Франкенщайн
Моника Вакарелова
текстът е публикуван в брой 13/2012 на «Литературен вестник» , като част от блока „Франкенщайн или новата Пандора“
Франкенщайн е оглеждане на навечерията. Оглеждане на преди и след, смесването им в един миг. Синтез на онова, което остава извън времето, огражда го и именно по този начин го конституира. Пиеса за събитието, в което различието преоткрива същото, а произходът е проект, хвърляне напред, единственото необходимо бъдеще. Ето в тази проекция времето се слива с пейзажа, неразличимо.
Това е постановка без персонажи и без конфликт. Защото действието е спряно, трупа се безфабулно, заставайки на все същия праг, на все същия ръб. Тук няма говорене от собствено име, а има говорене за нещата и откъм тях, дълбинността не е разравяне на душевни дебри, а е ровене надълбоко в корените – чак до основата на света, при старата земя, при първичните материали. Дълбочината, която изстудява – с нея се заема Франкенщайн, този хлад полъхва от него. Полъхва от образите в текста, от тези на сцената, от дистанцията на хора и езика – посочващ, определящ, нито чужд, нито свой, полъхва, за да държи на разстояние. Да се отиде колкото е възможно по-далеч от горещината, от нажежеността: движението е към преодоляване на човешкото, а не към търсене на основанията му. Преодоляване, възможно само чрез довеждането до крайност на онова, което е изтръгнало човека от животинското, но и го е свлекло от божественото – възможно е чрез виртуозността, чрез съвършенството на техниката. Такава е тъмната страна на прометеевия акт: придобивката е слепена с нарушението и това нарушение трябва да узрее, за да бъде прекъснат наново редът, за да бъде въведено наново чудото.
В това прекъсване се разполага пиесата – на прага, в граничното и заради това неутрално пространство. Неутрално, не защото е празно, а защото в него се сливат всички точки, защото е пространство, което сраства опасното и спасителното, необратимото и предстоящото. Разполага се в момента на паниката, където се сковават заедно предчувствието и следствието, моментът на сирената, на сигнала за опасност, там, където току-що е станало необратимото, и там, където всичко предстои, но нищо вече не може да се случи. Затова и всички фигури тук са фигури на прехода, затова и всеки от образите е сечение, а всички заедно – средоточие на прекосяването.
В този предел, свръхинтензивен, краят винаги вече е настъпил, преди все още да е бил – настъпил е, защото всяко въвеждане на свят е по необходимост убийство.
Уклонът към опасността, завоят към Епиметей, тъмните двойници – Пандора и Франкенщайн са две форми на същото, които се оглеждат взаимно, за да анулират времето, да отразят момента на събитието. Цялата постановка се движи в логиката на метаморфозата, където формите се отливат една в друга – логика на синтеза, който е едновременно разрез, и най-вече логика на техниката, на отварянето, на отлагането в нещо външно. Този модус на промяна, на преминаване от едно състояние в друго – без конкретен субект, без конкретен обект, просто чист процес – и все пак преминаване, което се завърта в кръг, за да се върне при себе си – в този ритъм се движи текстът. Ритъм, в който перспективата постоянно се мени, следвайки метаморфичния поток, където камъкът е летящият стремително обект и заедно с това – челото, което ще бъде разбито, но разбито отвътре, защото камъкът е, който дава чело. Същевременно ритъмът е двоен, защото близначеската игра е удвоена: веднъж чрез сближаването на Пандора и Франкенщайн и втори път чрез вътрешното делене на всеки от тях. Удвоена е и в изговарянето, в двойния глас, произнасящ думите, свидетелстващ за двете лица, за двойното дъно. Така отливането е завъртане, а завъртането автоеротичен жест, белязан с интензивност вместо екстензивност, имплозия вместо експлозия. В това любовно единство частите се творят взаимно, защото са продължения на желанието и така собствени продължения. Любовта е техника, създадена, за да изтръгне човека от себе си. Не сблъсък, а чудовищност на менящата са форма – отваряне в нещо друго и по силата на същия този акт анулиране на неговата другост. Или бягството от конфликта в полза на синтеза.
С падането на камъка, чистият синтез, пълната концентрация, падане като покапване на дъжд, като метеоритен порой върху меката плът на земята, първоначално бавно и тежко, първият камък, вторият, първото тяло, второто и след това цялата купчина, купчината камъни, стихийно, все по-бързо, все по-устремено – с него изригва митологичният заряд. Носител на различни времена и заради това без време, камъкът (stein) е равностоен на костта, той е неизменим, непреходен, божествен. Той е fascinus, втвърдяването, погледът, който не може да се откъсне, непропускливостта. Негова противоположност са стомахът, делвата, всички отвори. Отвори, които трябва да бъдат запушени, защото оттам изтича опасността, оттам излизат даровете, играчките на Пандора, течности, подкосяващи крайниците. С първата жена протича човешкото, променливото, уязвимото, процесуалното, което значи плътта, меката кожа, пропускливите органи. Доколкото равнява първото и последното голямо действие обаче, постановката анулира противоположностите, като ги завихря в кръгово движение, като ги затваря в близначеска клетка, където метаморфозата е сношаване на формите, сношаване на отраженията. Оглеждане, в което каменният път става млечен, от гърдите на статуята потича мляко, а от издигнатата във фетиш твърдина на костта прораства вулва – там, от опаката страна на коляното, където хладината на равната повърхност е изместена от топлината на триенето. Но само за да се появи възможността за ново преобръщане: лепкава кал, гнусна материя, парче глина, но глина, оформена от божествени ръце – Пандора е първа утроба, нечиста, лигава кухина, която ще износи същевременно костта, камъка, целителната техника. Там, където има опасност, расте също и спасителното. Млякото и камъкът, тези два полюса, се пресичат в момента на събитието, на ръба на съдбата, в краткотрайното виртуозно изпълнение.
Играта с противоположностите е игра с времето, точно както спояването им в една точка е спояване на времената. Камъкът е и сътворението, и разсътворяването. С него започва човекът и с него ще бъде превъзмогнат, защото той е това, който дава на човека неговата чудовищност – неговата ръка. В способността на ръката да показва, да означава, да демонстрира, отнасяйки се извън себе си – там се разсънва чудовището. Там започва техниката, в това произвеждане, избухващо в нещо друго, маркирано от собствената си хетерономия. Техника, която перфектно устроената длан на виртуоза е изсмукала на повърхността, и която чудовищните му пръсти трябва да докарат до крайност. В тази крайност няма разлика между темата на пиесата и музикалната тема, между текстовете за техниката и техниката на изпълнението, между мотива за инструмента и музикалността на хоровете. Това е съвършеното изпълнение, в което се срещат Пандора и Франкенщайн, като каменна арка, като порта, през която да се мине, като двулик бог с едно лице за края и едно за началото. Като ледници, които носят история и разказват за бъдещето.
Да бъде премината тази порта значи да бъде разбито стъклото на Човека. Да бъде разбито с камъка на свободата. Франкенщайн е този удар, това разкъсване. Решителната крачка към замръзналата в съвършенство зимна картина. Там, където бялата кост пробива тъмнината на утробата, там, където няма топлина, разлагане, разтичане, където е спрян процесът, премахнато е излишеството. Свободата на камъка е и там, където е изоставена надеждата, защото надеждата е онова постоянно отлагане, в което загнива плътта. Свободата е на дъното на фунията, където най-накрая може да бъде достигнато адското, да бъде достигнат източникът.