ПЪТУВАНЕ КЪМ АДА
фотография: Орлин Огнянов, Теодора Бамбикова, Фото-Корпус
„Пътуване към ада” е театрална оратория.
„Пътуване към ада” е спектакъл за еуфорията от освобождаването на формите и желанията.
Пътуването към ада е пътуване към себе си. Адът не предстои. Адът вече се е случил. Адът е тук и сега. „Където няма желание, там няма ад. Където няма ад, там няма желание.”
Безформеното е неотделимо. Безформеното дави способността ни да различаваме, даразграничаваме. Тo е мястото, където погледът се обърква, шари по масиви без да може даразбере това фон ли е или фигура. От безформеното може да изскочи всичко. Или нищо да неизскочи. Онова, което изскача от безформеното се отделя, то е отделно, отделящо се иотделящо. То е частицата, отделилa се от цялото и същевременно онова, което разделя цялото. Острието, което изрязва фигурата и фигурата, изрязана с острието. Писецът и написаното, четката и драската. То е демон. Този, който разделя времето на преди и след. Този, след коготонищо не е същото, включително самият той.
Daimōn – демон, този, който разделя. Демонът е парадокс, разделянето на неразделимото. Живее там, където едното става друго, онова, което се отделя от себе си. Метаморфоза, отделила се от постоянната метаморфоза, временно застинала в сгрешена форма. Демонът ечудото на отделянето. На временната, случайна фиксация в постоянния процес наметаморфозата. Демонът е онова, което получаваш, ако поставиш ембрионалния растеж илиразложението на пауза. Нещо се отделя от нестабилната маса, нещо скъсва с първичния океан, за да отръска новата си форма, своите случайно поникнали опашки, рогата на носа си, длан настъпалото, уста в корема.
Човекът е двойник на демона или обратното? Къде е кривото огледало? Или това са двекриви огледала, поставени едно срещу друго? Реален обект няма, това са само отражения наотраженията. Двойник на двойника, демон на демона. Къде е двойникът? В синхрона или вразминаването? Къде виждаме повторението, в съвпадането или в изпадането? Сдвоени телаили тела и техните сенки, или това, което е, но друго, или радостта, двойник на желанието, илидвойник на тялото, другото, мутирало тяло, или онова там, което е и това тук. Едно двойно тяло или две сдвоени тела? Чий е мозъкът, чие е решението, чия е устата? Две усти, действащив синхрон, два споени гласа, съчленяващи се и разпадащи се. Сдвоените двойници губят границата си, едновременно са едно и две отделни, не знаеш кое е тялото и кое сянката, дали са две тела или може би най–вече – две сенки.
…
Човешкото тяло е ад.
Тялото е заключено в кошмарите. В кошмарите, в кошмарите, в нощта, там, в тозикошмар, тялото излиза извън себе си, не може да се побере, тялото се проваля, вече не може даизлезе от себе си, провалът на тялото, това е адът, тук, сега. Тялото в своята неразрешимакриза, изоставено, разтърсвано от спазматични пристъпи на невъзможност. Неукротими образи, ужасни, жигосали зениците, това е адът, това е, да не можеш да спреш да виждаш и да чуваш, няма смисъл да затваряш очи, защото образът и звукът са от вътрешната страна на клепача, свити на кравай във вътрешното око. Човешкото тяло оставено само на себе си, разкъсвано отнаслоението в него пламтящи образи, остаряващо и осъдено на смърт.
Адът на голото човешко тяло, беззащитно, детско старческо тяло, разчекнато междуслузта и писъка на раждането и слузта и писъка на смъртта, в този свой единствен миг живот, изплют във вечността, резка, изчезваща докато се врязва, самотно, тъжно тяло, гледащ крак, оков рана. Тихият ад на тялото, там, където време има и то е необратимо, на спаружващата секожа, на съкратените сухожилия, на невъзможността да се обеме света, на провала. Тялотопрораства, тялото провисва, тялото е ад. „Защо мутират телата. Ето това е адът. Телата ставатследи на самите себе си“ (Боян Манчев, „Пътуване към ада“).
