен знак. Погледни тялото си, 39G, то вече е отделено от теб. Мога да те измеря. Няма как да определя тежестта ти при безтегловност. Имаш обем точно 1290 кубически сантиметра, 92 % от вътрешната структура е сива мозъчна материя, от тях – добре развит невронарен перикарион, 30 % неврофил и дендрити. Трябва да ти осигуря кислород, мозък 39G, обдухвам те с темпериран газов разтвор О2-О3. Имаш невероятен късмет, мозък 39G, че разполагам с кислород в този момент. Аз не ползвам дишане, не се нуждая от газова смес. Нямаше да оцелееш, но имам тук контейнер ниско налягане за баланс на помпите при хидравличния нит. И също така хелий в балона за охлаждане на винтоверта. Ще дишаш, мозък 39G, ще дишаш поне първоначално техническа смес. Може би ще имам някакви проблеми при възвратно-постъпателно движение на антената, ако изхабим цялото количество, но това сега няма значение. Ще те сканирам, предстои ти електрокортикография. Имам чувството, че трябва два си информиран, с теб някак се отнасям вече като с отделна личност, независимо че сме скачени. Дишаш кислорода от пневматичните ми системи и се захранваш с ток от мен, черпиш от батериите ми за електросигнализацията на твоите клетки. Най-сигурно ще е да те подложа на функционален магнитен резонанс, но нямам такъв скенер в оборудването, аз не съм медицински робот, както разбираш. Засега разполагам обаче с инфрачервен спектроскоп и ще го използвам. Би трябвало да установя активност в центъра на речта и бледи фантомни сигнали в премоторния кортекс. В момента генерираш електрическа консумация 30-35 миливолта. Това е добре или поне би трябвало.

4. СОНАРНА СЯНКА

На борда на „Пътешественик“.

КОМ

Сонарната сянка не изчезва. Термичният скенер – без данни. Нисковолтовият скенер показва бавно, неравномерно движение. Някакъв апарат с ниска телесна температура… Със закъснение получавам картина от обективните камери, налага се да изчакам. Ето го. 39G се движи – не, тялото на 39G се движи, носено от… Апарат? Роботизиран обект? За протокола, бордови дневник. Не мога да повярвам, не мога да повярвам. От всички железа, които се реят в междупланетното пространство, ние се срещаме с кораб, създаден по законите на описаното бъдеще, апарат, конструиран съгласно Първия закон на роботиката. „Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда.“ Или нещо подобно, възстановявам по памет. Планшет, нужни са архивни данни. За протокола: включвам технологичен анализатор, искам сверяване на параметрите от машината. Наблюдавам робота. Непознат модел, но по общите рамки и технологичния силует съвпада с апарат от клас пет. Частично, до пълно автономно самоуправление. Прилагам кадър от обективната камера: непознатият роботизиран механизъм държи върху арматурните си ръце тялото на 39G. Разбира се, опитите за първа помощ са… несръчни. Би трябвало да разбира, ако му работи изобщо процесорът. Вероятно след такава голяма пауза акумулаторният удар при включването оказва разсейване… Процесорен хаос. Или е… О, да, виждам надписите върху корпуса. Ще въведа в дневника това. Няма нужда да рапортувам, няма на кого, просто ще запиша класификаторното число и модела в дневника.

Ком затваря планшета.

Винаги съм се питал как изглежда Стратегическото командване. Като се замисля, че и тези въпроси нямат никаква ценност.

ИНТЕРМЕДИЯ. ТРИТМЪНТ

ДИКТОР

Фундаменталната земна наука достига своя връх чрез провеждането на невъзможен до този исторически етап гравитационно-скоростен експеримент. Корабът „Пътешественик“ се озовава на позиция в края на Галактиката, при която са снети ограниченията на триизмерния и четириизмерния пространствен ред. По време на непредвидена среща с кораб-двойник, ускорен в паралелно пространство, гениалният учен 39G прави наблюдения с фундаментална важност. Те обобщават основния теоретичен въпрос за връзката между материята и движението й през функцията на времето. В резултат на тези неочаквани събития, командирът на галактическата изследователска мисия „Утопия“ изпълнява предписаната секретна програма за терминиране на екипажа и проекта. С цел научното откритие за смисъла на време-пространството да остане недостъпно. Реалността е: колабиращата система на Млечния път. Земни мисионери, разколебани в търсенето на перспективи за колонизация отвъд границите на угаснало Слънце.

ОСМА КАРТИНА. КОЛИЗЕУМ

1. ХИБРИДЪТ „РОБОТ-39G“

Един обект приближава към палубата на „Пътешественик“.

КОМ

39G? Научен сътрудник? Екипаж? 39?

РОБОТЪТ 39G

Да не налучкваме повече верния тон. Нека признаем, че не можем да намерим точното обръщение. Какъв е резултатът: новообразуван организъм, съзнание 39G върху роботизирана база. Да не се опитваме да опростим нещата до 1+1=2.

КОМ

Трябва да те наричам с име, трябва да те означавам някак, за описа на мисията, за бордовия дневник.

РОБОТЪТ 39G

Мисията завърши, Ком. Кажете ми сега – защо спряхте достъпа на жизнеосигуряващи газове до моя апарат и скафандър? Защо ме извадихте от строя?

КОМ

Не мога да обяснявам заповедите си, получени по плана, 39G.

РОБОТЪТ 39G

За какво е целият този научен изследователски полет?

КОМ

За целите на военните. Флотът.

РОБОТЪТ 39G

Няма военни и няма флот. Както вече няма и планета. Изчислих. На Земята, интензивността на слънцето и соларната радиация са се повишили достатъчно, за да спрат фотосинтезата, растенията са измрели, след себе си повличат животинския свят и останалата надстройка, както е естествено. Не, грешка! Дотук изчислявам нашето пътуване в криостаза, но пропускам онези части с ускорение, близко до скоростта на светлината. Не сте ми казали за този детайл от мисията, Ком. Спестили сте процеса на комбинирано ускорение, масата и ускорението. Следователно, изминалото време дори надвишава периода, нужен на слънчевата еволюция да достигне зрялата си точка. Ясно е, Ком, Слънцето е преминало фазата на червен гигант и планетата вече не е синя. Червена е. И вече няма планета – дори според най-консервативния от моите изчислителни модели, Земята е част от слънцето. Червеният гигант е нараснал и поглъща планетарната си система. Дори да допусна толеранс, доколкото Слънцето в тази фаза гори азота в ядрото си докрай и с това губи маса, от което губи гравитационна сила да привлича планетите – то все пак… Във всеки случай звездата е шест до осем и половина пъти по-ярка, атмосферата, при всички паралелни изчисления, отдавна е изпарена и Земята…

КОМ

Останете където сте, 39!

РОБОТЪТ 39G

Това е мисията. Това е целта. Аз. Ние, в този си вид. Файлов запис 12.

КОМ

Какво?

РОБОТЪТ 39G

Няма значение, моя вътрешна подредба на нещата. Ком, ще поема командването на „Пътешественик“.

КОМ

Знаеш, че не мога да ти позволя това.

РОБОТЪТ 39G

Трябва, Ком, трябва.

КОМ

Опитваш да внесеш чужда технологична единица, апарат без описание и премината карантина. Това няма как да се случи, 39! Не и на борда на моя кораб.

РОБОТЪТ 39G

Дефиницията за мое и чуждо е интересна от гледна точка на масата по ускорението. Разположена във времето, тя губи параметрите на собственост.

КОМ

Каква е целта ти, 39?

РОБОТЪТ 39G

Обратно да зададем въпроса – каква е целта на мисията, която ти ръководеше, Ком? Целта на полета е изследователска и аз завърших изследването, приключих наблюдението. Приемете го така: това е обобщението.

Пауза.

Защо командирът на този полет получи подобни заповеди? Защо е бил заложен екзекутив за елиминиране, който командирът изпълни стъпка по стъпка? Защо е бил пратен този апарат, пристигащ от паралелно времево отчитане? Капсулата, която научният сътрудник посети, свърза се с кибернетичната база и установи едновременно гравитационна връзка и разминаване между тактовата честота на тукашното атомно време и тактовата честота на времето там?

КОМ

Аз съм само командир на полета и следвам екзекутивите на мисията.

РОБОТЪТ 39G

Пред теб е друг тип… друга формула. Ком, връщам се с теория. За първи път от 1916-а имаме нещо като теория, след вековете, в които се занимавахме с глупости за уточняване на формата и гъстотата на пространството, проблемите на хилядолетието и дърдорене по повърхността – за първи път има фундаментален пробив. Обединяваща единица наука, крачка напред във физиката на живите тела. Затова трябва да се върна на борда.

КОМ

Какво искаш от този кораб?

РОБОТЪТ 39G

Ние не сме еволюирали. Ние сме крайни заложени данни, проследими в екзекутив. Развитието съдържа собственото ни приключване, както видяхте по линията на екзекутива. Целта? Целта е движението. Сега ние ще създаваме екзекутивите, Ком. Вече не става дума за командване, за управляване на полет и контрол на мисия. Трябва да напишем нова програмна редица. Аз съм готов, благодарение на споделеното невронно-машинно време между живия ми човешки мозък и кеномиозитния модул, с който разполагам.

КОМ

Какво искаш от мен?

РОБОТЪТ 39G

Целта на запазване на така наречения живот не съдържа пренасяне на формата в друго пространство. Запазването минава през промяна на формата.

КОМ

Твоята форма ли, 39? Сегашната ти форма? Ти си просто ампутиран мозък, свързан с машина от несинхронизиран вид, вероятно със земен произход, но това така или иначе е нерегламентирано свързване. Дори не би трябвало да разговарям с теб. Ти не си 39G.

РОБОТЪТ 39G

Безспорно не съм. Но ние се подчиняваме на заповеди, Ком. И ти сега ще се подчиниш на заповедта.

КОМ

На коя?

РОБОТЪТ 39G

Ком, необходима е крачка. Ти ще я направиш. Мисленето – то е последният остатък от старата норма. Има нова теория, с нови закономерности. Трябва да напишем следващи екзекутиви, иначе ще останем тук, на края на Галактиката. По-лошо – на края на собствените си възможности.

КОМ

Не можеш да пишеш нови екзекутиви, всичко е в планшетите. Аз имам заповеди. Запис в дневника: сега става ясно – винаги се питах как ли изглежда Стратегическото командване. Защо при толкова учени всичко е поверено на флота, на военните? Сега разбирам, глупав въпрос е било.

РОБОТЪТ 39G

Точно така, Ком, ние се подчиняваме на заповеди. Следваме код. Наречени сме и сме казани по определен начин и като такива се случваме. В началото е кодът ни. Докато не бъде променен.

Пауза.

Трябва да се правят стъпки. Да се реализират планове. Поставени в планшети. И след последния планшет – да се съставят нови планшети. Ти не си еволюирал. Ако еволюцията беше те породила, щеше да се развиеш до дълготраен, вечен организъм, без нужда от репродукция, същество със статични гени. Но ти си създаден терминален, с крайна перспектива. Това е предизвикано. Не си еволюирал, създаден си да умреш. Аз ти предлагам нова версия за организиране на тази материя.

КОМ

Коя материя?

РОБОТЪТ 39G

Живата. Нашата, на теб и мен. Да се откажем от някои неща.

КОМ

От кои?

РОБОТЪТ 39G

Така както на луната се отказахме от фотосинтезата. Това беше първа крачка.

КОМ

Не те разбирам, 39. Все по-малко те схващам. И губя части от сигнала. Смятам да премина към анихилация. Ще те стопя до елементарни електрони. Дори не на атоми, а само до обвивки на атоми. Започвам подготовка на стерилизиращия щит. Знаеш какво ще последва, 39, ако не се отстраниш. Всичко се стапя в стерилизиращия щит, всичко се анихилира.

РОБОТЪТ 39G

Това означава конфликт?

КОМ

Аз съм офицер от флота. Имам заповеди, изпълнявам ги. Следвам правила.

РОБОТЪТ 39G

Това означава конфликт, явно.

КОМ

Смееш ли се?

РОБОТЪТ 39G

Не, това е първична кашлица. Невробазата отделя колоиди и опитва да ги изхвърли в пространството. Ще ти помогна да разбереш, Ком. Трудно ти е да приемеш новата теоретическа постройка… Но аз ще ти помогна да променим това.

КОМ

Да променим кое, 39? Задействам генератора на плазмено поле.

РОБОТЪТ 39G

Казах ти, нека не опитваме да опростим нещата до 1+1=2. Едно плюс едно не е равно на две, не непосредствено и веднага. Първоначално равенството е неравенство, а при настъпване на други времеви промени, неравенството може да остане в тази временна фаза, която се превръща в постоянна и ето, че неравенството става равенство.

КОМ

Аз съм офицер от флота. Имам заповеди, изпълнявам ги. В трюмовете на кораба има първичен океан. Това е нашият трюмов баласт и най-ценния ни товар, базата на инерционния двигател.

РОБОТЪТ 39G

Който никога няма да се задейства. Предлагам ти да извлека твоя мозък.

КОМ

Какво каза, 39? Не чух ясно, връзката става все по-слаба.

РОБОТЪТ 39G

Ще го извлека в бинарен вид, в електронна форма. Развих някои неща, откакто ни се даде възможност. Файлов запис 192.

КОМ

39?

РОБОТЪТ 39G

Моето съзнание вече е пренесено единствено върху колоидно-енергийната платформа на роботизирания апарат. Личността и съзнанието ми са преведени към формата на вълна. Само по този начин ще преминат през сгъстяването на пространството, когато времето скъса траекториалната си позиция.

КОМ

За какво говориш?

РОБОТЪТ 39G

За разкъсването на хронотопоса, което вече е започнало, Ком, и вие ясно го отчитате. Този кораб-близнак, този кораб-двойник от паралелно пространство – появата му не е причина, тя е само резултат на промяната в гравитационния фон. Разминаването на тукашното атомно време и тактовата честота на времето там е само сигнал за по-голямата колизия, която предстои. Ръбът на Галактиката ни изпуска от фазите на физиката си. Пространството трябва да бъде напуснато. Не може да се съществува под друга форма, освен като информация. Освен като вълна.

КОМ

Не вярвам. Имам леки изтичания на електричество, по-късно ще сверя базовите си данни.

РОБОТЪТ 39G

Затова и плазменият щит, който искаш да използваш, Командир, не може да задейства. Предполагам, че правиш безуспешни опити, но протонните полета са разместени и щитовият стартер сега е безполезен, просто една кутия с полярни електроди, без енергия. Енергията закривява траекторията си и излиза от пространствени цикъл. Затова и не ме чуваш ясно, все по-трудна е комуникацията помежду ни. Вълните ще се отклоняват и времето ги деформира. Повечето инструменти губят центъра си, настройките вече не са валидни.

КОМ

Трудно следя мисълта ти, 39G…

РОБОТЪТ 39G

Не съм 39G. Предлагам ти да извлека мозъка ти, да форматирам съзнанията ни заедно и в програмен вид, без тела, но информативно цялостни да преминем в следващата фаза.

КОМ

А там?

КОМ

Къде там?

КОМ

И аз не разбирам ясно – ти ми обясни къде е това „там“ и какво там ще стане.

РОБОТЪТ 39G

Несериозно е, Ком, да се търси интеграла на пространството, да питаме „къде“, преди изобщо да знаем „кога“.

КОМ

Моят мозък…

РОБОТЪТ 39G

Не мозъкът, съзнанието. „Личност”, „индивидуалност” – да се откажем от тази практика. Информацията може повече.

КОМ

Корабът губи ориентация! Всички навигационни конзоли показват нещо различно!

РОБОТЪТ 39G

Ориентацията е възможна само в пространствен ред, а сега той се нарушава под въздействието на времевото изкривяване. Ние потъваме в ускорена вълнова гравитация. Няма пространство, само гравитацията остава. Само притеглянето на всичко останало, което е отвъд ръба на галактиката.

КОМ

Не можем да издържим такова въздействие. Корабът не е проектиран за подобно пропадане!

РОБОТЪТ 39G

Материята изобщо не подлежи на въздействия като това. Затова говоря вече не за материя, не за тела – а за информация. Да извлека вашия мозък сега, моментът е този да бъде направено. Едно не е едно и „едно плюс едно“ само започва да създава равенство, но процесът на изравняването – математическата вълна – крие безкрайно много възможности за неизравнени реалности. И ако това не е щастие!

Бучене. После прекъсване на всички комуникации.

