текст, режисура и музика: Ани Васева
художник: Стефан Дончев
фотография: Георги Димитров, Теодора Бамбикова и Боряна Пандова
с участието на: Леонид Йовчев и Галя Костадинова
и гласовете на Боян Манчев и Цветан Цветанов
Премиера – ноември 2016, Дом на киното, София
Х.П. Лъвкрафт е странна, забележителна фигура в литературната история. Въпреки че приживе остава почти напълно неизвестен и умира в бедност, неговите произведения имат огромно влияние върху horror жанра в литературата, киното, музиката и поп културата. Освен стотиците филми, книги, музикални албуми, посветени на сюжети от неговото творчество, или инспирарни от него, съществуват и всеизвестни поп референции, отново произхождащи от разказите на Лъвкрафт (най-известната от тях може би е лудницата Аркам от вселената на DC comics).
Апокалиптичният космос на Лъвкрафт съдържа бездънни мрачни пространства с пет измерения, в които чудовищни извънземни градове с невъобразима геометрия са населявани от зловещи, фасциниращи фигури. В този свръх-естествен, свръх-организиран свят извънземни създания – полу-растения, полу-мекотели, полу-бозайници – бродят из обширните Планини на Лудостта.
Безформеното е плашещо – това, което има множество форми; това, което е неразграничимо и неопределимо. Но при Лъвкрафт, парадоксално, страшното предизвиква и симпатия. В това същностното за Лъвкрафт напрежение между заплашително и приятно, обсценно и спокойно, жизнено и разлагащо се, екипът на спектакъла открива опорната точка, от която се оттласква в своя изследователски път.
Представлението е и лекция, тъй като експериментира едновременно теоретически и практически с понятия от лъвкрафтовата вселена, с фактология от биографията и литературата му. Поставя се под въпрос популярния днес жанр на lecture performance и неговата претенция за неопосредстван, „нерепрезентативен“ подход към материала. Можем ли да изнесем лекция, да предоставим информация и рефлексия, без обаче да се откажем от динамиката на формата, от отчаянието, мрака и експлозиите на фантазията, породени от творчеството на Лъвкрафт?
* * *
Лъвкрафт пише за завръщане в къщата на детството – стара, потънала в разпад, сред завземаща я мрачна зеленина. Копнежът по красотата на бавното разложение на подложената на естествения ход на времето материя е това, което ни привлече към Лъвкрафт. Да, разбира се, и чудовищата, и страхът от непознатото, непредставимото, безформеното. Но в тях се съдържа любов към всичко онова, което надскача баналната, вечно обновяваща се, досадно фертилна ежедневност на брутално оцеляващия както може, възхваляващ възможността, винаги предпочетена пред невъзможността, свят. Ние избираме невъзможното. Искаме да намерим оазиса на разпада.
* * *
Телата ни са чудодейни, навикът ни да използваме органа си за време частично имързеливо ни е накарал да виждаме формата като плоска, изолирана в едното си време, в единокастрен отрязък, създал ни е слаба идея за форма. Ако влезем в отвътре-то на времето, аковлезем в действителното чудодейно театрално време, можем да видим формата в нейнатамножественост, в нейната разпиляност по каналите на времето. Облакът (БМ, вж. „Clouds“) занас е благодат, защото скоростта му не ни е привична, защото се променя по-бързо отколкотосме свикнали и залутани търсим постоянство в него. Облакът е в постоянна метаморфоза, тя енеговата форма.
Метаморфозата е онова състояние на формата, в което тя едновременно е и не е „себеси”. Това е формата като промяна на формата, формата в своето „между“. В метаморфозата серазкрива принадлежащата на формата пластичност, която поради инертността си сме свикналида недоглеждаме. Материята е чудодейна и никога не е това, което изглежда. В метаморфозатапонятното става изненадващо. Твърдото става пластично. Мекото се втвърдява. Онова, коетопри разрез изтича, става стабилно, а онова, което при удар се спуква, устоява, огъва се, изменясе. Едното става много, а множеството се слива в цяло.
Там, където формата губи себе си и се преоткрива в безформеното. Крайната фаза наметаморфозата е постоянната метаморфоза, непостоянната материя, която не се задържа в нитоедна форма, плътен облак, ловкрафтиански шоготи, ненютонова течност, временните очертаниявибрират, дразнят, стоят недовършени и недозапочнати. Формата в абсолютната синеустановеност, пред-формата и след-формата, постоянна в своето непостоянство (вж. БоянМанчев, „Тялото метаморфоза“). Безформеното е нашата граница на възприятие и границата навъображението ни. Точно както не можем да си представим космоса като безкраен (нито катокраен), така не можем и да възприемем безформеното, защото в нашия свикнал с форматапоглед, то или се изличава в мъгла, или се избистря във форма. Безформеното е парадокс, убегливост, която винаги е на ръба – на ръба на фокуса, на ръба на зрителното поле. На ръба навидимото, на ръба на различимото, на ръба на формата. Там, където живеят междуформията, там, където в сянката има фигура, а в светлината е скрито безформеното.
