ГОЛЕМИЯТ СТРАХ
(Да мислим световната карантина, 2)
Томаш Майа
Страхът – страхът, който ще нарека “Големият страх” – е общият източник на политика и религия. Или по-скоро на политиката като религия.
Това е страхът, който излиза на повърхността днес, повърхност, съизмерима с тази на Земята, по време на карантината. Вече виждаме, че този страх не е свързан само с епидемичната криза, той се удвоява (може би от самото начало) от страха от друга криза, икономическа и социална криза, която вече беше обявена за по-сериозна от тази през 2008 г. („криза“, която обаче няма как да бъде такава, тъй като кризисната ситуация се превърна в хронично състояние на капитализма: поне от половин век ни предъвкват хрониката на хроничната криза). Следователно двоен или удвоен страх, двойно измерение на един и същ страх. А това означава, че карантината ни дава шанса да мислим за това, което е първата политическа необходимост днес: да изтръгнем окончателно политическото от религиозното.
Manuel Zimbro, Não há o medo, 2000 (Photo: André Maranha)
Мануел Зимбро, „Няма страх“ [надпис върху камък с мащаб на длан], 2000 (Фотография: Андре Мараньа)
——
Не знаем знаем дали това изкореняване ще бъде някога възможно. Разграничаването между политическото и религиозното или ще бъде политическо решение, или няма да се осъществи. Всъщност нуждата да ги разграничим вече е латентна при гърците: те бяха първите, които си представят един Бог, който умира; оттогава насам политическото е мислено като тяло, дори като имунно тяло. Или по-точно като имунизирано тяло, тяло, което придобива безсмъртие чрез принасянето в жертва на смъртните.
По тази причина ще трябва да определим „Бог“, заедно с всичките му секуларизирани форми, физически и метафизично като общото антитяло на смъртните, тоест както това, което възпрепятства учредяването на политическата общност (общността без йерархия, където всички същества излагат едно на друго равенството си по рождение). Следователно ще е необходимо да се достигне до корените на теологията, тоест също така и на философията и на политическата икономия, която си присвоява общото (на смъртните).
——
Тук, по време на карантината, единствено се опитвам да схвана очертания. Ако определих този страх като “Голям”, то беше, за да набележа още в самото начало идеята не просто за страх, който би бил по-голям от всеки друг (според какви критерии всъщност бихме могли да измерваме страха?), а за страх, който се съизмерва с това, което е по-голямо от човешкото – казано направо, с това, което е без обща мяра: несъизмеримото или без-мерното. Този страх ще получи благородно наименование в теологията и религиозните изследвания: tremendum, тоест това, което е огромно, извън нормата и извън мярата, това, което ни кара да треперим от ужас; страх и трепет, ще обобщи Киркегор (повтаряйки думите от Посланието на апостол Павел до Филипяните). Но ще запазя простото определение „несъизмерим“, тъй като то излага самата сърцевина (или основание) на политическото: а именно, че в общността има munus [лат. услуга, задължение; дар] и че този munus е несравним с каквото и да е друго в човешкото съществуване: бреме на смъртността и дар на живота.
Страхът от безмерното е страхът тази тежест да се носи до края и да се приеме безрезервно този дар. И ако този страх е може би неизбежен за човека, карантината все пак може да ни накара да разберем, че не трябва да се оставяме да бъдем заробвани от него. Защото заробването от безмерния страх го превръща в желание за абсолютна имунност или безсмъртие. Трагическата ирония, свеждаща се до това, че неизмеримото този път се проявява чрез съвсем малкото, ако не и микроскопичното, като така не престава да бъде невидимо.
Следователно големият политически въпрос, който възниква, е дали отново ще се поддадем на изнудването на Големия страх. Едно е сигурно: това изнудване е най-ефекасното политическо средство за продължаването на разграбването на обществени блага и услуги, които се оказват крайно недостатъчни [démunis], тук е мястото да го кажем, за да позволят да се противодейства на тази пандемия.
——
Можем да обобщим това изнудване чрез една добре позната фраза: парите или живота, като тук под “пари” се има предвид всички средства, които позволяват на човек да живее. Следователно, под заплаха от смърт и за да се опази живота, оставяме “крадеца” да си присвои тези средства и да ги превърне в частна собственост. Оцеляваме в страх, за да си спасим живота. Но тези, които си присвояват тези средства, са същите – ето това е върхът на шантажа – които няма да се поколебаят, когато е необходимо, сами да ни отнемат свободата или живота.
Единственият начин да протестираме срещу това изнудване е да не избираме между присвояването на средствата за живот и лишаването от живот. В крайна сметка, това би означавало да се отговори: свобода или смърт. Това е изборът на тези, които не трябва да избират и които нямат какво да губят. А това означава, че е решаващо – политически решаващо – да не се оставяме да бъдем поробени от страха. Без освобождаването (което може би няма да има завършек) от този страх не може да има политическа общност.