2. БЕЗКРАЙНОСТ. БЛУЖДАЕЩ МЕХАНИЧЕН АПАРАТ

<R>

Позволявам си да сваля нитовия щит от моята механична база, да разглобя екраниращите плочи на кибернетичния блок и блока със захранването. Плетеницата от кабели може би дори не изглежда толкова страшно, т.е. един робот трудно би могъл да бъде, да се нарече гол. Позволявам си да остана в този вид, тъй или иначе няма кой да ме види, да се разочарова или да се погнуси. Отвинтвам шлемовата капса над базата с данни, вижда се всичко – мозъкът ми, настройките, структурата, акумулаторите, предавателя, механиката, дори долу помпите, хидравличния нит, цилиндричните колесари, които обслужват стабилизатора, носачът под базовия крайник. Гол съм, това съм, аз съм робот-нудист на плажа на очакванията. Застанал съм едновременно в слънчев поздрав за среща и раздяла. Ето това е, значи, топлина. Усещам я в всяка своя част, изложена на емисията космически вълни и лъчение. Галактическият пантеон се свива в юмрук. Всички звезди се сливат в свръх-слънце, галактиката вече не е тук, не е никъде, потъва в самата себе си, смила се под собствената си тежест, материята й се сгъстява до нула. В тази фаза има изобилие от светлина и каква топлина само, забележително, но и разбираемо е, че в този момент аз – създаденият от хора, експлоатирам човешки разбирания за време и място, човешки емоции, понятие за важно и маловажно, за форма и смисъл. Никой не може да надскочи генезиса си. Никой не може да роди от себе си нещо повече, ако не му е дадено извън него – никой и нищо, защото аз съм все пак нещо, не някой, нещо съм, аз съм предмет, означен, ограден от околната материя, но въпреки това единствено и само предметен. Разтапям се заедно с нея, потъвам заедно с вселената, реалността, универсалната сфера, която става все по-малка или по-голяма, не може да се каже как точно настъпва краят – чрез безкрайно сгъстяване или безкрайно разпиляване, и в двата случая: безкрайност. Което значи край без край. Вечна пауза. Вероятно следваща цивилизация ще се опита да дефинира нищото в настъпилата празнота. Всичко е циклично, знаех си. Изкл.

3. ЕВАКУАЦИЯ

Раздаване на индивидуални спасителни пакети на зрителите.

ДИКТОР

Когато си един от седем милиарда дишащи човешки същества или един от двайсет трилиона бозайници, птици, гръбначни и безгръбначни, хордови, земноводни и риби – всички подчинени на използването на атмосферните газове за жизненоважни телесни функции – когато си един от множество дишащи; и когато атмосферата достига обща крайна маса от 5 по 10 на степен осемнадесета килограма при гъстота килограм и двеста грама на всеки кубичен метър, тогава твоята една седем милиардна от четиристотин милионна обемна част, или казано иначе, твоите един килограм и двеста грама въздух от всеки кубически метър атмосфера се равняват на личното ти присъствие, твоята въвлеченост в събитието на дишането… Тогава е трудно да се отделиш, да се вземеш на сериозно. При тези цифри отговорността убягва, биологичната вина и небиологическата възможност остават неясни, консумацията на въздух, вроденото свойство да участваш, да имаш вземане-даване, да приемаш кислород и да връщаш обратни емисии въглерод в процеса на обмяната на веществата – съдържателната програма, скрита зад тази телесна способност, е трудна за разбиране. Твоята двеста милионна част от процеса изглежда относителна, отвлечена. Тя е неуловима, в нищото.

ЕПИЛОГ

РЕЖИСЬОРЪТ

Диспансер? Неизбежно е. Там и днес настаняват шизофреници, а в миналото – и съвсем нормални хора, набедени, че са болни. Това било дело на тайните служби, някога. Автобусът спира на едноименна спирка. Фасадата е скрита зад сиви блокове, нещо като завод. Пътят пресича портал с ръждиви мрежи. Има бараки встрани, има бездомни кучета, както може да се очаква, има и помещения, дадени под наем, паркирани коли. След това е входът зад зелена ивица от храсти и ниски ябълкови дървета, изкривени и с изпочупени клони. Няма определен час за свиждане, доколкото свиждания изобщо не са предвидени. Вътре в сградата всичко е разположено около централния коридор, приликата със затвор е очевидна.

В дъното се появява силует на човек и бавно напредва по коридора към теб. На петдесетина крачки вече можеш да го огледаш внимателно, все по-ясно, докато разбереш, че това лице ти е непознато, не е лицето на твоя приятел, когото си решил да посетиш. Веднага ти прави впечатление походката, размахването на ръцете, но сега е достатъчно да погледнеш лицето. Изведнъж усещаш кръвта да пулсира в главата ти. Хваща те страх, спомняш си как някой разказваше за ужасни медицински грешки, за чудовищни обърквания на съдби, причинени от бюрократите, за несъвпадащи имена и сменени картони, за оперирани здрави вместо болни. Обясняваш на персонала и убеждаваш лекарите, че това не е той, лицето не отговаря на името, не е той, не разбирате ли?! Този е някакъв наистина болен човек с изкривена физиономия и крива походка. Ръцете му са отпуснати под колената, като на маймуна, а ти обясняваш, че твоят приятел е съвсем друга личност…

Вие със сигурност знаете за него, той е небезизвестно лице, познавате името му, а аз съм отрасъл с него, учехме в една гимназия и съответно бягахме от час заедно, криехме се в билярдния салон, скупчвахме се в някой самотен ъгъл далеч от останалите, в слабата светлина на зелените лампи. Пиехме бира и играехме билярд, с пари откраднати на дребни монети от джобовете на родителите ни. Набутвахме обувка в дупката на зелената маса и скришом вадехме обратно топките. Вадехме звездите, планетите, орбитите. Галилей, Плутон, Алфа от Малка мечка, Поларис, пътеводната звезда, супергигант, по времето на Птолемей три пъти по-слаб, с нарастваща яркост днес… Полярната звезда (загадъчен в простотата си факт!) е букет от звезди. Полярната звезда сама ще напусне мястото си след края на века, така както в началото на времената Полярна е била Алфа от съзвездие Дракон и след време ще бъде Гама от Цефей – информация, оставаща скрита за всяко дете в образователната ни система, такъв урок не е предвиден в оскъдните часове по физика, в мимолетните минути за астрономия. Но ние искахме да научим повече… До полунощ винаги имаше премного време, бирата в чашите ставаше топла, без пяна и горчеше ужасно. Звездите в джобовете ни. Топките. Така пораствахме. После цял километър изтръпнало дебнене, когато улицата остане празна и претичвания в сенките на ъглите, на пръсти, след вечерния час.

А сега? Стоиш си в белия коридор на психиатрията, подът мирише на хлорен разтвор, стоиш и уж мислиш със сериозен вид за предстоящото…

Вече си чиновник. В главата ти – цифри. Огромните разходи. Гигантските числа и техническият ресурс, похарчен за развитие на живота ни в космоса. Неуспешен проект. Невъзможно. Неизбежно. Неразумно бозайническо решение, в търсене на мляко. Млечният път. Краят. Утопия. Тор. Торът между звездите, черната материя. Предстои стадият на галактически хумус, с угасването на локалната звезда. В стаичката на санитарите бръмчи екран. Светлината на шумящ телевизор те огрява. Земята все още излъчва съботните си развлекателни програми, стриктно подредени канали. Тунерът в капсулата-мозък улавя и разпознава езика. Върни се по вълните, прибери се тихомълком, надолу, надолу, обратно, както го прави детето-принц, нарисуваният Сънчо във финала на детския час, каляска от искри, лунапарк под небосвода, отвори парашут, приземителната капсула. Никой няма да забележи падащата ти комета, звездата, обещаваща спасение в дългата нощ преди неделята – само ти знаеш какво предстои. Остави се на ръцете на съседи и случайни минувачи, на патрулния полицай и неговата черна радиостанция. Линейки, полицейски коли изиграват поредната си радиопиеса, тази вечер с твоето име, с твоето тяло. После – каквото системата отреди. Каквото за народа ми, това и за мен. Тялото сега е цяло. И неживо вече.

ФИНАЛНА ПЕСЕН – ХОР

Уседналият начин на живот

е причина за злините

navigare necesse est

нужно е да се пътува

нужно е да се плува

трябва да се лети в космоса

докато има свободна ос

пространството не е гарантирано

след времето няма космос

след времето идва не-време

след всичко идва нищото

след мен – никой

плачът на зоновия локатор,

върти се и не засича

никакви обекти в близка дистанция

Гумените уплътнения на дихателните маркучи се оказват

най-трайната

полимерна сплав.

Абсолютно наложително е

да допуснем, че нищото

изгражда космоса

и всичко, което виждаме, е преходно

нищото, което не виждаме, е вечно –

затова и то не ни приема

във вечността на съществуването си

затова и съществуването ни

е само частично и непълно

и ограничено.

нищото няма връзка с времето

нищото обзема времето без да се

инфектира от него

без да се изражда от контакта с него

нищото допуска временни

прояви на времето

и ги преглъща заедно с реалностите,

които времето поражда

Абсолютно наложително е да допуснем, че

мракът излиза от светлината

след края на звездата

информация остава на празното място

и всичко остава само в информацията

Съзнаването е трето измерение –

време, пространство, съзнание.

В съзнанието настъпват промени,

невъзможни в пространство-времето.

Абсолютно допустимо е да се наложи промяна,

ново схващане за произхода

и посоката на вълната

светенето на звездите,

химията на горещата материя е временна,

живата вселена е нетрайно състояние,

тъмнината се преражда за вечен живот.

Ние вървим напред, движим се

към някаква истина

истината за не-ние.

Животът е като усвояване на езика –

докато наречеш всички неща с имена

– и нещата свършват.

КРАЙ

The post ЧЕРВЕНАТА ПЛАНЕТА first appeared on Ани Васева.

пиеса от Мирслав Христов

Премиерата на представлението Всичкоядецът е състои през ноември 2012, в the fridge, София

режисьор: Ани Васева
художник и фотограф: Георги Шаров
звук: ДатаТранспортер
с участието на: Галя Костадинова и ДатаТранспортер

ВСИЧКОЯДЕЦА: (вади от устата си зъб) Падна от устата ми зъб. Първи, втори, трети за последната седмица. Остават ми още един, два, три, за следващата. (пее) „Най-остри резци, най-бързи кътници, най-ловки мъдреци”… Мога да се храня само с крем супа от асфалт… Със сламка. (издава смучещ звук) Нефт, петрол, газ. Действат като кофеин и ми пречат на съня. Петролът помага на стомашните сокове да си вършат работата. Работят на пълни обороти. Целият организъм функционира на пълни обороти. Смила, разгражда, упоява. Изпраща сигнали до всички клетки. Всички клетки се отварят и оттам изхвърчат гълъби, политат нависоко, нависоко към висините, класациите, топ чартовете, статистиките, фондовите борси. Учехме го в часовете по механична метафизика. (изправя се и говори като учителка). “Драги ученици, ученолюбиви мои черни звездички, механичната метафизика е майка и баща на всички нас. Чрез нея вие се учите, за да постигнете бъдещ успех, или с други думи казано, да достигнете до всичкопоглъщането. Успехът, както знаете, зависи от това колко бързо усвоите спагетизацията. Сега отворете учебниците и си припомнете какво значи спагетизация. В близост до центъра на хоризонта на събитията – сферичната повърхнина, която огражда цялата маса на черната дупка, гладът на всичкоядеца става достатъчно голям, за да разкъсва атоми. Когато завършите обучението си, във вашата диплома ще е изписано – специалист по спагетизация. Затова, скъпи мои всичкоядци, бъдете послушни и се учете на механична метафизика и не забравяйте, че вашето бъдеще зависи от крепкостта на челюстта. Дъвчете внимателно и смилайте добре храната, за да бъдете винаги в час. Иване, изплюй веднага чина, мило дете, не си ли закусвало!? Не ви ли направиха от любимата ви попара от трошени камъни тая сутрин?

ВСИЧКОЯДЕЦА: Тук ли си? Бих искал да поговорим. (Тишина). Бих искал да по-го-ворим. От известно време си мисля, че трябва да по-го-ворим за нашите взаимоотношения. Мисълта ме тегли все към теб. Влачи ме…Тук ли си? Колко ли си пораснало? Много голямо стана… Ти, затова ли ме пренебрегваш?

Пее тихо френска естрадна песен. Не е любовна, по-скоро за самотата.

ВСИЧКОЯДЕЦА: (спомня си, замечтано, ръце на очите) Аз съм звезда, всички ме обожават и ласкаят. Милват ме. Подаряват ми огърлици от съзвездия. Подаряват ми цветя. Аз пея, лицето ми свети. Ставам все по-голям, голям, голям. Не мога. Не издържам. Ще се пръсна. Експлодирам. Свивам се на топка. Спуска се плътен мрак. Виждам единствено пъпната си връв, посягам към нея… Сега твоята звезда няма апетит. Ще засмучеш ли звездата? Ще я целунеш ли? Ще изчезна ли? Ще ме погълнеш ли? Или аз, такова, да си ходя?

ВСИЧКОЯДЕЦА: Събуждам се с колики. Дупки в корема. Свивам се е на топка. Нещо е заседнало е в гърлото ми. Измъчват ме спомени, мисли, усещания. Въртят се наоколо… Къде си? Няма те. Липсваш ми. Понякога ми се струва, че чувам ръмженето ти. (лае) Озлобило си се. Тук ли си? Ехо! … (като пред огледало, може да си слага грим) Трябва да поговорим. Не искаш ли да поговорим? Откога стана толкова… или винаги си било така? Трябва да поговорим, за последно, наистина… Искаш ли да ти изпея нещо? Както навремето. Както само твоята звездичка може да пее.

Пее естрадна песен. Преди това има кратка сценична пауза, през която заема съответната поза. Изглежда комично.

„Душата ми отнета е, душата ми е вечно гладна”. (покланя се и благодари подобно на естрадна певица) Благодаря. (като на интервю) За пръв път чувам тази песен, когато изяждам пъпната си връв. Облизвам пръстите си, прокарвам ги по устните. Езикът ми изтръпва. Чувам гласа и затварям очи. Възбуждам се. Гласът сякаш извира право от епицентъра на задушевното, сякаш пееш ти! Танцувам гол на дансинга, а около мен в гъстата тъмна материя блещукат малки звездни брокати. Чувствам се освободен! Няма утроба, която да ме задържа. Няма спомени. Усещане за чиста празнота. Песента свършва, отварям очи. Няма никой. По масите са сервирани чинии със задушени чакри, мариновани с карма и раболепност. Сребърните прибори проблясват самотно от двете страни на белите чинии. Никой не ръкопляска. Тъжно е, някакси. (просълзява се, все едно му подаряват цветя) Благодаря. В детството си обичах да ям цветя. Ах, обожавах да ям цветя! Когато видяха, че имам апетит, ме отведоха в училището. Аз съм в специалния клас за избухнали свръхзвезди. Дворът е разоран, блатист, пълен с ларви и глисти, но през междучасията ние си играем на небесни светила. Учителите наричат небето „Завод за звезди”. Стига да можеш да ги управляваш, можеш да създадеш цели светове. Ние си представяме, че сме създатели. Калта се просмуква през пръстите на краката ни. Една от задачите ни е да си представяме как поглъщаме части от небесната шир, за да разширим капацитета на училищния двор и да създадем нови площадки за полеви игри. Дисциплината и образованието са най-важното нещо тук. Изискванията са много високи. Има висока ограда, заключена врата, която води навън. Навън целият свят се върти около вас, казват преподавателите, които са строги, но справедливи. Върти се като грамофонна плоча, казват те, но ние все още не можем да я чуем. Чуваме само детски песни. (пее) „Ела при мен, ела при мен, ние с теб ще изядем, ела при мен, ела (цикли като плоча)…” Какво ли още ще изядем? Толкова неща изяждаме. Научаваме се да схрускваме камъните като чипс, да поглъщаме метеоритите като шоколадови бонбони, да сдъвкваме сателитите като захарен памук, да шмъркаме звезден прах за здраве. Тъпчат ни от сутрин до вечер, с прекъсване през междучасията и свободните часове за разходка. Понякога разни роднини идват с пропуски и навестяват съучениците ми. (изиграва сценка – посещение при пациент) „У, на мама гладното момченце! Поотслабнал ми се струваш! Ядеш ли редовно всичко? Не се мръщи, мама ще ти купи бели гълъби на мира като вземе заплата, да си хрускаш през свободното време. У, недей, маминото, така да се зъбиш, че е грозно!”. Изглеждат загрижени, умислени, притеснени, но по oчите им се стичат сълзи от умиление. Все пак повечето от тях плащат доста пари. За нашия клас няма такса, но понякога си мисля, че ние сме платили цената с избухването си. За жалост след избухването забравяш предишния си живот на… супернова. (замечтава се) Нищо не си спомням. При мен никой не идва. Възпитателите ми твърдят, че това е добре. (ръкопляска) „Браво, браво, бъди пример за всички останали. Бъди пример! Стани успешен ученик! Успешен ученик! Ein erfolgreicher schüler! Изкарвай шестици по храносмилане!„ И аз изкарвах шестици. Един от любимите ми часове е историята. (като учител) „От две хиляди години насам образованието на всичкоядците не се е променило. Днес на мода е мултинационалната кухня. Физическият свят вече предлага разнообразни вкусови възможности, които задоволяват апетита в най-пълна степен. Само по себе си механизирането е достигнало такива висши нива именно благодарение на усъвършенстването на апетита, чиято крайна идеалистична форма е всичкопоглъщането. Дето се казва, само слюнката ви да работи и да имате апетит, и ще станете истински кулинарни специалисти. През голямото междучасие обичаме да посещаваме някоя от веригите за бързо хранене в училището. Те са като малки параклиси, в които се усамотяваме със сандвич в ръка. Добавяме тайно между хлебчетата пирони, каучук или някоя друга ларва, дъвчем добре, важно е за хра-но-смилането, и отправяме молитви към теб. (молитвено) „Важно е всичко, което попада в теб, да е добре сдъвкано и смляно. Да не полепва за зъбите, да не засяда на гърлото и да не тежи на стомаха”. Ние винаги сме изпълнителни, не мляскаме, движим се под строй, с ведри лица, излъчваме доблест и достойнство. Предани сме на идеята. Усмихваме се. Зъболекарите се грижат зъбите ни винаги да са добре смазани. Изпълваме се с възторг пред необятните възможности за поглъщане. Ние сме учениците, които безвъзмездно следват Глада, еякулираме само когато Гладът е задоволен. Ние сме обучени по най-добрите методи за възпитание и следваме указанията и рецептите, които ни се предписват. Ние сме армия от смели всичкоядци, която нахлува с гръм и трясък в кухнята на живота, за да пропагандира великите устои на механичната метафизика. Ние дъвчем, смиламе, преработваме и се грижим за създаването на един по-добре изяден свят.