Зачервени, потни тела с косми и пори, тела с отверстия и крайници, тела дишащи, тела, които днес са тук, а утре ги няма. Тела тласкани от желания, тела, които едва родили се и вечеса остарели. Нескопосани тела, неудобни тела, така просто човешки, така изоставени нанеуспеха, на провала си. Тела, които не могат да се съединят, защото ги няма, защото салипсващи тела, налични единствено в недостатъчността си. Човешкото тяло катастрофиращо вдруги човешки тела, сближени от общата си мизерия. Блъскащи се, мрачни, бесни тела, безпомощни, изоставени на желанието си. Трябва да се измислят нови начини да бъдат тезитела заедно. Наопаки. Скачени не по обичайния начин, запълващи взаимно вдлъбнатините сине както трябва. Коляно в сгъвката на врата, глезен в лакътя. Как могат телата да се намерят всляпото си търсене, на какво ще попаднат? Тела загубени в наличното, тела борещи се със себеси, тела, принудени да изнамерят начини да изстъпят формата си.
Какво може да направи нещастното човешко тяло? Как може да последва желанието, дасе изстъпи, да се надмогне, да се открие като друго? Къде свършва човешкото тяло, къдезапочва нечовешкото? Как да изобретим новото тяло, което ще надмогне недостатъчността си?
…
ТЕАТРАЛНА ОРАТОРИЯ
Четирите гласа не са само вариациите, умножени по четири. Четири гласа даватстабилност. Могат да станат три гласа, единият да онемее и три гласа да имат златнотосечение, спиралата на тройката. Могат да се разделят на две двойки, на два чифта, на двечетности, в прост или сложен контрапункт. А могат и да са четири отделни гласа. Четворкатаможе да играе със стабилността срещу нестабилността. Четворката крие възможностите наединицата, двойката и тройката в себе си, но има и своите собствени на два чифта, на четириединици. Четворката е великолепна.
Този шизофреничен, разчетворен глас говори сам със себе си, подвиква си и си отговаря. Може да говори навътре, да гълта думи и звуци, да ги плюе, да ги нагъва и нагризва, да гиразпердушинва и споява в нестрошими, твърди копия. Можеш да чуеш как този глас се отварякато скърцаща врата, как тупти като кръв във вени, скрипти като зъби в адски мраз, бумти катоадска машина, отеква като гонг, цепи се като коприна.
Четири гласа се сливат в един, удар с четирижилен камшик, земята тътне. Гласовете лекосе раздалечават, колкото да се усети, че са четири, лек нюанс, леко забавяне, за да се разкриедълбочината, да се разкрие рискът, ръбът, на който се крепи общият поток, едно мигване, еднастотна забавяне и всичко ще се разпадне. В една скорост, с един ритъм, с една сила и еднависочина четирите гласа са един. В една скорост, с един ритъм, но с различни тонове и то внепозволени разстояния, гласът става адски, демоничен, хармоничен хор. Разделят се и скорост, и ритъм, единичният глас, онзи, който е единствен, се разпада на звукови, силови потоци, напулсации, на подземно тракане и бълбукане. Без-раз-ли-чи-е. Безразлика сме, безразлично е, нов безразличие има и разлика, разни лица, многоличие. Четири гласа са един, слети в слика. Сличаване и изличаване, уеднаквяване и разпадане.
Множеството съдържа единиците и фигурите в себе си. От него може да се извадиединицата, могат да се извадят две, могат да се противопоставят две на три и три на четири, дасе извадят две четворки, едната четворка да се разпадне на две двойки, от останалите да севземат две тройки, да се редуват единици и двойки. Множеството гласове са игра наматематика и музика, на стабилност и разпад, на сонанси и дисонанси. Хорът има цялата мощ ицелия фин инструментариум пред себе си. Хорът може всичко.
Канони, хармонии, фуги. Дисонанси, дисхармонии, забранени акорди, демонични тонове. Звук и смисъл се надбягват, изпреварват, понякога работят заедно, понякога един срещу друг. Гъвкаво се обръща звукът, смисълът се подкопава, за да се завърне вокалното действие отновокъм него. Скорост се набира, нечовешка скорост, не можеш да повярваш на ушите си, че евъзможно гласовото множество заедно и поотделно с такава скорост и с такъв синхрон да сеекартечните изстрели на думите, все повече ускорявайки се, с все по-голямо засилванекатерейки се, политайки, за да се спуснат надолу в безумен полет към глъбините, да се сринаткато дъжд от камъни, със страшен удар да достигнат дъното, да отекнат, да избухнат и послегласовете да се разпрашават в шепот из безвремието. След гласа остава празнота.
Ани Васева
* * *
Проектът е финансиран от Програма „Култура” на Столична община за 2017 г. и от Министерство на културата, и е осъществен със съдействието на ДНК / НДК.