Защото откъде произтича мощта на заплахата от смърт, ако не от това, че тя въплъщава самата смърт? Тоест, също така, че тази мощ дава образ на страха ни да умрем? Да, плашим сами себе си, защото страхът ни издига смъртта като тираничен образ. И ние се подчиняваме на самите себе си, вярвайки, че така овладяваме страха. Робството е цената на илюзията за съществуването на Господар на страха. Роби на един Господар, ето това приемаме да бъдем (повече или по-малко) доброволно.
——
Въпреки че идеята за страха като произход на религията е древна (Хобс, например, споменава епическата поема “Тиваида” на Стаций, написана в края на I-ви век), на Ницше принадлежи заслугата за ясното й артикулиране, чрез свърването на фигурирането на божествено тяло и (политическата) мощ. Той казва по същество две неща:
— страхът пред предците нараства съразмерно на мощта на (древната) група;
— благодарение на въображението, породено от нарастващия страх, прародителят достига чудовищни размери и в крайна сметка придобива фигурата на бог.
Ницше заключава: „Може би тук трябва да се търси произхода на боговете изобщо, произход, който води назад към страха! …“ (“Генеалогия на морала”, II, § 19*).
Към този трудно оборим анализ ми се струва необходимо да добавя следното пояснение: страхът, преди да подсили групата, я излага на риска от разпад, защото той изолира и парализира всеки от членовете й. Страхът в това отношение е долната граница на политиката (докато горната граница е състраданието, което унищожава общността чрез сливането на членовете й в маса). Едва тогава, под въздействието на заплахата от изчезване, страхът обвързва; и колкото повече нараства страхът (колкото по-чудовищен става той, казва Ницше), толкова по-хомогенно се обединява групата около своя прародител, който е станал бог. Така страхът от смъртта се разтоварва изцяло върху един мъртвец, който, именно по тази причина, става носител на жизнената мощ на групата. Така се създава едно общо тяло – или както виждаме, едно чудовищно антитяло, което основава политическо-религиозния порядък, ако не и теолого-политическия ред. Според мен то стои в основата на цялата политика на Запада – включително на революционната или еманципаторната политика.
——
Това уточнение се позовава на политическата роля на страха, откроена от западната мисъл. Ще изясня съвсем схематично тази роля, като припомня няколко тези, позволяващи да схванем политическото измерение на безмерния страх.
Хобс, както може да се очаква, сякаш случайно призовава едно чудовище, за да представи суверена на титулната страница на книгата си “Левиатан”. Големият страх тук се прехвърля върху тялото на абсолютния суверен, който именно включва в тялото си всички граждани, гарантирайки им сигурност и мир. Това е необходимото условие на надскачането на „природното състояние“, състоянието на война на всички срещу всички, която би довела човечеството до самоунищожение: „Докато хората живеят без обща власт, която да ги респектира всички [a common Power to keep them all in awe], те се намират в това състояние, което се нарича война, и то война на всички против всички” (I, 13; Томас Хобс, „Левиатан“, 2017, прев. Руси Русев, с. 109). Следователно преходът от природното състояние към гражданското общество е преходът от примитивен страх (страх – fear – от насилствена смърт) към уважителен страх или страхопочитание (страх – awe — пред суверена).
——
От своя страна, във „Феноменология на духа“ Хегел указва, като възможност на Историята, борбата между самосъзнанията, сама по себе си възможна единствено чрез страха от „абсолютния Господар“ или от смъртта. Съзнанието на Господаря трепери пред „абсолютния изначален страх“ (а не преди някаква „частна трвога“), докато съзнанието на Роба се запазва или опазва, давайки форма на този страх. По този начин Хегел схваща единството между страха от смъртта и създаването на форми (или културата: das Bilden) на живота (IV, A). Ако обаче историческият модел за разрешаване на това напрежение между Господаря и Роба е Христос (Господарят-роб или Робът-господар), то следва, че Историята е мислима единствено чрез жертвеното.
Най-сетне Фройд в “Психология на масите и анализ на Аза” открива във феномена на “паниката” риска от разпадане на тълпата (а паниката, вече свързана от Хобс с тълпата, може би е думата, която най-точноо описва страха от пандемията). „Паниката се появява, пише Фройд, когато опасността, засягаща всички, се увеличава или когато прекъсват афективните връзки, които удържат тълпата сплотена“ (V *). Накратко, паниката „разкрива отсъствието и повече от отсъствието на Бащата-Пан“ (по думите на Лаку-Лабарт и Нанси в “Политическата паника”), тоест липсата на Господаря, чиято религия ще има отговорността да симулира или постулира присъствието.