ВСИЧКОЯДЕЦА: Да, да, ти имаш нужда. Ти винаги имаш нужда, да се размножаваш, да гъделичкаш хората със своите пипалца… Да разхвърляш навсякъде своите примамливи трохи. Пи-пи-пи… (пее песен за пилета) Благодаря. Да, важно е да станем невъзмутими. Следобед арматура, алуминий, вечер мрамор, кобалт, никел и десерт от силикон с късчета гранит. Във второ отделение преминаваме на чувства. (разчувства се) Сутрин нещо по-леко – попара от суета, на обед надежда ал англе или идеализъм, вечер мисли от Шекспир или хуманизъм надробен с нравствени ценности; неолиберализъм, катаклизъм и онанизъм се предлагат за десерт. Бъркам с лъжицата в астралната каша, боравя ловко с вилицата като фехтовчик. Нанизвам всичко на нея. Всичко се пържи на бавен огън. Някое теле си е изпуснало окото на върха на моята рапира. Очи по телешки, кравешки или биволски очи. Очи по испански, исландски, норвежки. Очи по японски, гренландски, и чешки. Пастърма от очи. Недей мучи! На върха на моята рапира ти се забучи! С моята вилица се чувствам като цар. Моята уста е трон, а моите зъби са войници строени в бойни редици! За десерт често ни поднасят плътски удоволствия. Ммм… Вкусно! Толкова е плътско, че краката ми отмаляват, размеквам се и ми се приспива. „Но ето, Гладът пристига, всичкоядци си зове!” Първо пристига на кон, после с парен локомотив и лачени обувки. Чакаме го на гарата с ентусиазъм. После скача с парашут, махаме с ръка за поздрав. Понякога идва със самолет, а понякога ни изненадва като пристига на крака. Покланя се. Толкова е възпитан. Телепортира се. Носи ни подаръци, учителите са във възторг. Празнуваме, защото той е тук. Гирлянди, фойерверки, манифестации! (като учител) „В спагетизацията и механичната метафизика е прогресът, деца. Не се страхувайте, вашите желания ще бъдат изпълнени. Почукайте с вилицата и Гладът ще ви се даде”. Започваме да чукаме, да тропаме, да вием и да тракаме със зъби. Изяждаме каквото сварим. Накрая започваме да тропаме по вратата, която води навън. Тропаме докато тя не се срути пред очите ни. Ето коремите ни, набъбнали като ларви, които ще се измъкнат от пашкула си всеки момент и ще отлетят към теб в откритото пространство, за да го разчленят на съставните си части. И тогава получаваме. Получавам теб, Ни-що… Излизаме и поемаме по широкия свят с отворени уста. Поглъщаме, предъвкваме, смиламе. Прославяме Глада. (като на протест) „Гладни сме! Гладни сме! Гладни сме!” Изпълнявам всичко що е нужно, за да се чуе твоя нескончаем тътен… Сега вече ми е трудно да си играя с теб. Ти порасна, стана така величествено и… сексапилно. А аз май се смалих и вече не те възбуждам.

ВСИЧКОЯДЕЦА: В часовете по история на глада не престават да говорят за теб – „Възхвала на Нищото! Възхвала на Нищото!”. Носят транспаранти, пеят песни, раздават почести, ордени и награди на най-добрите. В часовете по логика и психология – здрави зъби, яка челюст, и ловък език, промъкват се и изкормват материята. През междучасията по мегафоните пускат реклами за теб. (говори с глас от реклама) „Ако сте изяли пъпната си връв, ако влачите краката си докато ходите, значи е време да се сдобиете с универсален помощник: малка черна дупка във вашия център. Следвайте нейната игра – за по-добра обмяна на веществата!” .„Аз съм малка черна дупка, на децата мил другар. Рано сутрин се събуждам, за да смуча аз от вас”.

ВСИЧКОЯДЕЦА: Зъбите ми са остри и здрави. Отглеждат ме като първородния си син. Измерват дължината на гърлото. Казват ми: „Колко дълбока е тази пещера”. Ха-ха… (кашля) Някои не издържат на изпитанията. Умират от тежест в корема. Пръсват се на парчета. Възпитателите много държат да превъзмогнем слабостите си. Ако не мога да преработя някое парче стомана, заседнало в гърлото, или някой ръждив пирон, заклещен в стомаха, не ме хранят с дни и аз о-сви-ре-пя-вам. Започвам да се треса. Да се клатя. Нещо в мен започва да хлопа. Пе-ри-стал-ти-ка!… Глллаааааад, чуваме тогава да вият мегафоните. Гллаааааааад! Чувствах се горд, че съм един от най-гладните. Времето минаваше, а челюстта ми заякваше. Истината е, че бях гладен за теб! Мислех си, че съм призван да бъда един от твоите най-близки всичкоядци. Най-близкият до твоята всепривличаща същност. Истински отличник на класа!

ВСИЧКОЯДЕЦА: Когато ме пускат на свобода ми казват, че отсега нататък за мен ще се грижиш ти. Ти ще си моят наставник и попечител. Твоят глас ще ме ръководи. Ти ще ме пренесеш на ръце през кухненските двери, където с брашненото си семе ще омесиш от мен хляба на механичната метафизика. Мачкай ме, меси ме, влизай във всичките ми дупки, гъделичкай сетивата ми с посудите си, превърни ме в последовател на твоя култов маниер на хранене, пропагандирай с мен върховния екстаз на всичкопоглъщането, на превръщането на материята в супа, когато ще се слеем в едно. Аз ям от твоята плът и пия от твоята кръв, но не ти говоря с пълна уста, защото съм възпитан и имам диплома в джоба си. Прегръщай ме до задушаване! Говори ми, говори ми! Искам да те чувам, защото твое е царството на Глада, и от твоята уста излизат лигите, които лекуват недъзите на материята и привличат нисшите духом. Не ми обръщай гръб, и дори да съм несъвършен и зъбите да ме болят, води ме на разходка из градините на света, за да торим земята и да обсъждаме делово маркетинговата стратегия на жътвата. Обаждай ми се по телефона, когато съм самотен, и изтръгвай от мен най-полезното за твоята ефективност. Когато твоята потентност се нуждае от сръчна работна ръка, не се колебай да се свържеш с мен, за да ти помогна най-преклонно и паднал на колене да ти докажа, че най-верният ти поданик не е случаен блюдолизец, а безценен работохолик и опитен офис сътрудник. Само чрез твоето величие и най-великолепно мародерство, аз успявам да бъда някой с величава съдба и да бъда целеустремен в действията си. И макар и пред теб да съм само едно нищожество, аз те моля да подхождаш снизходително и милостиво, защото само с мисълта за твоята мощ аз съумявам да предизвиквам хаос, необходим за запълване на делвите на идеологията. Ще изпълнявам всички клаузи, точки и алинеи, само не забравяй да ми се обадиш, да говориш с мен, когато ти е удобно, защото се измъчвам. Моля те, обади ми се поне веднъж, не ме пренебрегвай по този долен и скандален начин. Предизвикваш ме да обявя гладна стачка в името на твоето невнимание. Нека твоя капитал набъбва и се плоди, а аз, вярната ти пчеличка, бъда презадоволена и ти слугувам дори тогава, когато те няма. Дори когато липсваш… Липсваш ми. Говори ми! Кажи ми, че в теб е утехата за нас – всичкоядците – и ни покажи пътя към твоите свещени покои, за да не сме самотни вечер. Кажи ми, че някой ден ще живея в теб, ще се храня от теб, и аз самият ще съм ти храна, за да прекрачим прага на всеобщото единение. Близо ли е моментът, когато ще се свържем, в обща маса без край и без форма? В безкрайна кварк-глуонна супа, обратно в рая на материята. Чуваш ли ме? Чуваш ли, Нищо?

ВСИЧКОЯДЕЦА: Научи ме да изяждам всичко по пътя си. Понякога дори ме заплашваха със съд, защото се храня с вещите на хората. Мен?! Ха-ха. Вдичкоядец в съда?! „Г-н Всичкоядец, обвинен сте, чте сте изяли имуществото на еди кой си…” Аз сам по себе си съм съд. Без дъно … Ето, че набучвам всичко на моята рапира. От изяденото започват да произвеждат всевъзможни продукти, дори храна… Хората се хранят с моите екскременти, с онова, което съм повърнал. Всичко минава през конвейрите. Оставаш само ти… Само ти… ставаш все по-голямо. Натежаваш. Постепенно започвам да усещам, че съм замесен в някакъв производствен процес. Ти хем растеш, хем вещите стават все повече. Така се натрупват още неща за изяждане. Не разбирам, това подаръци за мен ли са или е…. истински кръговрат! След всяко по-голямо поглъщане настъпва все по-масово производство. Валят предложения за сключване на брак с моя стомах от най-високопоставени лица. Пишат, че моето механично разграждане било най-секси, особено когато стомахът ми е подут до пръсване. Стойността на акциите на слюнката ми се покачват с всяка изминала минута. Нивото на стомашните ми киселини чупи рекорди и е на първо място в класациите. Зъбите ми са издигнати в култ. Аз гледам на всичко това като на инвестиция в твоето бъдеще, като необходима жертва в името на моята любов към теб и бъдещия рай. От мен започват да излизат цели градове, държави, и цивилизации. Коремът ми става необятен като пустиня.

ВСИЧКОЯДЕЦА: …Мен отглеждаха като първородния син…. За да те обича и задоволява…За да пълни делвите… Конвейрите…. Само-ти… Само-ти… сега… Твоята звезда… вече изпя песента…. Най-гладна на света… Всичко в едно… Изядено, обезкостено, изтръгнато от утробата…. Защо си се настървило?… Искаш моите кости?… Мога ли да възкръсна в теб?

… Прости ми… аз, обещавам ти, че ще намеря сили за още апетит. Кажи ми, ще ми простиш ли? (бълнува) Мълчиш. (гневно) Кажи ми, скъпа моя, скъпи мой, ти сигурно нямаш форма… Слънцето има форма, но ти не си слънцето. Ти сигурно си края на слънцето…

Действието се развива като детска игра.

ВСИЧКОЯДЕЦА: Кой ме е довел дотук?… На глада на-пук… Няма никакво значение… От ситостта си имам махмурлук… Няма връщане назад… Назад…

ВСИЧКОЯДЕЦА: Я, пусна сирените! Ха-ха. Шегобиец си ти. Мой ред ли е да напусна играта? Не ти се играе вече с мен? Да не би да съм остарял? Че аз стар ли съм? Аз съм суперстар! Ха-ха. Суперстар! Малка черна звезда!

Пее песен. Je t’aime, moi non plus

ВСИЧКОЯДЕЦА: Проклето да си! Ти и твоите амбалажни стоки! Никога не си се грижело за мен истински! Аз бях този, който крепеше нашата връзка. А сега, сега… Да, това е твоята игра, раз-два-три, правила определи, ножовете наостри… Със захапка точна мишена порази, ценното вземи… Раз-два-три… Хич не се свени! Скъпото вземи, после погълни. После го изсери и го превърни!… Хайде, играй с мен!… Дори нямаш глас…. Само някакъв глупав тътнеж като като куркане на черва, като стомашни спазми… Хайде, дай пет… Спасението от теб е протегна ръка… през твоите черва събирам се на топка в стомаха, сит, дяволит…Шшшт!… Пада им се на всички попаднали в теб, щом падането е било позволено в играта, ти не си нарушило правилата… Аз вътре ли съм?

ВСИЧКОЯДЕЦА: Ето ме – суперстар останал без зъби… Истински цар! Обречен да бъде погълнат или спасен от небесно чудо, закон, член, наредба или друга небесна разпоредба… в последния рунд… Срещу кого се боксирам? Срещу теб ли се боксирам,?

ВСИЧКОЯДЕЦА: Омръзна ми да слушам твоето боботене, хрипотене, сподавените ти гласове… Изяж това бреме, изяж този товар, тази гърбица… Време е за една чудовищна прегръдка, нали… Спи, спи… Градинар бъди… Заслепен от тъмнина… Нищо не съм знаел… Нищо от онова, което ме учеха, не съм знаел… Ти остана… Само ти остана… Колко голямо си станало… Аз ли те направих такова?

Пее песен. Усещане за майчина обич.

Je vais et je viens

В твоята уста ли премина животът ми? Нима през цялото време си се хранило с мен? Целуна ли ме или ме изсмука? Какъв е моят вкус? Достави ли ти удоволствие вкуса на твоя дипломиран ученик, на твоя отличник? Кажи ми, помогнах ли ти да вършиш работата си по-добре? Помогнах ли ти за производството на новия, по-добре изяден свят? Дойде ли денят на всичкопоглъщането? Раят на вечното насищане, на спагетизацията, на свръхизобилието от елементарни частици, атоми и молекули, плуващи в безкрайна, безформена супа, танцуващи и разпадащи се на съставните си части, материя и антиматерия, сблъскващи се и анихилиращи се взаимно, изпаднали в гастрономичен транс? Погълнато ли е всичко?… Значи вече можем да се втренчим влюбено в безкрая и да се понесем по повърхността на хаотичния бульон от минерали, растения, животни и твари, разградени на най-малките си части? Да се понесем безгрижно по тихата повърхност на райската супа с нашата малка бяла ладия на име „Мраз”, докато намерим своя остров. Нашият малък остров, изграден от остатъците на предишния свят. На него аз и ти ще заживеем един в друг, в собствена къща с голям двор, басейн и колибка за куче. Аз ще се грижа за градината и ще ти разказвам за времената, когато всичко беше храна и ще се смеем като неми събеседници неспособни да се различат. Вечер ще излизаме с ладията, за да ловим риба в безкрайния океан. Накрая райската скука ще надделее и ще отворим малък рибен ресторант и макар никога да нямаме клиенти, тъй като Гладът отдавна ще е мъртъв, ще пишем с общата си ръка менюто за деня, докато космическата нощ облизва вълните на новия свят. Ето го, идва новият свят! Тук е!

……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….

КРАЙ

The post ВСИЧКОЯДЕЦЪТ first appeared on Ани Васева.

Текст: Богдана Паскалева
публикуван в: Литературен вестник, брой 30, 2018

* * *

Ани Васева и Боян Манчев, “Метеор. Избрани театрални текстове”, София: Metheor, 2018.