…
Къде се крият новите тела? В старите.
Нечовешкото се крие в човешкото. Дори и не се крие, най–безсрамно си излага рогата, опашките, копитата и крилете. Всяка част, ако я погледнеш достатъчно отблизо и достатъчнодълго, е чудовищна, и дебрите на слепоочията, и степта на скулите, и носните кратери, игладката, лигава очна повърхност. Всяка част, видяна изолирана и самостоятелна, е чудовищна, и черепната архитектура, с нейните куполи и кухини, и небцето–арка, и редицата на зъбите, истрелкащата се, къса, трътлеста змия на езика. Всяка част има своя чувственост, своя собственанефункционална функционалност, изолирана от причинно–следствените връзки и нужди нацелия организъм. Стенещ далак, примиращ бъбрек, щекотлива жлъчка. Чувствително коляно, коляно–орган, неистово коляно, коляно сблъсък, коляно проникване, коляно изтощение. Вдлъбнатината на подмишницата, сляпото й око, безустната й уста.
Гърбът, графично изрязан от останалото тяло се превръща в отделно същество – кожа, жили, мускули, пълзяща органична маса, гънеща се, опипваща, скоро ще й порастат антиподи. Когато си помислим за „гръб“ сякаш мислим за твърд, за твърдост, за онази част от тялото, която стои изправена, за неговата изправеност. А колко е мек гърбът, колко е подвижен, колко екадифена кожата му, колко са сложни гънките му, как потрепват мускулите му. Под кожатанабъбва плетеници от форми, движат се неща, релефът е променлив, плъпне. Гърбът сепревръща в самостоятелно тяло, ново, безкрако и безръко, безглаво, с какво гледа, с каквоусеща, с какво чува? Гърбът е орган.
…
Лицата са маски. Човешкото лице не е човешко лице. То е чуждо. То идва при нас ототвъдното, то идва при нас от света на демоните. Очите му са кухи, в устата му се криятветрове, носът му не диша, ушите му са пълни с пръст. Очите не са „огледало на душата“, очите са бездни, дупки, пълни с празно, очите са стъкълца, очите отразяват онова, което е предтях. Очите не изразяват, очите всмукват. Могат да изразяват мускулите на клепачите, но не иочите, очите смучат, дърпат, лакомо излапват всичко около себе си и нищо не връщат. Окото налисицата фосфоресцира, то връща светлина, свети, дава, лъчи в мрака, а човешкото око емъртво.
Окото е чудодеен орган. В него едното става друго – обектът става образ, нещото отвъншно става вътрешно за гледащия. Окото има стабилна форма и същевременно е меко, крехко. Неподатливо е на онова, което прави – не можеш да разгледаш окото, защото ако гоизвадиш, за да го видиш, ще го унищожиш. Изправен пред невъзможността да изследвастроежа на окото, което при разрез изтича, Леонардо да Винчи е стигнал до едновременногениалното и чудовищно решение да свари окото – твърдо свареното око може да бъдеразрязано и строежът му да бъде видян. Твърдото око не вижда, а мекото око е уязвимо инеуловимо, то може да бъде единствено пронизано. Окото е постоянното непостоянство, мекорган, трансформиращ света в образ и образа в свят.
Човешкото лице ни е чуждо. Ние сме тялото си, но толкова рядко сме лицето си. Лицетони е чуждо, нечие друго е. Лицето ни е чуждо. Лицето изважда на показ най–интимните нитайни, всичко онова, което би трябвало да е скрито, а е открито. Защо яденето се показва, аотделянето се крие? Защо да е по–тайно и срамно екскретирането на храната отколкотопоглъщането й? Лапането, дъвченето, поглъщането са не по–малко интимни и отвратителни. Защо да пъхаме в едно отверстие неща пред чуждите погледи, а когато пъхаме неща в другиотверстия да го правим насаме? Каква е разликата между яденето и копулирането? Каква е тазиобсесия със споделеното хранене, с постоянното заедно ядене и с изолираното копулиране, съссглобяването на телата в мрак и тайна и поглъщането в светлина и заедно? Лицето с всичкитеси дупки и лигавици е най–вътрешната ни част, изложена навън, и все пак я показваме надругите. Правим ги свидетели на всички онези процеси, които ни отчуждават от нас самите, които ни принуждават да приемаме света в себе си. Лицето е маска, чужда маска.
Лицето е онова, което стои на повърхността ни и уж е точката ни на контакт със света, ав действителност е чуждо тяло и за нас, и за света. Лицето ни е най–чуждата ни част, найне–своята, най–странната. Лицето е чуждо, лицето е друго. Лицето ми не е мое. Чие е? Ничие. Лицето е ничие, то е свое.
Ани Васева
…
Спектакълът е осъществен с финансовата подкрепа на Министерство на културата и със съдействието на Дом на киното.