РАБОТА ИЗВЪН МЕТЕОР АНИ ВАСЕВА

smartslider3[40]

с участието на: Сабина Коен, Валери Георгиев и Леонид Йовчев

спектакъл на Театър „Константин Величков“ гр. Пазарджик, премиера в „Открита Арт Сцена на Шипка“, РКИЦ, София, юни 2017.

Преди всичко останало, „Престъпление и наказание“ е криминална история. „Убиецът и блудницата“ проследява дебненето между бившия студент-убиец и загадъчния следовател. На объркания престъпник постоянно му е необходимо да се оттласква от нещо, за да си отговори на въпроса „Защо убих“, който, макар и неизречен, не спира да възпалява съзнанието му. Сам се набутва в ръцете на разследването, за да дразни раната си, или търси компанията на „падналата жена“, в чието присъствие се надява да намери едновременно утеха и наказание.
Престъплението, със своята зейнала органика и ужас, разтваря двойно дъно в плътта на ежедневието. Новоразкритата реалност е кошмарна, трескава, пипалата й се простират върху детайли от „нормалното“, облепват ги със сънната си слуз и ги правят неразпознаваеми. Престъпникът плава между плашещо познатите подробности на обичайното и пропадането на кошмара.

Престъплението е наказaнието, оказва се.

smartslider3[34]

Работата върху създаването на третата изложба от поредицата „Другото око” на СГХГ (по идея на Мария Василева, за чиято покана сме изключително благодарни) ни постави в неочакваната и предизвикателна ситуация на мислене/гледане/излагане в група. Последователно се обединявахме в тройно същество, разнооко и разнолико, пренареждахме се в по-малки единства (и множества). Тройно чудовище с разкриващ поглед, с шест очи или три тела в една пълна с образи пещера. В древногръцката митология има име за подобни същества – трите сестри Горгони и техните три сестри Граи. „Кои са трите Горгони? Те са същества, чието естество съдържа напълно противоречиви черти, чудовищни твари. Чудовищността е в това да проявяват едновременно черти, които са несъвместими една с друга.” Техните сестри Граите разполагат само с едно око и един зъб, които прехвърлят една на друга. Обратно (огледално) на техния случай ние обединихме множеството на нашите очи в единичното (единствено) събитие – изложбата „Окото на Медуза”, спирайки се на най-страшната от трите горгони, пазачът, който дебне зад всяка привидно застинала форма. Погледите ни се кръстосаха в депото на галерията, откривайки привлекателни, но чудовищни образи – такива, които блуждаят по ръба на познатия свят; женският поглед разкрива вече съществуващите образи, които пропускаме или не искаме да видим. „А Горгоните обитават отвъд Океана, извън пределите на света при портите на Нощта…”
Освен явното намигване към пола и броя на трите кураторки, насочващо към потенциалните феминистки употреби на образа на горгоните (изразяващи женския гняв, вкаменяващи видяното от тях, за да бъде то критикувано, преразгледано и предоговорено), предложеното заглавие намигва и към самата идея за „друго око”, доколкото тези митически същества дават израз на антропологическата връзка между окото и образа, на заплахата и риска за субекта, свързан с тях, предлагат плашещи фантастични визии за чудовищната автономност на окото. Ето го едно от неизброимите начала на образа: посоката, в която никой не бива да се обръща; онова, което никой не бива да вижда. Нямаше как сами да не се окажем фасцинирани от тази пораждаща сила на митичното чудовище – женско чудовище, нечовешки орган, творец на образи. Да, Горгоната е във фонда, защото тя е в основата на всички онези картини, които чакат застинали там.

В подразделението на изложбата „Апокалипсис сега” Ани Васева и Моника Вакарелова проследяват онази линия в колекцията на галерията, която целенасочено или случайно разкрива двойното дъно на образите на реалното. Творби, които използват банално въобразената „реалност” като изходен материал за формирането на един смътен, двойствен, понякога преобърнат и в крайна сметка чудовищен свят – застинал под вкаменяващия поглед на Медуза, набъбнал от надвиснало напрежение. Плашещият поглед на Горгоната прави видимо тревожното трептене на привидно спокойната повърхност на образите.
Боряна Росса общува със света не като представя това, което е „отвъд“ него, а като търси противоречието вътре в него, показвайки „отвъдното“ вътре в сърцето му. Този самодоволен свят също като Персей се опитва да използва огледален щит, за да отклони страшния поглед на Медуза. Този поглед не е елиминиран, главата е мощна, въпреки че е отделена от тялото. Точно затова тези, които не искат да гледат огледален симулакър, които искат да се отдръпнат от екрана на телевизора, от медийното отражение, което ни предпазва от много проблеми чрез щита на общоприетото, точно те изтръгват главата на Медуза от ръцете на Персей, слагат я на своите рамене и започват да вкаменяват. Само поставяйки се на мястото на горгоните, зрителите ще могат да разберат защо съществуват гневни вкаменяващи погледи и може би ще пожелаят да се присъединят към тях за да изразят собствения си гняв.
Искаме да изкажем специална, искрена благодарност към екипа на СГХГ за възможността да работим с колекцията и за осигурените свобода и внимателна помощ.