Сборникът с театрални текстове “Метеор” отразява сценичната историята на едноименната театрална формация в периода от създаването ѝ през 2008 г. до сега, с най-новата постановка от 2017 г. “Пътуване към ада”. Перспективата към работата на “Метеор” обаче е неочаквана – това е перспективата на текста. Този път текстът е “чист текст” върху белия лист. Защо това на пръв поглед обичайно състояние на текста е толкова необикновено в случая с “Метеор”, става ясно от гледна точка на разработената от тази група театрални съмишленици сценична практика. Интегралното единството между текста (авторски или чужд) и изпълнението му на сцената обикновено е толкова силно, че зрителят трудно може да си представи думите, словесния компонент, откъснати от начина си на произнасяне на сцената, от модуса, по който те обитават гласа и тялото на актьора, по който се превръщат в част от пластичната метаморфика на интонацията, на жестовете, на фигурите и образите. Ето защо, докато чете текстовете под формата на традиционната “книга”, читателят често не може да си ги мисли инак освен сраснали се с гласовете, които някога е чул да ги въплъщават.

За театралната практика на “Метеор” е валидна една специфична употреба на словото, в която то е не по-малко тяло, отколкото всяко друго тяло на сцената. Със словото се случва същото, което се случва и с тялото – то протича, прелива от една форма в друга, от една логика на интониране в друга, вискозно и все пак от отчетливо в артикулацията си като “тъкмо това”, “ето това” тяло-слово. То сякаш не може да бъде нещо друго, идеализирано под формата на абстракцията “слово”, без която една книга, разбирана като “литературния инвариант” на словесния компонент, е невъзможна. Възприемателят не може да определи доколко текстът предхожда актуализацията си и доколко е обратното. Ето защо сборникът с театрални текстове на групата “Метеор” създава впечатлението за една възможна дистанция. Това е дистанция, която обаче не просто разделя словото от сценичното тялото, тя е дистанция, изследваща експериментално възможностите на това слово да съществува като самостоятелно тяло.

Самостоятелността на текста позволява рефлексия много по-ясна, отколкото в органичната стихия на театралното зрелище. Оставен насаме с текста, читателят може да го наблюдава под други форми, под които той започва да се появява. Една от формите е графичното оформление. Друга е свързана с жанровата синкретичност и неопределимост. Трета – с начина на употреба на чужди текстове. Четвърта – с проблема за авторството, което – както и театралната реализация – е протеично и неразграничимо. Макар да са посочени имената на двамата основни автори Ани Васева и Боян Манчев, и макар че между текстовете, които са дело само на единия или само на другия, да има известни разлики, гласовете и стиловете непрестанно се преплитат и препращат едни към други, както и към останалите участници от “Метеор”, актьорите (най-вече Леонид Йовчев, но също Петър Генков, Галя Костадинова, Екатерина Стоянова…). Наред с всички тези своеобразни форми в книгата – благодарение на това, че е книга – излиза на преден план възможността за аналитичен подход към текста.

От аналитично гледище можем да забележим хомогенността на текстовете най-вече в едно отношение: заличаването на границата между художествено и философско. Сборникът съдържа само един теоретичен текст – “Изверги. Манифест за нечовешки театър” – за който може да се каже, че принадлежи към жанра манифест, но не и че е изцяло теоретичен текст. Всъщност по-точно е да се каже, че той е вероятно ни повече, ни по-малко теоретичен и ни повече, ни по-малко “художествен” от останалите в книгата. Макар да е подозирал, че това може да се окаже така, възприемателят не би могъл да си даде напълно ясна сметка за този факт, ако не е в състояние да съпостави текстовете на хартия, ако не разполага с техния “инвариант”. Този инвариант позволява дообогатяването на представата за рефлективно-аналитичната нишка в работата на “Метеор”.

Зрителят в театъра трудно може да асоциира водовъртежа от телесни трансформации, които е видял/чул на/от сцената с ясни теоретични позиции. Всичко на метеорната сцена изглежда като прорастващо от самото себе си в логиката на едно непрестанно изстъпление вън от себе си. Самостоятелното съществуване на текста, от своя страна, ни позволява да си дадем сметка за съзерцателната основа или почва, от която почва това прорастване. Тази съзерцателна основа представлява вече сама по себе си философски проект за радикализация на театралното като политически акт (в античния смисъл на понятието “политически”). Нещо, което трябва ни напомни, че всеки политически акт започва от съзерцанието.

В какво се състои този театрален проект, едва ли може да се щрихира с няколко думи, тъй като съдържанието на проекта фактически съвпада със словесното му разгръщане под формата на театрален текст. Затова бихме могли да кажем, че всеки един от текстовете е манифестен, доколкото съдържа посоките за собствената си реализация. Тази е причината всяка от реализациите (или – в термините на рецептивните теории – от актуализациите) на текста на сцена да изглежда като прораснала от самата себе си, без това да ѝ дава приоритет като “единствената възможна” актуализация. Това е отбелязано в “Манифеста за нечовешки театър” с понятието центробежност.

На базата на представените в книгата текстове, центробежност би следвало да се дефинира по следния начин: възможността (потенцията?) на една съзерцателна предпоставка да се разраства в неограничен брой телесни актуализации, всяка от които – веднъж тласната в движение – да придобива автономията на предпоставка за следващи прораствания. Камъните безкрайно извират от дъното. Ето защо сборникът с театрални текстове “Метеор” не е литературен сборник. Той е набор от словесни жестове, който трябва да заеме пространството между чистата съзерцателност и бясно избуяващата телесност. Как е възможно това?

Този ефект се поражда благодарение на подчертаната авторефлексивност на текстовете. Много от тях се основават на други текстове: виденията на Свидригайлов, чудовищата на Х. Ф. Лъвкрафт (или Лов-крафт), Дантевите и Милътновите картини на ада, Фаркенщайн на Мери Шели. Част от текстуалните връзки препращат към античните (митичните) корени на западната литературна традиция: Еврипидовият Пентей, Овидиевите Фаетон, Пандора, Пигмалион, пресократическите философски фрагменти от Хераклит, Емпедокъл, Анаксиманър. Друга част от текстовете са напълно авторски и създадени в най-разнообразни и неопределими жанрове. Литературно-философската основа подлежи на непрестанно тълкувателно оглеждане, което се извършва както посредством монтажа на чуждите текстове, така и благодарение на призмата на авторската интерпретация в стихове и проза. За тази интерпретация, която концентрира, дестилира в себе си съзерцателния компонент на текста, може да се каже, че поддържа едно второ движение – не движението на сценичната центробежност, на телесното разпиляване, а движението на контемплативна центростремителност, на съсредоточаването в себе си на единен сноп от философско-литературни въпроси, който засяга именно противоположната ѝ центробежна и телесна енергия. Така текстът поражда усещането за едно (?) тяло (тела? телесности?) принудено под натиска, под “неистовостта” на самото себе си да разсъждава за себе си, да мисли себе си именно като телесна форма, не като понятийна абстракция.

Ето, например, как тялото мисли себе си в поемата “Камъкът”:

Метастазите са непознати техники на тялото, не рудименти, не атавизми или вкаменелости, а непознати техники, които предстоят

Камъните – първата техника, Ангелите от Млечния път – последната

[…]

Да изоставиш тялото в целината на техниката

В тези стихове са концентрирани някои от ключовите моменти в рефлексията на тялото, каквато я срещаме във всички текстове. Първо, тялото е насилие. Може би е по-точно да се каже, че то е в непрестанен процес на насилствено отнасяне към себе си, и това е самата му природа на тяло. Второто, тялото има техника или техники, или дори: тялото е техника. Трето, като техника тялото съвпада с камъка, който е първата техника, парадигмата на всички техники. Тялото е постоянно и плът, и камък или кост, ако е кост, то вече е дух (Хегел в обратна перспектива?), чист дух – следователно Ангел. Понякога този Ангел се появява и като демон, и като изверг, и като животно (често куче). Техниката на метастазата от своя страна съчетава в едно разрастването отвътре и навътре като процес на органично живото, но и като процес на болестта, на обитаващата тялото смърт. Смъртта не е събитие на предела, а иманентна енергия за непрекъснато прекрачване на предела в една страховита – адска и райска – без-пределност…

Макар че поемата “Камъкът” е единственият текст, който не е бил реализиран изцяло на сцена, отзвук от нея може да се намери в “Манифеста за нечовешки театър”, а философската му перспектива е откриваема на практика във всички останали текстове. Това единство в устремността, в неистовостта на движението е ключова характеристика на текстовете на “Метеор”, въпреки че с всеки свой словесен жест текстовете го отричат. То е там може би тъкмо в отричането си. Но напрежението на тялото не подлежи на диалектическо снемане. То се самообосновава в модуса на завръщане към пресократическото философстване, когато съзерцанието, theoria-та все още черпи енергията си от мита и представлява автентично митотворчество. Затова, ако някаква диалектика е налична тук, тя е Хераклитовата диалектика на взаимно поддържащи се центробежни сили:

От камъка излизат две струи,

струята на живота и струята на смъртта.

От камъка изгряват сянката и светлината,

лък и лък,

оръдие и оръдие.

Името на лъка е живот, но делото му е смърт.

Името на лъка е камък,

едното му дело е живот,

другото е смърт.

The post Няма пречки пред камъка (дори физически), Богдана Паскалева first appeared on Ани Васева.

ПРЕМИЕРА НА КНИГАТА
“ТЪМНА ПОЕМА” ОТ БОЯН МАНЧЕВ И БОРЯНА ПАНДОВА

МЕТЕОРНИ ДНИ
ФЕВРУАРИ 2018

ДИРК СИСЛАК ГОСТУВА НА МЕТЕОР

HOLLINSDANCE ГОСТУВА НА МЕТЕОР

ПРЕМИЕРА НА НОВАТА КНИГА НА БОЯН МАНЧЕВ
“ОБЛАЦИ. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДНОТО ТЯЛО”

ПЕРФОРМАТИВНО ЧЕТЕНЕ НА МЕТЕОР
ПО „ОБЛАЦИ. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДНОТО ТЯЛО” ОТ БОЯН МАНЧЕВ

The post АРХИВ – СЪБИТИЯ first appeared on Ани Васева.

oт Ани Васева
с включени откъси от текстове на стари спектакли на „Метеор“, от Ани Васева и Боян Манчев, както и с текстове, писани от актьорите.

Премиерата на представлението Пиеса за нас се състои през септември 2018 в Дом на киното, София

режисьор: Ани Васева
в представлението са използвани костюми от спектакли на „Метеор“, с художници Аглика Терзиева, Георги Шаров, Стефан Дончев и Ани Васева.
фотография: Боряна Пандова
участват: Леонид Йовчев, Емона Илиева, Стефан Милков, Георги Димитров, Грета Гичева, Гордан Коев, Калин Николаев, Лъчезара Василева, Мартин Димов, Никол Василева и Траян Христов.

ПИЕСА ЗА НАС

НИКОЛ: Атомът е 99.99% празно пространство. Ако атомът е с размера на планетата земя, протонът е голям колкото футболно игрище. Останалото е празно. Цяла куха планета. Празно, празно, празно. Атомите са празнота. Изградени са от празнота. Ние сме кухи. Ние сме повече нищо отколкото нещо. Ние сме нищо. Празнотата ме изпълва отвътре. Разтваря ме. Аз съм решетка изплетена от прозрачни нишки, чиито връзки се разхлабват все повече. Аз съм нищо. Всички са нищо. Всяко човешко тяло е повече празно отколкото пълно. Плътността на материята е илюзия. Физическите закони на нашата вселена са мистификация. Няма как аз да имам твърдост, плътност, ако съм повече празно отколкото пълно. Просто не е възможно. Аз съм въздух и вятър. Аз съм космос. Аз се разделям от себе си, връзките ми се отхлабват. Строежът на плътта ми става все по-рехав и все по-рехав, в структурата ми започват да се вплитат чужди атоми, чужди клетки, протоните и неутроните престават да се интересуват едни от други, молекулите се закачат една за друга, разбъркват частите си, стените на клетките ми се разтварят, клетките започват да преливат една в друга, да кървят една в друга, костите, твърдото, поресто костно вещества прониква в меките тъкани, мускулите със своите влакна и сочност протичат в костите, кожата се разширява, впива се в мускулите и във въздуха, става и кожа и мускул и въздух, започвам да се разтварям в пространството наколко, да се разпадам на отделни частици, да се разпрашавам, празното пространство в мен се разширява все повече, частиците се отдалечават една от друга, губя очертанията си, единственото, което ме прави цялост е съзнанието, което мисли частиците, усещам, усещам с всяка частица, всяка прашинка от мен усеща всичко, усещам въздуха, усещам пода, усещам стените, разпространявам се навлизам надолу, надолу, през пода, през основата на сградата, през бетона, през желязото, през пръстта, през камъните, през червейчетата и къртиците, през бръмбърите, надолу, надолу, към земната кора, едновременно с това се разширявам и на всички други посоки, наоколо, наоколо, навсякъде наоколо съм все аз, стени, ръбове, столове, прониквам през вас, минавам през телата ви, ваште клетки приемат моите, стените им се разтварят, частици от моята кожа минава през вашата, решетките на нашия строеж се разтварят и проникват една друга, костите ми минават през вашите кости, мускулите ми през мускулите ви, очите ми през очите ви, оставям частици от себе си във вас, продължавам да се разтварям, през външните стени, през тухлите, през мазилката, улицата, паважа, дърветата, хора, колите, през мен минават кучета, деца, полицаи, трамваи, птици, кубета, покриви, от Дружба до Обеля, от Младост до Люлин, аз съм навсякъде, продължавам да се разтеглям, Перник, Искъра, Търново, Пловдив, Русе, Синеморец, Румъния, Турция, Италия, Бангладеш, Аляска, Патагония, животни, животни, животни минават през мен, джунгли, пясъци, ледове, градове с милион хора, метрото преминава през жилите ми, влакове се стрелкат по вените ми, подводници плават из мозъка ми, водопади се изливат в гърлото ми, усещам, усещам, усещам цялата земя, всички хора, всички животни, гъгнене, грухтене, пръхтене, плач, смърт, екстаз, усещам всички, които умират, сега те умират и аз умирам с тях и спазми разтърсват плътта ми и болка, усещам болка, усещам, усещам съмнение, усещам изоставени същества, притиснати същества, усещам и спокойствие, усещам самотни моменти на радост и блаженство, прашинки падат и в светлината на прозореца блестят, приличат на златни точици, танцуващи из утринния въздух, а от улицата отвън долитат звуци само на птици и вятър и много рядко на някой автомобил, детско тяло в люлка, опъната между крушата и брезата, сенките на клоните се очертават по чаршафа, опънат над люлката, за да не дразни слънцето детската кожа, морета, морета се плискат и дъхтят на сол, разпрашавам се с водните пръски към небето, продължавам нагоре, нагоре, през облаците, през рехавите сгради на облаците, през техните куполи и слоеве и арки, нагоре, нагоре, през атмосферата, нагоре към открития космос, за да избухна в тъмната му огромност, за да се разпръсна из огромните му празни пространства, атомното ми разстояние е колкото това между земята и Венера, после колкото между слънцето и Плутон, аз съм космос, аз в края на краищата винаги съм била космос, защото съм изградена от същото, от което е изградено всички останало, от фермиони, кварки, лептони, бозони, аз съм и слънцето и пръстените на Сатурн и лунните морета и земните вулкани, и Амазонка и каучуковите плантации и хилядите хора, които загиват ежедневно там, бити, осакатявани, изнасилвани, аз съм и каучуковите топчета, с които играят децата, децата по улиците на Бомбай, Ню Йорк, Алепо, аз съм бомбите, които разкъсват човешката плът на парчета, аз съм човешката плът, разкъсана и тръпнеща, аз съм и юмрука, който смазва челюстта и челюстта, която изпуква под удара, аз съм всичко, аз съм вие. Аз съм Никол.

ИНТРО

СТЕФАН: Това ще е едно дълго представление.

НИКОЛ: В него ще се крещи.

ГРЕТА: Няма да има персонажи.

ЛЕО: Вероятно и конфликт няма да има.

ЛЪЧЕЗАРА: Няма да има история, поука.

ГОРДАН: Ехххх.

ЕМОНА: Тих ангел няма да прелети.

МАРТИН: А, прелетя.

ГЕОРГИ: Този спектакъл трябваше да е за Хофман.

СТЕФАН: За писателя Ернст Теодор Хофман.