——
Изхождайки от тези твърдения, можем да кажем, че целият въпрос за културата или за формирането на човека – въпрос, който има поне троен отговор: художествен, политически и религиозен – се свежда до това: каква форма даваме на страха от смъртта.
Именно тук трагедията и като цяло трагическата мисъл може да ни научи на нещо – може би на същностното – за нашата колективна съдба, тъй като те са възникнали на кръстопътя на изкуството, политиката и религията.
Ако няма и най-малката възможност за разтоварване на бремето на смъртността чрез прехвърлянето му върху другите, трагедията учредява форма на пречистване, на катарзис, който ще нарека благотворен: разтоварване, което ни освобождава от страха, без да убиваме никого. Това е изобретението на театъра (става дума за самата необходимост да се даде форма на живота): не разтоварваме страха от munus-а върху другиго, или по-скоро: разтоварваме го върху една persona, избягвайки да го правим за сметка на смъртта на другия. С други думи, именно изобретяването на играта – на представвлението – има способността да овладее злото.
——
Това е урокът, който можем да извлечем от театъра, ако искаме да избегнем зловредния катарзис, тоест жертвоприношението: големият страх – именно защото е без-мерен – не може да се споделя от общността, общността, която споделя несподелимата смърт. Страхът принадлежи на всеки един от нас поотделно. Свободата със сигурност не е освобождаването от смъртта, а освобождаването от страха от (собствената) смърт. „Свобода или смърт“ означава също това.
——
Ако се оставим да бъдем завладени от страха, създаваме общо антитяло, което узаконява злото. Това антитяло е като главата, на която се принася в жертва останалата част от политическото тяло. Най-голямата ни политическа трудност днес е, че тази Глава (Главатар, Суверен, Господар…), на която принасяваме в жертва себе си и на която практически всички държави в света се принасят в жертва, е точно толкова невидима и разпръсната, колкото и самият вирус. Капиталът – тъй като това е името й – е станал невидима Глава (caput) на бог Пан. Затова трябва да изобретим цяла една мисъл за общото срещу това зло, проникнало в телата и умовете ни. Трябва да изобретим наново всичко в политиката, за да дадем наново шанс на общия живот, на неприсвоимото общо.
——
Преди няколко дни, гледайки телевизионен репортаж, очите ми срещнаха тези на медицинска сестра от Royal Free Hospital в Лондон. Изведнъж тя каза: „Понякога имам чувството, че някак съм отговорна за нечия смърт“. Тя е главната сестра на Интензивното отделение, тази, която трябва да изключи вентилаторите на неизлечимо болните. Същата медицинска сестра добавя: „Не мога да спя. Страхувам се да не хвана вируса, говорим за това сред колегите и всички се страхуват. Как другояче би могло да бъде? И кой на нейно място, давайки “някак” смърт на някого, би могъл да го отблъсне?
И все пак въпросът – най-старият въпрос на политиката и религията, неотделно – е въпросът за това какво правим със страха. Няма сто начина това да бъде постигнато. Вече предположих: има само два, доброкачественият катарзис (чийто залог е пред-ставлението) и недоброкачествен катарзис (чиято истина е саможертвата). Това не означава, че политиката трябва да приема изкуството като модел за сметка на религията; това просто означава, че изкуството показва предела на представянето на смъртта или, по-точно, на мъртвите. Което вече е огромна разлика. От друга страна, трябва да кажем, че именно жертвеният катарзис, който, желаейки да ни освободи от munus и да ни осигури спасение, е господствал вездесъщо в световната история. В този смисъл политиката – тоест политиката, изтръгната от религиозното – все още не е започнала.
Това означава, че все още не сме взели предвид – политически акт – основният факт на новото време, който е смъртта на Бог. Да се сложи край на теолого-политическото е задача, която все още стои пред нас.
——
“Те не знаят, нито мечтаят / Че мечтата управлява живота” [Eles não sabem nem sonham / Que o sonho comanda a vida], пише португалският поет Антонио Жедеао във “Философски камък” [Pedra Filosofal]; трябва обаче да се признае, че мечтата управлява само една нищожна част от човечеството – тази, която, изправяйки се срещу Големия страх, създава друг живот в живота. Това, което управлява живота на огромното мнозинство от хората, е заробването от страха. Робско съзнание или робство.
Именно по тази причина да се предадеш или да не се предадеш на страха е първото политическо решение.
Лисабон, 25 април (Ден на освобождението от страха) – 1 май 2020 г., Томаш Майа
[Редакция на френската версия: Клер Нанси]
* Приведеният цитат от Фройд ще бъде адаптиран допълнително според българския превод (заб. на преводача).
Превод от френски език: Боян Манчев