Ани Васева, Боряна Росса, Моника Вакарелова

smartslider3[37]

с участието на: Бойка Велкова и Стефан Спасов

Премиера – театър „Възраждане”, София, октомври 2011.

„Синята стая” (1998) от английския драматург Дейвид Хеър е интерпретация на пиесата „Хоровод” (1900) от Артур Шницлер. Както и оригиналният текст, така и версията на Хеър, представляват поредица от кратки сексуални срещи между различни двойки. Докато обаче пиесата на Шницлер предизвиква бум от скандали, свързани с полиция, забрани и обществено възмущение, „Синята стая” безболезнено се превръща в хит на Бродуей. Пренасяйки сюжета във време, в което сексът не е табу, а едно от най-експлоатираните средства за реклама, продажба, маркетинг и т.н., Хеър превръща взривоопасният, разобличителен сюжет в разказ за разминаването, неосъществяването и лицемерието в интимните взаимоотношения.
Почти сто години делят написването на „Хоровод” и „Синята стая”. Осъвременената версия на Хеър не само отразява настъпилите междувременно структурни и езикови промени, но и като цяло смекчава остротата на социалната критика на Шницлер. Позволявайки си свободата да прозре едно принципно намерение на Хеър, стоящо зад неговия иначе скрупольозно следващ оригиналната пиеса текст, екипът на представлението прави свръх-интепретация на „Синята стая”.
Постановката в театър „Възраждане” потапя разказа в една хлъзгава и неясна територия, по-близка до сънищата, които Шницлер педантично е описвал в дневниците си, отколкото до „реалистичната” съвременна среда. Според Хеър „Същественият обект на интерес за Шницлер е разривът между това, което си представяме, това, което помним и това, което в действителност ни се е случило”. Приемайки това предложение, екипът на постановката се впуска в пътешествие към света на естетизираната еротика. Пътешествие, което се движи по ръба между смешното и трагичното.

Представлението е осъществено от фондация „Божура арт”, театър „Възраждане” и Столична библиотека с финансовата подкрепа на програма „Култура” към Столична Община.

smartslider3[35]

Инсталацията е представен в Tanzquartier Wien, като част от SCORES No3: uneasy going и в рамките на SofiaUnderground, СБХ, 2011г.

smartslider3[38]

с участието на: Христо Петков, Ива Свещарова, Елена Димитрова, Борче Гяковски, Петър Генков

Дипломен спектакъл на Ани Васева, с художествен ръководител Иван Добчев, премиера в ТР „Сфумато“, ноември 2008.

Трагедията е жанрът на неизбежното: на съдбата. „Свидригайлов” говори за неизбежното на образа: за насилието на присъствието му, от което не можем да избягаме.
Образът ни прегазва, приковава, убива. Той е единственият въздух, който дишаме, въздухът, който ни задушава.
Готическите привидения са soft за Достоевски; той е предвестник на hard corе-а на неорганичните фетиши, които ни ослепяват на края на света. В този апокалиптичен свят, свят на края на света, свят на мъчителна интензивност, свят на неограничена обратимост, тоест перверзия, обратът е невъзможен.
Без възможност за катарзис, без обещание за спасение, Свидригайлов, потеглил на пътешествие, от което няма завръщане, но спрял в своето подземие, стои лице в лице с образите, които го преследват, които го обсебват, които поглъщат плътта му, за да станат единствена негова плът: нервният тик на лицето на един революционер-убиец, непоносимо шумящата рокля, лицето на жена без лице.
„Свидригайлов” е и историята на един невъзможен любовен квартет. В неговия дискорд стават неразличими неудържимото влечение на тялото и невъзможността за допир, методичната обсесия на перверзника и опустошителното изригване на лудостта: без изход, очакващ на края.

smartslider3[36]

с: Маргарита Петрова, Милена Станойевич, Мия Момчилова, Стела Кръстева

Премиера – AiRspace, София, февруари 2008.

„Присъствия“ е посока на изследване (опитване/опипване), която минава през тялото и образа. Представлението потегля от въпроса: „Как в моето тяло присъстват други тела?“, плъзга се по местата на чужди присъствия в тялото. Призраците, които се крият под и върху кожата избиват на повърхността.