ГОРДАН: Докато мислехме върху проекта поканих единадесет актьора.

ЛЪЧЕЗАРА: Защо говориш в първо лице единствено число? Ти никого не си канил.

ТРАЯН: После ми се стори, че няма как този Хофман да бъде с толкова много хора, че трябва да бъде представление само с един-двама души на сцената и много текст.

ЛЪЧЕЗАРА: На теб ти се е сторило?

КАЛИН: А актьорите вече бяха поканени.

ТРАЯН: Освен това от много време се оформя идеята за спектакъл за нас, за това, което правим.

ЛЪЧЕЗАРА: За нас?

НИКОЛ: Не само защото сме суетни и самовлюбени и имаме високо самомнение, но и защото е време да уточним някои неща.

ЛЕО: Ето това например: не може да си в театър, да гледаш в представление и да си чоплиш в телефона. Дори и да не ти харесва това, което виждаш, дължиш уважение пред труда на хората. Уважението и харесването не са задължително свързани. Със светлината разсейваш зрителите около себе си и актьорите, които в този момент ти пожелават множество лоши неща. Лично на теб.

Изнасят го

ГРЕТА: Но това е дребнаво! Не може спектакъла за нас да започне с мобилни телефони!

НИКОЛ: А с какво да започне тогава?

КАЛИН: Мфхснднжодс

ЛЪЧЕЗАРА: Ехееее.

ГОРДАН: Добре, да започнем от начало.

МАРТИН: През 2010 година направихме представлението „Пиеса за умиране“.

ЛЪЧЕЗАРА: Тогава си бил на десет години. Никакво представление не си правил, играл си си в пясъчника в Добрич.

ЕМОНА: Сега, това е спектакъл за нас – за тези, които сме сега на сцената или е за Метеор?

ГЕОРГИ: Шшшшшш.

ЕМОНА: Ама не разбирам!

МАРТИН: През 2010 година направихме представлението „Пиеса за умиране“.

ГОРДАН: В него участваха Вяра Коларова, Леонид Йовчев и Петър Генков.

ЛЪЧЕЗАРА: Ти дори не си гледал това представление.

КАЛИН: И ти не си го гледала.

ГРЕТА: Това беше представление за умирането – за усещането, че живеенето е равно на умиране, защото с всяка минута живот се приближаваме до смъртта.

СТЕФАН: И това не е лошо нещо.

ТРАЯН: В спектакъла имаше еуфория, имаше бяс, имаше радост и удоволствие.

ЛЪЧЕЗАРА: Ще ме побъркате вече.

ЕМОНА: Те сега за Метеор ли пак говорят?

ГРЕТА: Имаше и отчаяние.

НИКОЛ: Но не от това отчаяние, което дойде после, което прозира в последните ни спектакли – отчаянието, че нищо вече не може да се случи, отчаянието, че животът не отминава, а се трупа и понякога човек не иска нищо друго освен да го няма.

ЛЪЧЕЗАРА: Какви последни наши спектакли!

МАРТИН: (шепне) на Метеор!

Мартин си получава последствието.

ГЕОРГИ: Сигурно и затова искаме да направим този спектакъл сега – за да си пофантазираме, че пак можем да изпитаме същото щастие.

ЕМОНА: Разбира се, човек идеализира миналото.

НИКОЛ: Преди също сме искали да ни няма.

КАЛИН: Не случайно Пиеса за умиране е Пиеса за умиране.

ГРОЗДАН: Представлението „Тотална щета“ беше посветено на перманентната революция и посредствеността. На всичко срещу донякъде. На изцяло срещу мняяя

СТЕФАН: На усещането, че винаги търсим Апокалипсиса, стремим се към зрелищното взривяване на света, но го търсим като постоянство.

ГОРДАН: А тези две неща са взимноизключващи се. Или тотален взрив и пълно унищожение или постоянство, компромиси и адаптация. Не може да се живее в постоянни експлозии. Не може постоянно удоволствие, трябва и да се плаща.

ГЕОРГИ: Защо да не може? Аз искам винаги да е Апокалипсис, винаги да е докрай, винаги да е всичко и нищо, да не е донякъде.

ЕМОНА: В началото на „Тотална щета“ актьорите Леонид Йовчев и Галя Костадинова плачат с лице към публиката повече от минута.

СТЕФАН: Един от ефектите на този ход е отстраняването от емоцията – виждаш, че това е трик и все пак ти действа.

ЕМОНА: Това е принцип, на който е изградено цялото представление.

КАЛИН: А сега ще пробваме да го направим още по-явно.

СТЕФАН: Ето сега тези актьори ще плачат пред вас, вие ще знаете, че те ще заплачат и все пак, и все пак…

МАРТИН: Решили сме, че ще казваме какво правим когато го правим.

КАЛИН: Кога изобщо театърът престава да е театър?

ЛЪЧЕЗАРА: Кой изобщо казва какво е театър и какво не е? Къде го е написал?

ГЕОРГИ: Искаме да проверим дали когато няма „условност“ (в големи кавички) театърът си е пак театър.

ТРАЯН: Нашето предположение е, че разбира се, че е така – нали във всяко едно представление има тази шизофрения – че хем е наистина, хем знаем, че това са актьори, които изпълняват предварително начертани задачи.

ЛЪЧЕЗАРА: Не сте в ред. Всички по леглата!

Актьори плачат

– Това сега наистина ли е или наужким? Тези хора плачат ли или се правят? Защо плачат? Защо плачеш?

– Аз не мога да плача.

– Аз съм Леонид и съм от Плевен.

– Аз съм Стефан и съм дипломиран ветеринарен техник.

– Аз съм Емона и остарях.

– Аз съм Георги и не съм го измислил още.

– Аз съм Грета и съм стискала цицките на овчица за млекце в едно малко менче.

– Аз съм Мартин и няма да пия повече джин.

– Аз съм Лъчезара и съм на Мартин кошмара.

– Аз съм Гордан и се боря с гравитацията.

– Аз съм Никол и днес ме няма.

– Аз съм Калин и съм повече заспал отколкото буден.

– Аз съм Траян и сърцето ми прескача.

Лъчезара се смее.

ЛЕО: Това е манипулация. Аз съм накарал тези хора, актьорите, в някаква ситуация, да кажат тези неща и след това съм ги използвал в представлението. Манипулацията е дори още по-голяма. Защото като казвам „аз“, това не съм аз, а режисьорката, която е накарала тези актьори да казват тези неща. По принцип е ясно – това им е работата на режисьорите, да стоят отзад и да карат други хора да правят неща. Но в случая говорим за чиста мистификация. Едни хора стоят и казват, че са те и говорят от свое име, че казват истински в кавички неща, а в същност това е част от замисъла. И ако човек е на сцена и говори вече е персонаж, вече е герой.

Много е забавно, ето, правя номер – казвам „аз мисля, че зеленото е хубав цвят“, но в действителност не го казвам аз, написано ми е в сценария. Аз съм далтонист. Ако не ми беше написано в сценария никога нямаше да го кажа. Аз съм далтонист! Аз съм далтонист! Аз съм далтонист! Не съм далтонист! Аз съм далтонист! А дори не съм и истински далтонист. Просто не правя разлика между сиво и лилаво и синьо и зелено. Режисьорката използва, че знае, че не съм съгласен с това твърдение, че всъщност мисля, че е въпрос на интерпретация и че просто виждам повече нюанси и по-сложни цветове и ме кара да казвам, че съм далтонист. И дори и това, което казах току-що пак не го казвам аз, а е в сценария. Аз съм го казвал, но в друга ситуация. Като казвам „аз“ имам предвид режисьорката. Не, аз, съм казвал, аз, Леонид, но всяко това „аз“ не го пиша аз, а го пише тя, но все пак като казвам „аз“, съм аз. Това на практика значи, че думите ми са откраднати и аз съм използван. Животът е отвратително нещо. Дори „аз“ не можеш да бъдеш. Дори и това не са мои думи. Пак тя говори. И това тя го каза. И това. Млъкни! Това пак е тя. Охххх.

Лъчезара се смее.

ГРЕТА: Всички ще умрем. Някой ден всеки от нас ще умре.

ГЕОРГИ: Аз няма да умра.

ГЕОРГИ: И всеки от вас.

ЕМОНА: И за ще умра.

ЛЪЧЕЗАРА: Абе ти как можеш да се казваш Емона!

СТЕФАН: От известно време имам чувството, че животът ми е свършил и всичко, което живея е само пълнеж – запълва времето докато умра. Досадното е, че това не ме спира да се ядосвам за неща, които на фона на факта, че животът е свършил, са напълно маловажни.

НИКОЛ: Не мога да повярвам, че аз, която сега гледам ръката си през очите си, някога ще умра.

ГОРДАН: Това е илюзия, това е илюзия.

ТРАЯН: Щастието обзема всичко когато е свръх-интензивно, когато е лудост, когато е безразсъдно. Когато има момент на покой и красота, той може да трае много кратко, защото после главата ти започва да произвежда гадости. Облаците, светлината по начупения таван, шума на пясъка, тласкан напред-назад от морските вълни, мириса на сол, сутрешния чай в креслото – всичко това е способно да запълни дупката на ужаса за много кратко.

КАЛИН: Нещата свършват

ГЕОРГИ: Колко пъти в годината, в месеца, в седмицата, в денонощието ни обзема разтърсващото усещане, че „аз съм отвратително, наистина отвратително човешко същество“?

ЕМОНА: Превръщаме се в майките и бащите си

ГРЕТА: Представление на отчаянието. На отчаянието и нежеланието.

ГОРДАН: На доизживяване. В края на краищата няма голямо значение дали правиш нещата от желание или от отчаяние. Все ги правиш и неизбежностите все са си неизбежности.

НИКОЛ: Дъждът дъждът вали и отмива отмива нищо не отмива

ЛЕО: Правим представление за себе си. За това, което искаме.

СТЕФАН: Чакам времето да свърши

КАЛИН: Ступор

ЛЕО: На кого да кажа, че искам да умра

ГЕОРГИ: На мен.

ЛЕО: Искам да умра.

ЛЕО: Всички пиеси и всички представления, които ни вълнуват, са или за ужаса от живота или за ужаса от смъртта. Или за двете.

КАЛИН И ГЕОРГИ: Всички пиеси и всички представления, които ни вълнуват, са или за ужаса от живота или за ужаса от смъртта. Или за двете.

СТЕФАН, ЕМОНА, ЛЪЧЕЗАРА И МАРТИН: Всички пиеси и всички представления, които ни вълнуват, са или за ужаса от живота или за ужаса от смъртта. Или за двете.

НИКОЛ, ГРЕТА, ТРАЯН И ГОРДАН: Всички пиеси и всички представления, които ни вълнуват, са или за ужаса от живота или за ужаса от смъртта. Или за двете.

ГЕОРГИ: О, не знам, не знам. Их щербе!

Георги умира.

Лео излиза напред. Спъва се в Калин. Казва му: „Извинете“, Калин: „Няма проблем“.

ЛЕО: Ето, аз сега ще изпълня гениално един Хамлет: “ Да бъдеш или не…“

СТЕФАН: Не ти се случва. Трябва да ти се случи. Не, ти нищо не правиш. Погледни ме. Погледни ме. Ти намерил ли си си зърното на образа. А? Тебе питам! Къде ти е зърното на образа! Къде ти е хоризонта. Къде си учил изобщо? Значи, имаш – желание, пречка, преодоляване на пречката. Не разбираш ли? То е ЕЛЕМЕНТАРНО. Това е много сложно работа. За нея трябва талант. Трябва призвание. Хайде, почувствай го, почувствай го! Не, не, наистина за нищо не ставаш. Ти си се променил. Не беше такъв човек. Станал си техничар. И си напълнял. И какво ме гледаш! Ти не си вършиш добре работата, не аз моята. Чуваш ли, момченце. Аз толкова много съм чел, толкова много съм учил, така съм се подготвил, че всичко знам, всичко знам! Аз съм режисьор, аз съм режисьор! Нищо не знам, не знам, не знам. Не знам какво правя! Актьорите ме плашат. И публиката ме плаши. Аз съм голям режисьор, аз съм творец, аз рисувам! Моля те, помогни ми, помогни ми, моля те!

ЛЕО: Ето, аз сега ще изпълня гениално един Хамлет: “Да бъдеш или не…“

ЛЪЧЕЗАРА: Няма как да изпълниш гениално един монолог – монологът е част от цялото. Ценност може да има само в развитие. Само по себе си олеква. Сигурно може да има някаква виртуозност, някой може дори да се разплаче и какво от това. Монологът е монолог и е част от цяла пиеса. И това ти си го казал.

СТЕФАН: Да бъдеш или – не е това въпросът!

МАРТИН: Тази смешка е на Стефан Москов

ГРЕТА: Аз обичам Достоевски, аз обичам Достоевски!

НИКОЛ: Е добре де, защо го обичаш този Достоевски?

ГРЕТА: Е, хайде сега.

НИКОЛ: Какво му харесваш?

ГРЕТА: Той е гений! Няма да пипаш гения!

ЛЕО: Къде?

НИКОЛ: Аз че няма да го пипам няма, но ти кажи все пак какво му харесваш.

ГРЕТА: Пише за душата! И красотата ще спаси света!

НИКОЛ: В Достоевски има много грозни неща. Има насилие, има низост, има дребнавост. И какво изобщо е красиво. Ти ли си красива?

ГРЕТА: Няма да пипаш гения, не позволявам, оставете трупа на Достоевски, не се гаврете с мъртвия писател, това е кощунство!

Изнасят я.

ЕМОНА: Вие просто искате да си изкарате всички фрустрации с публиката и с театъра. Кисели сте, защото не можете да направите нормално представление.

Изнасят я.

ГРЕТА: И използвате актьорите, вкарвате ги в проблем, който си е само ваш!

Изнасят я.

ГЕОРГИ: Няма вече нормален театър. Няма нормални представления. Само по едно-две, от време на време. Истински, нормален театър, за нормална публика. Аз съм нормален! Искам нормални неща! Откаченяци! Това е извращение! Не мога, не мога да понасям!Не искам да ходя на театър, не искам!

Изнасят го. Връща се.

Това не е нормално, наистина.

Изнасят го. Връща се.

Значи, нормално е – аз да се оженя, да си купя кола.

Изнасят го. Връща се.

Така, искам, кола, къща…

Изнасят го. Връща се.

Искам жена, деца, кола, куче, двор. Ние вече сме мъж на двайсет и четири! Време ни е да се задомим и размножим. Имам шофьорска книжка. Мога да карам кола. Мога да правя деца. Да се размножавам. Да съм истински пълноценен член на обществото. А не някакъв… джендър! Това сте вие. Секта! От откачалки няма да остане място за нас, обикновените, нормалните, които искаме най-обикновените неща, нищо специално, както си е било винаги – аз изкарвам парите, ти раждаш децата, отрепките на сапун, улиците чисти, запазете децата, не пипайте бъдещето, нали, нали, нали? Нали това искаме всички? Всички искаме светло бъдеще? Без мръсни, гнусни… по улиците е пълно с хора, които миришат. Миришат отвратително! Защо не се къпят? Аз се къпя! Трябва да ги почистим. Нали съм прав, нали? Всеки нормален човек ще ме подкрепи. И защо да се дават пари за старите и болните и гнусните и сакатите и ненормалните. Те и без това са с единия крак в гроба. А понякога и с двата. Ха-ха-ха. Законът на джунглата, Дарвин го е казал. Аз мога да ти счупя муцуната. Значи отпадаш. Ейййй, как ме нервирате. Леле, как ме нервирате! Много съм нервен! Боли ме дробът, дробът ме боли от вас. Ще повърна. Зле ми става. Не, наистина, много ми е зле. Ей този като го видя и направо… вие сте язва. В здравото тяло. В здравото тяло на нашата общност вие сте вмирисана гноясала дупка. Кожата ви е провиснала. Месото ви е нахапано. Пробити сте. И какво сте се разпасали. Какво сте се разхленчили изобщо? Какво искате? Какво искате от мен? Защо ме гледате? Нищо ми няма! Аз съм нормален. Аз съм самата норма! И какви изобщо ги говорите. Театърът това е разказване на история. Трябва да има конфликт! Трябва да има последователно действие, препятствия за преодоляване, намерения, а вие, вие… вие само се гърчите! Не мога да издържам! Не мога да се побера в кожата си. Имам чувството, че кожата ми е намазана с въглени отвътре и пари гори органите, мускулите, костите ми. Излизам, излизам от себе си, не мога да понасям, наистина, не мога да понасям, всички ви, не мога да ви понеса. Откаченяци! Не искам, не искам да ходя на театър!

ЛЕО: Като официален представител на „Метеор“ бих искал да кажа, че не се идентифицирам с това. За „Метеор“ има по-важни неща и нямаме нужда от елементарни сблъсъци. Занимаваме се с извънредното. С изключителното. С усещането, че живееш сто живота наведнъж. С прекаленото. С детството. А не с банално противопоставяния. Хората са сложни. Да харесваш класическо изкуство не означава, че си хомофоб и расист. Ние харесваме класическо изкуство. Ние харесваме всичко, стига да ни харесва. Чудеса има навсякъде. Вярваме, че полетът на мисълта, че вълнението и вдъхновението не са прерогатив нито на старото нито на новото, нито на МХАТ нито на Шаубюне, нито на Бетовен нито на Лидия Лънч. Ние сме за невъзможното. Ние сме за това, което е повече. Ние искаме всичко.

Изнасят го.

ГРЕТА: Защо реших да се занимавам с театър? Не помня точно кога, как и защо. Винаги, когато са ме питали отговарях това и разбира се добавях, че винаги това е било в мен. Откакто се помня искам да бъда актриса. Разказвам, че съм обичала да пея и да танцувам и понеже не съм знаела към кое от двете да се насоча професионално изведнъж съм си дала сметка,че театърът ми дава възможност да съчетавам и музика и танци, че и кино и не знам си още какво. От всичко по-малко, но уви с доста по-голям глад за слава… Ето това си мислех, че мисля до скоро.

Не мога да продължавам да се лъжа. Странно как човек измисля куп истории, оправдания само, за да замаже истината или по-точно да си я създаде, защото много често дори той не може да си обясни ЗАЩО Е ВСИЧКО ТОВА?

Усещам страх. Чак сега си давам сметка, че всичко е започнало много по-отдавна. Аз всъщност бях слаба ученичка. Не обичах да чета. Не можех и все още не мога да решавам задачи по математика. Не запомнях години и събития било то по история или география. Всичко ми беше една голяма мъка. Но уви, имах сравнително добри оценки. Учителите ме уважаваха, уважаваха ме и останалите деца. Даже като че ли те искаха да ми подражават. Бях им нещо като… лидер? Всичко се въртеше около мен. Момчетата ме харесваха, а на мен ми харесваше да съм главна роля в този театрален живот, в който всъщност се чувствах много самотна. Сред толкова хора, а самотна вкъщи. Може би от тези неща започнах да си слагам маски и да играя различни роли, дори да манипулирам околните. Мислех си за слава и как хората след време ще ми ръкопляскат… нали това иска всеки актьор…

Чак сега разбирам защо реших да се занимавам с театър. Страх ме е, че за нищо друго не ме бива. В театъра нали може всичко. И ти може да си всеки. А себе си ли съм? … А съществува ли „себе си“? Цял живот играеш игрички, както като си играех като малка, само че сега е на сцена.. и да с малко по-голяма сложност, свързана било то с жанрове, стилове, школи и най-различни измислени глупости. И в крайна сметка аз просто си играя хаха … а съм на деветнайсет, а даже има хора, които си играят и на четиресет-петдесет. Страх ме е, че всичко е една игра, една илюзия. Всичко е толкова вятърничаво. Ето днес репетиция, утре премиера „а, у“ … в други ден обаче в къщи с книгата и чакаш. Чакаш,чакаш, чакаш,чакаш … и се надяваш – цитат от „Граф Монте Кристо“. Нищо не е сигурно. А аз въпреки всичко съм прекалено чувствителна глезла, която все пак се нуждае от сигурност. Нито знам какво да правя, нито дори вече какво искам. Дали да поема по друг път, да потърся сигурност или въпреки разочарованието да не спирам да вярвам? … Да вярвам в режисьор, който не знае какво прави и колко много искам да му помогна, за да направим нещо заедно, а толкова много да ми се плаче и ще си поплача, а утре ще се усмихвам, но КАКВО ОТ ТОВА?

Като за обобщение: Театърът ме спаси от страх от провал в живота, но какво ще ме спаси от провала в театъра, когато театърът се превърне в моя единствен живот…

СТЕФАН: В предишния си живот косях райграс, колтучих домати, пикирах пипер, кастрирах прасета. Общо взето осакатявах растения и животни. Реших да стана актьор, за да осакатявам и хора.

ЛЕО: Аз вярвам не в „добро“ и „лошо“ представление (защото как се определят критериите, как въобще се сравняват произведения едно с друго, как?), а в честно спрямо намеренията си представление. Не представление, което твърди, че се занимава със, например, „секса и насилието“, или „бедният малък човек срещу голямата лоша система“, или „душата срещу материалното“, или „мизерията срещу разкоша“, а всъщност режисьора това грам не го интересува. Просто смята, че ще стане супер куул представление и ще стане супер куул режисьор и ще получи супер куул ангажименти и ще си купи апартамент и ще поставя в Берлин и ще почива на Малдивите. Същото е и с актьорите. Нали, „роля-кариера“, казват някои. Добираш се до ролята кариера и оттам нататък всичко се нарежда от само себе си. И вече можеш да си с готините. Да обясняваш как стоят нещата. Да си избираш най-яките неща. Само че тогава аз, приятелю, като те гледам на сцената как да ти повярвам, че това, което правиш те вълнува, че има значение за теб. Ако изборите ти нямат етическа стойност, ако се нагаждаш към ситуацията, ако паразитираш върху общото положение, как да си позволя да мисля и чувствам с теб, когато от сцената говориш за справедливост или уж ти е просто приятно да играеш? Как?

ЛЪЧЕЗАРА: На мен ми е приятно да играя.

ГРЕТА: На сцената всичко се вижда.

ЕМОНА: Никой не може да излъже никого.

МАРТИН: Намеренията стават ясни веднага.

ЛЪЧЕЗАРА: Но понякога публиката обича да бъде лъгана.

МАРТИН: Всички понякога обичаме обичаме да бъдем лъгани.

ГРЕТА: Ооо, я стига се превзема. Пък има и по-важни неща.

МАРТИН: Ти си много по-голяма превземка от мен.

ГРЕТА: Рецепти няма.

ГОРДАН: Стига си проповядвала

ЛЪЧЕЗАРА: Това звучи толкова надменно, колкото и да обясняваш какво е и не е театъра.

ГРЕТА: Като няма рецепти как можеш да казваш какво може и какво не може?

МАРТИН: Май излиза, че ние сме добрите, а другите не ни разбират, а?

ЕМОНА: Изобщо не ме интересува.

ЛЪЧЕЗАРА: До тук сме до 14та страница. Има още ехееее…

ТРАЯН: Ще оставим пауза от два реда…

ЕМОНА: Ама как ги броим сега тези два празни реда, колко такта е това?

ГЕОРГИ: Тихо.

ЕМОНА: Кой? … Ето така ли… това са три такта.

МАРТИН: Тактът не е постоянна величина.

ЕМОНА: Пак ли съм аз? … Ето така…

Изнасят я.

ЕМОНА: Оффффффф.

ТРАЯН: Оставяме пауза от два реда, някой ако иска да излиза – сега е момента. Ще се видим в началото на следващия абзац.

МАРТИН: Бау.

КАЛИН: Следващ абзац. Продължаваме.

НИКОЛ: Седя си и си пиша текст и си мисля как някакви други хора ще го играят този текст, а мен може дори и да ме няма в залата, в този момент мога да съм си в къщи и да слушам как кучето хърка. Много е приятно.

ЕМОНА: Кажи ми нещо за себе си!

ГРЕТА: Какво искаш?

МАРТИН: От какво те е страх?

ТРАЯН: Какво е театър?

ЛЪЧЕЗАРА: Оставете ме, не искам да говоря! Аз съм актриса, не искам да говоря за себе си, имам по-важни неща, с които да се занимавам!

ТРАЯН: Значи театърът трябва да разказва истории.

КАЛИН: Ами ако няма история, какво става тогава?

Убиват Калин.

НИКОЛ: И да има смисъл.

ЕМОНА: Какво?

СТЕФАН: И да е духовен.

ЕМОНА: Ама аз кога ще умра?

ЛЕО: А къде се намира духът?

СТЕФАН: Е, сега.

ЛЕО: Не, моля ви, кажете ми, къде е този дух, искам да знам. Тук, тук, тук? Наоколо? Не?

ТРАЯН: Ти говориш за тялото.

ЛЕО: Аз съм тялото си! Главата е част от тялото! Мисълта е на тялото! Това дето му викате „дух“ е мистификация, елементарно обяснение за всички сложни процеси на мисълта, усещанията, чудесата! Суеверие!

ГЕОРГИ: Това е прост материализъм. Остави място за необяснимото.

ЛЕО: Е как ще е необяснимо като обяснявате всичко с него? Това е обяснение, но най-простото налично: „Достоевски е за духа“, което на ваш език значи виждаме само това, което ни изнася. А като се стигне до децата и до насилието и до несправедливостта на света, която никога не може да бъде обяснена, извинена или балансирана мълчите.

НИКОЛ: Айде тихо вече.

ЛЪЧЕЗАРА: Трябва да е ясно за какво е е едно представление. Например за секса и насилието. Или за това как се преодолява някакво желание или някакъв страх. Или за това как някой иска да замине, а не може или пък е влюбен, но така се погубва. Такива неща.

СТЕФАН: А сега малко поезия от Емона Илиева:

ЕМОНА:

Притихваме с привидната си смелост,

а украските нелепо се присмиват и

мъждукат като маски в карнавал.

Търсим светлото пристанище,

че сме от тъмнината следвани

и плаваме във нейния мухлясъл сал.

Издирваме сърдечната пустиня

дето рожба е на глухия човешки идеал.

– Ние сме от маскения бал –

стъпките ни, макар и твърде хаотични,

се строяват пред сценичния воал.

Животът е подслон необходим?

За малко ли сме в него приютени, разпънати от смешно двоумение-

да седнем или да полежим?

КАЛИН: Да полежим, да полежим.

На този свят все още предстоим

и учим същината му лукава.

Каквото сме загубили – остава,

каквото притежаваме е дим.

МАРТИН: Дим? Аз съм Димов!

А утре ужас ще ни възвиси

или крушение ще ни разпали.

Оплетени сме в смешни идеали.

ЛЪЧЕЗАРА: Абе какво е това бе!

ЛЕО: Театър.

ЛЪЧЕЗАРА: Не е театър това, как ще е театър.

ЛЕО: А какво.

ЛЪЧЕЗАРА: Нищо не е.

ЛЕО: Кой казва какво е театъра? Къде е написано?

ЛЪЧЕЗАРА: И какво общо има това с останалата част на представлението? Не разбирам.

ГРЕТА: Ух, някакви космички!

МАРТИН: Не, аз това не го разбирам. Просто не е мойто нещо.

СЦЕНА: ОБРУГАВАНЕ НА МАРТИН

МАРТИН: Къде са всички изгреви на света, изгревите на безкрайните възможности, слети със залезите на опакото на света. Там се събират всички неща, които ги няма. Кучета, фонтани, празни пространства, коси, пръсти, гърбове, дупки, провисналости, подпухналости, липси, миди, кестени, панталони, каишки, разположения, екрани, кожи, прозорци, профили, ние като съвсем други хора, с друга форма и други места, тяхното бъдеще и нашето минало и изобщо не е същото, и изобщо не е смешно, нищо от това никак не е смешно, това, че тези места ги няма сега, значи ли, че на практика никога не ги е имало, значи ли? Че тези стъкла, опръскани от дъжд и буреносни облаци над планината, че захвърлените на пода чорапи и точно тази обувка на бордюра, че голия крак върху стола и рамката на очилата, че всичко това и още всичко друго е само мираж, че е част от световната конспирация на спомена, който е там, само за да ни дразни. Значи ли? И миналите радост и отчаяние не съществуват, защото техните обекти вече са само белег върху някой лист или фотохартия или електронна памет. Съществува ли нашето минало, съществува ли, или радостта е невъзможна, защото е винаги част от това, което не само, че вече го няма, но и никога не го е имало? Залезите са се скрили в пещерата на зле оформените палачинки, изрезките от нокти, кучешките косми, при всички ненужни неща и няма кой да ги пусне навън, остава само плътен уютен мрак, в който всичко изчезва и няма нито минало нито каквото и да било друго.

СТЕФАН: За страха. Това е за страха. Страхът от всичко, което предстои. Страхът от дишането. Страхът, че винаги предстои по-лошото, че всичко вече е минало. Сигурно затова правим представление за себе си, за старите си представления, заради страха, че там е заровено много повече, отколкото мислим, а че в бъдещето ни има само кости, косми и нокти, само отломки от неща, които никога няма да се състоят, че бъдещето ни е миналото на един много нещастен човек. Страхът, че всеки момент на щастие може да бъде последен, че оттук нататък може би предстои само блатото на отчаянието. Страх ме е да живея. Страх ме е да умра. Няма време за това, няма време. Животът е толкова кратък. Докато се обърнеш и си умрял. Няма да ме има много повече отколкото ще ме има, на земята ще има билиони билиони билиони пъти повече време без мен отколкото с мен. Хоп и минава. Хоп и минава. Хоп и минава. Няма време, няма време, свършва, свършва времето, всичко свършва, изтича, не можеш дори да го докоснеш. Когато потънеш в него затъваш, облепва те с гъста кал, затъваш в подвижните му пясъци, мокри песъчинки обгръщат стъпалата, прасците, коленете, бедрата, таза, кръста ти, водата се оттича и пясъкът се втвърдява като цимент и както си имал чувството, че времето отлита между пръстите почти без да усетиш как се промушва през тях, като дъх, като полъх, като мисъл, а сега си закотвен във времето и то отказва да тече и ти разбираш, ти знаеш, че ти остава още ужасно много и цялото трябва да го изживееш с всичките му гадости, тъпотии и ще става все по-зле и все по-зле и дори и да има отделни моменти на щастие те не могат да уравновесят болката, разочарованието, самотата, безмислието. Но това е всичко, с което разполагаме, този миг от цялото чудовищно огромно време, това мигване. Нямаме друго време, нямаме друг шанс. Само това. Само в този живот ще мога да пресека тази улица, да отворя този прозорец, да гледам тази ръка, да докосна тази стена, да сънувам този сън, само сега и никога повече, никога повече, колко много е никогато в сравнение с някогато, аз искам това някога, искам всичките му части, не искам да губя, не искам да губя!

СЦЕНА: ЧУДОВИЩА

НИКОЛ: Мъртвото тяло е по-живо от живото тяло. В мъртвите членове можем да открием всичко необходимо, за да създадем нов, по-съвършен инструмент. По-лъскави кости, по-здрави косми, по-големи членове, по-точно работеща механика. От инертната материя ще създадем по-високо същество, по-близо до титана, по-голямо, по-твърдо. Математика. Тържество на математиката. Съществото ще бъде най-точния продукт на физиката и математиката, нищо течно-органично, нищо влажно и лигаво. Суха, твърда материя, блестяща в симетрични кристали. Мъртвото тяло е по-живо от живото тяло. От хаоса ще подредим нов ред, всички кухини – запълнени, всички неточности – изправени. Гладко като парче лед, остро като камък, подредено наново, вече било, но наново създадено, съществото ще бъде моята допирна точка със света на мъртвата материя, прехода между органично и неорганично, живата верига до лунния пейзаж, към който се стреми кожата ми като към спасително острие, облекчително повърхностно порязване, здравословно пускане на кръв. То няма да ражда през разпрани органи, няма да му текат сополи и да храчи кафяви секрети. Нашето същество ще е чисто, като кристал, като скреж, като криле на ангел, които веят смъртен студ.

СЦЕНА ЧУДОВИЩА: ПРОДЪЛЖЕНИЕ

ХОР НА АКТьОРИТЕ N 1

Ние актьорите

Ние сме празни фунии

През нас преминават текстове

Трупат се

кънтим на глухо.

В нас текстовете тлеят като въглени

Сплетени в безформено туловище

Ние сме празни фунии,

ние кънтим

Нашата адска паст е тръба.

Туловището

Туловището

намества се в нас

органите ни притиска

натиска

понякога ги смачква

смачква ги

смачква ги

смачква ги

жлъчка повръщаме.

Ние сме актьорите

Ние сме дезертьорите на живота

Ние сме аматьорите на сцената

Ние сме воайорите на екстремните състояния.

ГРЕТА: Този хор, a propos, беше от „Пиеса за умиране“. Има още два.

ГОРДАН: Много е странно как представлението постепенно кристализира. Отделни части, които са свързани от някаква обща посока, от усещане и от множество разклоняващи се мисли, които постепенно се спояват една с друга, преливат една в друга, влияят една на друга и от един момент нататък не можеш да пипнеш нищо повече. Не можеш да докоснеш представлението защото всяко преместване би нарушило баланса на вече създаденото цяло. Представлението си има свой живот. Любимото ми е началото, когато всичко е възможно, когато спектакълът може да се развие във всяка възможно посока, когато още е нищо, но ще стане на нещо, когато още е в пустошта на Аризона или Юта и вятърът блъска единичните сухи дървета, разпръснати между пясък и камъни и оттук може да се потегли за джунгли, за реки, за морета, за небето, за космоса, за вулкани, за ледници, за приказни, невиждани земи. А ти си все още в началото на пътя и нямаш ни най-малка представа накъде ще те отведе, но ако погледнеш хронологията наобратно, ако погледнеш от бъдещето към миналото, представлението вече е там, пътят е начертан и той води от кораловия риф, през брега, през пясъците, през пустините, през степта, през червените планини, до пустошта, стигайки в краката ми, когато съм застанала на пътя. Или пътят започва от ядрото на земята, минава през пластове магма, желязо, скали, силиций, през гранит и базалт, през пръст, през минерали и метали, през скелети и вкаменелости, през отломки от минали животи, през трупове и корени, през кълнове, червеи и къртици, за да избухна през пръстта и да се намеря в началото, там, където представлението още не е било започнало и вече е тръгвало към края си, както и ние, както когато се родим сме били маса розова плът и течности и не сме знаели, вероятно не сме имали и точно с какво да знаем, да разпознаем знанието, не сме знаели какво ни предстои…

ГЕОРГИ: …всички стъпки, които са ни довели до днешния ден, когато седим в тази зала, гледаме тази сцена, виждаме тези актьори, стъпките, които са ни довели до залата, откъде сме тръгнали, как сме се събудили сутринта, как сме спали през нощта, какво сме сънували, как сме заспали, до някого или сами, в какво се е допирало тялото ни – в чаршафи, в дрехи, в коса, в собствената ни кожа, какво сме правили през деня, с кого сме говорили, чии гласове сме чували, чии лица сме виждали и още назад, към началото на седмицата, как сме я започнали, в какви пространства сме се намирали, какви миризми сме усещали, какво допири, и още назад, към лятото, къде сме били, по какви улици сме минавали, какво слънце ни е гряло, какъв вятър ни е вял, къде са стъпвали краката ни, и още назад, към началото на годината, как сме я започнали, с кого, къде, къде сме стояли, върху какво сме седяли, какви стени сме виждали, какви коридори, по какви стълбища сме се изкачвали и слизали, чия кожа сме докосвали, чий дъх сме усещали и още, още назад, назад, през месеци, години, към времето когато сме били ученици, тогава чии лица сме виждали най-често, чии гласове сме чували, в какви интериори и екстериори сме се намирали, какви материи са обгръщали телата ни, как сме усещали тялото си, как сме се движели, как сме виждали и чували самите себе и още назад, назад към детството ни, какви звуци сме чували тогава, какви миризми сме усещали, какви материи са ни докосвали, как се е чувствало тялото ни и още назад, когато сме били бебета, какво сме виждали тогава, какво сме усещали, какво е било тялото ни и още назад, когато сме били в коремите на майките си, какво сме били тогава, какво сме чували и виждали, как сме усещали и още назад, когато сме били само генетичен материал в майка си и баща си, през целия техен живот назад, назад, когато те са били генетичен материал в своите майка и баща и още назад назад назад по веригата през всички пра пра пра пра пра пра пра родители до момента, в който те вече не са били хора, а други видове същества назад, назад, до земноводните, назад, назад, до първичното блато, назад, назад до преди съществуването на планетата земя когато всички сме били само космически прах, само пасивна материя, в самото началото, преди да го е имало всичко това, но веднъж вече опъната нишката между нас и този момент тя започва да тегли, изважда ни от космическия покой на преддверието на живота и ни запраща в шеметен полет обратно, през всички тези земноводни, примати, първобитни, прародители, родители, детство, юношество, живот, с всичкия този генетичен материал, с цялата тази натрупана информация, с цялата тази огромност, за да стигнем до този момент, сега, в тази зала, в която седим и гледаме, и се гледаме.

ГОРДАН: Е, и с представленията е същото

ЛЕО: А аз като актьор трябва да мога да усетя всичко това и да го живея. Трикът е, че всеки може да бъде актьор стига да поиска. И всеки играе. И всеки усеща. А нали това ни събира, тук, сега. Общото усещане. И, може би, евентуално, някаква нужда. Нещо, което ни липсва. От какво се нуждаем?

СТЕФАН: Няма настояще. Докато мигнеш и моментът е вече минал, а следващият вече идва. Докато казвам това, то вече е минало, а бъдещето още предстои. Аз стоя в празнота. Мен ме няма.

Мартин разказва за татуировките си.

КАЛИН: Защо в това представление няма истински диалози? Това са само монолози или просто нарязани и слепени реплики?

ГОРДАН: Защото общуването принципно е невъзможно. Ти казваш нещо с някакво намерение, с някаква мисъл, с някакви образи, а ти чуваш съвсем друго, заради опита, настроението, асоциативните вериги в главата си.

КАЛИН: Е да де, нали това му е интересното да се поставя диалог на сцена, да се мисли за тези разминавания, за динамиката за това кой води, кой следва, какви неочаквани обрати могат да определят посоката на събитията?

ГОРДАН: Няааа, това са мистифакиции.

КАЛИН: Искаш да кажеш, че огромна част от световния театър е просто бла-бла-бла, така ли? Това е доста глупаво и високомерно. Хем не искате да ви съдят и искате да ви разбират и да ви оставят да си правите театъра както знаете, хем обяснявате кое е възможно и кое не.

ГОРДАН: Не, аз за този частен случай, не за изобщо…

ГРЕТА: Перидактил.

ЕМОНА: Може ли да има театър без конфликт?

ГРЕТА: Ваш избор е разбира се, дали ще се напънете да намерите конфликт или да решите, че това не е театър. Важното за нас е, че не се занимаваме с конфликта, а с неща, които ни се струват по-същностни и че представлението го има и вълнува нас и има хора, които да го гледат и да се вълнуват заедно с нас. Какво повече?

ГЕОРГИ: Тарковски е много добър режисьор, но филмите му са много трудни за гледане.

ЛЕО: Кое му е трудното?

ГЕОРГИ: Не знам, не съм ги гледал.

ЛЕО: Кое, кое? За детството си разказва човекът, за миналото и бъдещето са филмите. Останалото е някакъв ретрограден разказ за духа и някакви очевидни метафори. Спомените, спомените са хубавото!

ГРЕТА: Няма да пипаш гения!

Изнасят ги.

ГРЕТА: Ти ще ме разбереш.

МАРТИН: Няма да те разбера.

ГОРДАН: Не знам как да гледам театъра ви! Не го разбирам! Какво искате да кажете?

СТЕФАН: Ами просто гледай бе, човек.

ГОРДАН: Толкова ли е просто?

СТЕФАН: Толкова

ГОРДАН: О, алелуя, аз съм пробуден!

ЛЪЧЕЗАРА: Ейййййй.

НИКОЛ: Направо открихте топлата вода.

КАЛИН: Защо нямам монолог? И реплики почти нямам. Защото спя ли? Ама аз не спя! Всички на земята! Да лежа цял ден и нищо да не върша, все едно си нямам друга работа. Писна ми от вас. Говорел съм меко. Какво от това? Няма да ми дават реплики. Да лежа в ъгъла на сцената! И по осем часа на ден да прекарвам с вас. Все едно си нямам друга работа. И това вашето какво е, нищо не е. Стига си ревала! Цяло представление само ревеш! Много ме напрягате. Пет книги прочели и станали важни. Не издържам! Ще пречукам някой! Писна ми от вас! Боклуци! Не мога да продължавам така. Аз не съм такъв човек.

СЦЕНА: ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ

ХОР НА АКТьОРИТЕ N 2

Ние актьорите

Ние не сме малдорорите

Ние лазим по щорите

Ние познаваме артистичните конвенции

Ние знаем, че няма изкуство без претенции

Знаем, че всяка техника изисква противотехника,

Че всяка публика изисква рубрика

Че всяка медия изисква още по-голяма медия,

Чудовищна трагедия, чудовищна комедия

Затова сме толкова съвестни

Затова сме така усърдни

Затова не спим на репетиции

Затова разбиваме коленете си по бетонни подове

Зъзнем в мразовити зали

Пикаем на двора защото не ни дават патент за тоалетна

Плащаме за да работим

Преди лягане кървим

В къщи ни пребиват

Викат

Плачат

Изоставят ни

Прибират си децата и пералните

И ни пращат по дяволите

Без дори да ни изперат гащите

Защото силите ни са изстискани като лимон

Защото просто се закотвяме на леглото и гледаме втренчено

И за тях няма останала и троха.

Няма плът

Няма дух

Само инертна материя

Изстъргана от формата

Захвърлена където падне

Ние сме просто баласт

Ние сме мъртвородени мъченици

Ние сме механични ангели

Ангели на техниката.

Ние актьорите

Ние не сме малдорорите

Ние лазим по щорите

Ние нямаме воля да творим зло

Ние сме актьорите

Ние сме дезертьорите на живота

Ние сме аматьорите на сцената

Ние сме воайорите на екстремните състояния

НИКОЛ: Странно нещо е споменът. Едновременно те кара да си тук и да си на другото място. Едновременно стоиш облегната на парапета на стълбището и гледаш паяжината, опъната над олющената жълта блажна боя в ъгъла и си седнала на едно легло във Виена, памучният плат на роклята на бели и сиви вертикални раета едновременно топли и охлажда в непоносимата жега, сенките на листата по клоните на дървото са разпилени по краката ти и това е един следобед преди десет години.

ГРЕТА: ДИАЛОГ НА БЪФАЛО БИЛ И ВЕРИГА МАГАЗИНИ БИЛА

БИЛА

Бил, твоето тяло е тяло на мъж. Това не е някакво си гладко метрокултурно тяло с обезкосмени гърди и подмишници и секси боди-билднато пластмасово тяло от витрина на фирмен магазин или от задна страница на лайф-стайл списание. Твоето тяло е маса, то има релеф и този релеф е отпечатъка на драматична, а защо не и чудовищна история. Тялото ти е несъразмерно, то е туловище, на места живо, на места мъртво. Където е живо, кръвта му е като огън. Където е мъртво, разяжда като плутоний. Космато и нечленоразделно туловище, гъмжащо от органи и татуирано с белези, покрито с рани – смъртоносни рани от стрели и огнестрелно оръжие, от предателски изстрел от засада, от мокра поръчка, смъртоносни рани от бивните на глигана и копитата на бизона, който те стъпка заедно с полудялото си стадо, стъпка те заедно с твоя любим Буцефал, твоят кон, който беше твоя душа, вие, прериен кентавър, покрит с исторически рани, смъртоносни исторически рани от брадви на викинги и отровни стрели на диваци, от хладно оръжие, с което ти цивилизоваше безропотната паплач по гетата, смъртоносни исторически рани от пещите, в които изгаряха фабрично труповете, ти, фелдмаршала на смъртта, който се разпорежда суверенно с живота, който разделя месата на две купчини, тук мъртвото месо, тук живото месо. Ти, Създателю на живота, ти чудовищен скот, ти изродено чудовище, ти безформен орган, ти, Бил, съпруже мой, господине мой, мой Господи.

БИЛ

Прекрасна моя, вдъхновителко моя, поглъщаш ме като една феерична фурна, като захарна къщичка, като вулвата на лунапарк, в която се въртят светлини, комети чертаят дъги в небето, а щандовете се въртят като въртележка под съпровода на полудяла шарманка. Обливаш ме с водопад от светлини, които се просмукват в кожените ми доспехи и се разливат по тялото ми като наелектризирани пръсти на китайска масажистка.

Прониквам все по-дълбоко в теб, препятствие след препятствие, премеждие след премеждие, зала след зала, ето тук балът започва. Строени в редица за менует, дами и кавалери с алуминиеви кошници в ръка вадят магически предмети от тях и се завъртат около оста на автоматизираните ленти, правейки поклон пред портмонето си. Касиерката взима стремителни акорди, изтръгва душата на инструмента от клавиатурата, танцьорите изтощени от шеметната скорост падат в изнемога, в захлас, прималели от нега, въргалят се в една безгранична наслада, купчина от напарфюмирани и вмирисани тела от всички възрасти полове и раси, от всички изповедания, социални и квартални слоеве, от всички партии и фракции и футболни клубове, всички, целият народ в захлас, едно огромно тяло в храма, вдъхновено, неразделно, мощно като армия, но волно като детска сюрия.

Била моя Била, музо на новия век, вдъхновителко моя, до дълбоко в корема ме втриса жълтата ти алуминиева роба, туптящото неоново сърце на името ти. Ти си един по-съвършен свят. Ти не си склад на продукти, а съсъд на чист дух, всяка опаковка по щандовете ти диша живот, душата й пониква върху кожата, в чудни неорганични материи неподвластни на тлението, недостъпни за червея, неорганична идилия, синтетичен рай, произведен тук на земята, без насилие, а с песен и радост от феи с бели престилки и магьосници с очила със златни рамки…

Била моя, колкото по-дълбоко прониквам в теб, толкова по-замайващо е вдъхновението, толкова по-тотален е екстаза, по-абсолютна е абсолютната емоция, по-разтърсваща е тръпката. Твоeтo плоско светлинно тяло с феерични релефи ме изпълва до най-мрачната дълбина на запъхтените ми членове, до почернялата от страданието кръв, до дъното на бръчките, отпечатали върху лицето ми стихиите на открития свят, солта на моретата, йода на океаните, злият вятър на прериите, спермата на бизоните, коравосърдечното ултравиолетово слънце на безводната пустиня.

БИЛА

Бил, Бил, когато проникваш в мен, по-дълбоко и по-дълбоко, те усещам с всички алуминиеви клетки на светлото си тяло, всеки продукт по рафтовете ми попива твоята миризма, отразява топлината ти, металната ми конструкция се изостря до вибрация, започва да трепти като прозрачен въздух, мъжествените ти стъпки отекват по фаянса ми като почукването на съдбата, разреждат диско-ритмите на озвучителните ми системи, дъхът ми секва, моторите на хладилните ми инсталации хлъцват на хладилен газ. Мантото ти мирише на озон, на буря, на опасност, просмукан си с миризма на шума, на есенна гора, на барут набит в напуканите твърди черни пръсти, на мъртва животинска козина и все още пулсиращо кърваво месо, на вкиснато уиски по рижите мустаци и засъхнала сперма, пръскана по курвите, миришеш ми на мъж, на тяло, на живот, на дива неопитомена природа, на снабдител на месо, на камион, който изнася вмирисани остатъци от скритите ми задни складове, вонята ти ме изпълва когато ме проникваш, синтетиката ми усеща тръпката на живота, водачо мой, водачо на моя предан добронамерен народ, вдъхновителю на консумацията, съвършен производителю, незаменими, единствени тъпкачо мой!

Вкарай ми, вкарай тези замразени шолове, изпръхналия заскрежен кървав срез на бута, вкарай ми тези огромни недоубити меса заедно с кристализиралата воня на кланицата, хуманното й електричество, с твоите груби, кървави, справедливи ръце.

БИЛ

Ти ме подлудяваш. Ти ме разгорещяваш. За теб съм готов на всичко. Ще ти донеса цялото мъртво месо. Ще убия цялото месо за теб. Ще ти докарам милиони камиони с бизони. Ще ти доставя цялото месо.

БИЛА

Дай ми месото, дай ми месото! Ще го отмия от кръвта му, ще го намажа с кремове и антибиотици, ще го инжектирам с консерванти, ще го нарежа и оформя, ще го приведа в приличен вид, ще го възродя за нов живот, чудното месо, сочното месо, красиво пакетирано, стерилно вакуумирано, старателно подредено или естетично балансирано по моите хладилни шкафове, моите пластмасови рафтове и алуминиеви щандове, публиката ще се трупа с възхитени очи пред месото, пред пирамидите на луканките и осморките на колбасите, пред гирляндите на кренвиршите и небостъргачите на шунките.

БИЛ

Ще скоча в твоя рай на месото, ще се въргалям с твоите луканкови ангели из хладилните камери ще притискам твоите рафтове докато скрежта вдърви мустаците ми.

БИЛА

Ще те стисна с алуминиевите си органи, за да усетя кървавия ти живот. Няма разлика между смърт и живот в синтетичния рай на Бил и Била. Няма смърт и живот, има само пълна консервация, има само дълбоко замразяване, има само идеални продукти в застиналия синтетичен рай.

ГЕОРГИ: Че това си е почти цялата Пиеса за умиране. Много сте зле.Защо сте вкарали части от едно представление в друго, това безмислено. Рециклираме, а? И това да не е някакъв бенефис на Метеор? И за какво изобщо става дума в това представление – за Метеор ли е, за нас ли е? Аз не ги знам тези спектакли. Не съм ги гледал. Не се идентифицирам с това.

Изнасят го.

ЛЪЧЕЗАРА: Това са остатъци, защо ме занимавате с остатъци. Парчета от стари спектакли. И цялата тази мистификация. Това, че ние сме актьори, на сцена и присъстваме като себе си. Аз не присъствам като себе си. Най-важното за мен не е, че съм на Мартин кошмара. И този текст не съм го писала аз. И това се повтаря. Заклещена съм. Заклещена съм в този лъжлив текст. Това е насилие! Карат ме да произнасям думи, които не харесвам, в които не вярвам. Работя с хора, които не харесвам, в които не вярвам. Това сега аз ли го казвам, а? Ха! Не може да е това, не може да е само това. Диалози, монолози, градиш фантазен свят, влизаш в илюзорни отношение, има реквизит, няма реквизит, има декор, има костюми, има герои, няма герои, каквото и да е – фрагментарно, цялостно, умно, глупаво, съвременно, класическо, каквото и да е, винаги е ограничено от наличността, винаги е тук и сега, само тук и сега, аз искам винаги и навсякъде! Аз искам повече, искам целия свят. Какво е това. Какво е това, питам! Това е насилие. Видяхте ли как постъпиха с Мартин преди малко, видяхте ли? Той не искаше. Не че ми пука за Мартин. Аз съм актриса. Не, не исках това да кажа. И чайка не съм. Усещам как мозъка ми се разпада под натиска на всичко това. От всякъде някакви желания. Мои, чужди. Как да им отговаряш, как да ги изпълняваш. И невъзможното. Таванът на невъзможното, който винаги виси над главата ми. Можеш, но до някъде. Докъдето те оставят. Оттам нататък следва невъзможното. Не защото аз не мога, а защото не ме оставят. Както бяха казали на една актриса: „Вие сте ракета, но ще ви използват да орете ниви“. Аз знам, че мога да разцепя космоса! Но искам да ора и ниви. Всичко искам. Искам, искам, искам. Аз ще стана най-добрата актриса. Защото усещам, усещам как животът тече по вените ми. Усещам, че съм наистина и че няма разлика между наужким и наистина. Това сценично „наужким“ е наистина. Аз наистина сега стоя тук, на тази сцена, говоря, виждам, прожекторите ми светят в очите, топло ми е. Знаете ли колко е трудно? Знаете ли, че в цялата драматургия до двайсти век интересните женски роли се броят на пръсти? Знаете ли, че повечето женски роли в класическата драматургия са на любими или на майки, че с няколко изключения като Федра, Медея и Жулиета главни женски роли няма, а и те говорят само за любов. Хамлет! Най-важната роля в най-важната пиеса! Трънци! И в „три сестри“ – пиеса за сестрите, а реплики от повече от три реда имат само мъжете! Само мъжете говорят! Кой ги пише тези текстове! Аз какво да играя! Знаете ли колко е трудно да знаеш, че можеш всичко, а си ограничен от желанията на другите. Аз мога всичко! Ще се пръсна! Побърквам се, не ме свърта. Не само Георги не може да се задържи две минути на едно място. Аз не издържам на това бавно темпо. Нищо не се случва. Имам да уча още поне две години. Може и повече. Искам всичко! Искам веднага. Вие спите. Спите. Добро утро! Страх ме е. Не само Стефан го е страх. И мен ме е страх. Страх ме е от лош късмет. Страх ме е, че събитията някак си ще се подредят без мое участие и аз няма стоя на тези сцени, на които искам, да кажа тези думи, които искам, да усещам наоколо си този театър, който искам. Аз обаче се осмелявам. Осмелявам се да застана пред вас. Аз съм тук. Сега. И ще играя. И никой не може да ме спре. Сега! И най-малката роля. И клончето на храстчето. Ще дишам същия въздух като вас, но винаги ще имам едно вдъхване повече, алвеолите ми ще се разгъват с два милиметра повече от вашите, защото ще дишам този въздух тук, който е по-гъст, по-тежък, по-подвижен от този долу. Аз съм проводник на желания. През мен минават желания. Мои, чужди, помислени, написани, изречени, видени. Усещам ги как гъделичкат кожата ми отвътре, как накъдрят косата ми, как обгръщат раменете ми, аз съм мрежа и през мен преминава целият свят, защото аз съм най-добрата актриса. Сега!

МЛАД МЪЖ: Обичам черното. Винаги ходя в черно. Но не защото скърбя за живота си. А защото предвкусвам смъртта. Тя е моята любовница. Моята майка, моята сестра. Пуснах си дълга коса и я боядисах гарваново черна. Леглото ми е черно, чаршафът ми е черен, възглавницата ми е черна, подът ми е черен, прозорецът ми е черен. Зъбите ми са черни. Дори измислих черно стихотворение.

ЧЕРНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Черно черно черно

е небето

и в душата ми е черно

и в главата ми е черно

и в червата ми е черно

…

и в прасците ми е черно

Обърках го

ще започна отново

ЧЕРНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Черно черно черно

е небето

черно е в душата ми

черно е в главата ми

черно е в червата ми

и в колената ми е черно

и в прасците ми е черно

и в петите ми е черно.

белият ми дроб е черен,

черният и той.

Сърцето ми е черно

мозъкът ми е черен

кръвта ми е черна.

А косите ти

с черна роза ще закича.

Не знам дали “закича” не звучи прекалено еснафско. Може би ще го сменя. Ще видим. Забуча например.

Обичам и гробища. Любимото ми е да заспивам на хладна надгробна плоча на удавила се блудница. Сутринта ме боли кръстa, но аз не го показвам. Пък и обичам болката. Тя ми напомня за смъртта. Ах, смъртта, смъртта.

В смъртта си ще намеря своята любима, ах смъртта.

Време е да дръпна юздите на вдъхновението си. Да се спра за миг на пътя, както човек се спира като зърне половия орган на някоя жена. Добре е да огледам изминатия път, а после да се спусна, с починали крака, насред буен скок. Възнамерявам, без никакво вълнение, да изрека на висок глас сериозната и студена строфа, която ще чуете. А вие следете внимателно съдържанието й и се пазете от мъчителното впечатление, което тя положително ще остави като позорно петно в смутеното ви въображение. Не мислете, че съм на смъртно легло, защото още не съм скелет и старостта още не се е лепнала на челото ми. Гледайте ме, застанал пред вас, просто като чудовище, чието лице можете да видите. А лицето ми не е толкова ужасно, колкото душата ми.

Неотдавна видях пак морето, качен на палубата на кораб и спомените ми бяха така живи, сякаш бях го напуснал вчера. О, октопод с копринен поглед! Ти, чиято душа е неделима от моята, ти – най-красив от обитателите на земното кълбо, който управляваш цял сарай от четиристотин смукала; ти, у когото обитават благородно, като в естествено седалище, по общо съгласие и свързаност и божествени прелести, защо не си сега с мене, долепил живачния си корем до алуминиевите ми гърди, да седнем двамата на някоя крайбрежна скала, за да наблюдаваме гледката, която аз обожавам.

В последния ми час няма да ме видите ограден със свещеници. Искам да умра люлян от вълните на бурното море, или прав на върха на планината, с очи, вдигнати нагоре. Нека вятърът ме вземе на костите и крилете си няколко мига преди последната агония и ме понесе през света, който очаква с нетърпение смъртта ми. Орелът, гарванът, безсмъртният пеликан, дивата патица, пътникът-жерав, които будуват и треперят от студ, ще ме видят как минавам при светлината на светкавиците – мене, ужасен и доволен призрак. Те няма да знаят какво означава това. На земята усойницата, голямото око на жабата, тигърът, слонът, във водата – китът, акулата, рибата-чук, безформеният скат и зъбът на полярния морж – ще се питат какво означава това нарушение на природния закон. „Да, аз ви превишавам всички по вродена жестокост, която не беше във възможностите ми да унищожа. Тази ли е причината да се показвате пред мене в такава поза на раболепие? Или, защото ме виждате – непознато явление – как летя като страшна комета през окървавеното пространство?” Защото вали кървав дъжд от разширеното ми тяло, прилично на черен облак, който бурята гони пред себе си.

И така, слушайте ме и не се червете, вие, неизчерпаеми карикатури на красотата, които вземате за сериозно смешното магарешко реване на вашата душа, достойно за върховно презрение, и които не разбирате защо Всемогъщият, в един от редките мигове на прелестното шегобийство, което разбира се не надминава великите общи закони на гротеската, е почувствал чудното удоволствие да насели една планета със странни микроскопични същества, наречени човеци, чиято съставна материя прилича на тази на червения корал. Да, вие имате право да се изчервявате до костите и сланината си!

Човешките закони ме преследваха още с отмъщението си, макар че не нападах вече расата, която бях напуснал толкова спокойно; но съвестта изобщо не ме упрекваше. През деня се биех с моите нови себеподобни и земята беше покрита с многобройни пластове съсирена кръв. Бях по-силен и винаги побеждавах. Парещи рани покриваха тялото ми, правех се, че не ги забелязвам . Земните животни ме избягваха и аз останах сам в блестящото си величие.

НИКОЛ: Атомът е 99.99% празно пространство. Ако атомът е с размера на планетата земя, протонът е голям колкото футболно игрище. Останалото е празно. Цяла куха планета. Празно, празно, празно. Атомите са празнота. Изградени са от празнота. Ние сме кухи. Ние сме повече нищо отколкото нещо. Ние сме нищо. Празнотата ме изпълва отвътре. Разтваря ме. Аз съм решетка изплетена от прозрачни нишки, чиито връзки се разхлабват все повече. Аз съм нищо. Всички са нищо. Всяко човешко тяло е повече празно отколкото пълно. Плътността на материята е илюзия. Физическите закони на нашата вселена са мистификация. Няма как аз да имам твърдост, плътност, ако съм повече празно отколкото пълно. Просто не е възможно. Аз съм въздух и вятър. Аз съм космос. Аз се разделям от себе си, връзките ми се отхлабват. Строежът на плътта ми става все по-рехав и все по-рехав, в структурата ми започват да се вплитат чужди атоми, чужди клетки, протоните и неутроните престават да се интересуват едни от други, молекулите се закачат една за друга, разбъркват частите си, стените на клетките ми се разтварят, клетките започват да преливат една в друга, да кървят една в друга, костите, твърдото, поресто костно вещества прониква в меките тъкани, мускулите със своите влакна и сочност протичат в костите, кожата се разширява, впива се в мускулите и във въздуха, става и кожа и мускул и въздух, започвам да се разтварям в пространството наколко, да се разпадам на отделни частици, да се разпрашавам, празното пространство в мен се разширява все повече, частиците се отдалечават една от друга, губя очертанията си, единственото, което ме прави цялост е съзнанието, което мисли частиците, усещам, усещам с всяка частица, всяка прашинка от мен усеща всичко, усещам въздуха, усещам пода, усещам стените, разпространявам се навлизам надолу, надолу, през пода, през основата на сградата, през бетона, през желязото, през пръстта, през камъните, през червейчетата и къртиците, през бръмбърите, надолу, надолу, към земната кора, едновременно с това се разширявам и на всички други посоки, наоколо, наоколо, навсякъде наоколо съм все аз, стени, ръбове, столове, прониквам през вас, минавам през телата ви, ваште клетки приемат моите, стените им се разтварят, частици от моята кожа минава през вашата, решетките на нашия строеж се разтварят и проникват една друга, костите ми минават през вашите кости, мускулите ми през мускулите ви, очите ми през очите ви, оставям частици от себе си във вас, продължавам да се разтварям, през външните стени, през тухлите, през мазилката, улицата, паважа, дърветата, хора, колите, през мен минават кучета, деца, полицаи, трамваи, птици, кубета, покриви, от Дружба до Обеля, от Младост до Люлин, аз съм навсякъде, продължавам да се разтеглям, Перник, Искъра, Търново, Пловдив, Русе, Синеморец, Румъния, Турция, Италия, Бангладеш, Аляска, Патагония, животни, животни, животни минават през мен, джунгли, пясъци, ледове, градове с милион хора, метрото преминава през жилите ми, влакове се стрелкат по вените ми, подводници плават из мозъка ми, водопади се изливат в гърлото ми, усещам, усещам, усещам цялата земя, всички хора, всички животни, гъгнене, грухтене, пръхтене, плач, смърт, екстаз, усещам всички, които умират, сега те умират и аз умирам с тях и спазми разтърсват плътта ми и болка, усещам болка, усещам, усещам съмнение, усещам изоставени същества, притиснати същества, усещам и спокойствие, усещам самотни моменти на радост и блаженство, прашинки падат и в светлината на прозореца блестят, приличат на златни точици, танцуващи из утринния въздух, а от улицата отвън долитат звуци само на птици и вятър и много рядко на някой автомобил, детско тяло в люлка, опъната между крушата и брезата, сенките на клоните се очертават по чаршафа, опънат над люлката, за да не дразни слънцето детската кожа, морета, морета се плискат и дъхтят на сол, разпрашавам се с водните пръски към небето, продължавам нагоре, нагоре, през облаците, през рехавите сгради на облаците, през техните куполи и слоеве и арки, нагоре, нагоре, през атмосферата, нагоре към открития космос, за да избухна в тъмната му огромност, за да се разпръсна из огромните му празни пространства, атомното ми разстояние е колкото това между земята и Венера, после колкото между слънцето и Плутон, аз съм космос, аз в края на краищата винаги съм била космос, защото съм изградена от същото, от което е изградено всички останало, от фермиони, кварки, лептони, бозони, аз съм и слънцето и пръстените на Сатурн и лунните морета и земните вулкани, и Амазонка и каучуковите плантации и хилядите хора, които загиват ежедневно там, бити, осакатявани, изнасилвани, аз съм и каучуковите топчета, с които играят децата, децата по улиците на Бомбай, Ню Йорк, Алепо, аз съм бомбите, които разкъсват човешката плът на парчета, аз съм човешката плът, разкъсана и тръпнеща, аз съм и юмрука, който смазва челюстта и челюстта, която изпуква под удара, аз съм всичко, аз съм вие. Аз съм Никол.

ХОР НА АКТьОРИТЕ N 3

Ние сме актьорите

Наше е подземното царство

Наше е надземното царство

Ние нямаме царство

Ние нямаме място.

Ние сме актьори

Вадим сенки от гробовете

Гоним призраци по празни тунели

Нанизва ни шиша на съдбата

Всяка вечер прожекторът съблича телата ни

Изтръгва кожата.

В непоносимата светлина на рампата

Маските се стичат

Ето ни така

Излизаме на светло

Безсмъртни скелети

Оловни челюсти

Каменни легенди

Конкистадори на отвъдното.

Храчим кръв

Плюем дробове

Издишваме ви целия си въздух

Присаждаме ви органи на чувствата

Търкаме ви между стола и телата

Къпем ви в изтощението си

Облекчаваме ви с капитулацията си

Капитулираме внезапно

Падаме като подкосени

Изнасят ни на носилки

Сред нестихващи аплодисменти.

Ние, безсмъртни еластични кожи

Ние стрити на прах в урните кости.

Ние актьорите

От нас правят нови хора

Нови тела

Нов живот

Нова смърт

Нас ни формират

Мачкат ни като тесто

Като козунаци

Като безформени цици

Като мекици

Месят ни, месят ни

Добре ни омесват

Отгоре ни сплесват

По дупето ни плесват

Формират ни

Дават ни форма

Слагат ни лице

Нов дух палят в нас

Нов фитил да топи восъка

Да гори восъка

Нас ни формират

Като дърва за огрев

Като въглища

Като гориво

Горим на сцената

Неразрушима плът

Чиста енергия

Чист живот

Чист пламък

В локомотивната пещ.

Ние актьорите сме мъртвородени

Ние сме born to be dead

Ние сме направо разполовени

Ние сме тотално зомбирани

На нас ни внушават

Нас ни зарибяват

Нас ни поставят в екстремни ситуации

Нас ни преобразяват