ЧЕРВЕНАТА ПЛАНЕТА

ЧЕРВЕНАТА ПЛАНЕТА

пиеса от Георги Тенев

Премиерата на представлението Червената планета се състои през януари 2015 в Театрална работилница „Сфумато“, София

Режисьор: Ани Васева
художник: Георги Шаров
автор на музиката и звуковия дизайн: Константин Марков (SoundReaktor)
фотография: Боряна Пандова
с Юлиана Сайска, Леонид Йовчев Галя Костадинова, Деница Даринова

ПОПУЛЯРНО ВЪВЕДЕНИЕ

ПРОЛОГЪТ

Как да направим ракета? Необходими материали: пакетче чай и ножица. Разрязваме пакетчето и изсипваме чая, ето така. Разгъваме хартията и виждаме, че се получава цилиндър. Поставяме цилиндъра на стартовата площадка и го запалваме в горната част. В края на горенето ракетата трябва да полети във въздуха. Друго: завъртане на обект от разстояние. За целта ви е нужна сламка и бутилка от газирана вода, съответно с капачката. Потъркайте сламката в края на дрехата си, най-добре памучна и я поставете върху капачката на бутилката. Сега можете да управлявате сламката без да я докосвате, само приближете ръка – ето така. Други управления на гравитацията, веществата и температурите: да поставим балон върху горящ пламък, без да се спука. Балонът първоначално е напълнен с вода. Изливаме водата, после го надуваме. Поставяме го внимателно над горяща свещ, но балонът не се пука. Да създадем сега катапултен механизъм, осигурен с парашут. Взимаме стъклена бутилка, въженце и едно перо от гъска. Или перо от гълъб. Завързваме бутилката и перото в двата края на въженцето. Прокарваме въжето около молив, който държим в едната си ръка. Пускаме бутилката да пада към земята. Тя няма да се счупи, защото въжето се намотава около молива и перото действа като парашут. Както става ясно, полетите в пространството са само на крачка от нас. А сега – въглероден пожарогасител. Необходими материали: стъклен съд, киселина, например оцет и бикарбонатна сода. Смесваме ги в каната. Киселината и бикарбонатният прах произвеждат въглероден двуокис, който е по-тежък от въздуха. Затова той остава в съда и с него можем да угасим запалени свещи. Въглеродният двуокис, прозрачен газ без миризма и вкус, на практика невидим, се излива върху пламъка и го угася, прекъсвайки горенето. Какво още може да се каже за това съединение между кислорода и въглерода? Въглеродният диоксид е естествен газ от земната атмосфера, който в условията на стандартно притегляне на повърхността на третата планета от Слънчевата система съществува в газообразно състояние в атмосферния състав при концентрация четири стотни от процента с гъстота около 1.98 килограма на кубически метър, тоест 1.67 пъти по-гъст от въздуха. Като отворихме дума за въздуха, нека му обърнем повече внимание. Сместа, която дишаме на Земята, е съставена от 78% азот, 21% кислород, 0,9% аргон и под една десета процент за останалите газове: въглероден двуокис, неон, хелий и метан, азотен окис и също така озон. Независимо каква е влажността на въздуха, който вдишвате, при издишване дъхът ви има влажност 100%. Газовият обмен във вашите пулмонални алвеоли е резултат от пасивната дифузия: вдишвате – със среден обем при възрастен човек, да речем, 2 литра – и поемате 78.04% азот, 21 стотни кислород и нула деветдесет и шест стотни аргон. И след това съответно издишате, но издишаната смес вече е променена: 78.04% азот, между 13,6 и 16% кислород, 4-5% въглероден двуокис, процент аргон и други газове. Водната пара достига до обем около 5 на сто от издишания въздух, заедно с няколко милионни части водород и въглероден окис, милионна част амоняк и по-малко от една на милион единици ацетон, метанол и етанол и дори малки, непроследими количества летливи органични съставки – като въглерод и изопрен, но да спрем дотук. Да дишаме.

ПЪРВА КАРТИНА. НА БОРДА НА „ПЪТЕШЕСТВЕНИК“

1. НЛО

39G

Станах, изправих се. По някакъв начин тренираните движения са свършили работа. Очите виждат вече, докато мозъкът се събере, докато разбере какво става. Умът не е мускул. Умът е става. Черепът е капсула, в която се трият костта на реалността и хрущялът на съзнанието. Менискусът между двете измерения е личността… но стига с това! Фактите: виждам, докладвам, описвам непознатия обект – метална грамада с решетъчни бузи над буферите, окичена от черните змии на енергопроводни кабели. Никаква светлина по целия корпус, само матови отблясъци върху цилиндрите на кръглите отдушници. Като хипнотични свредели набраздените главини се въртят с празни кръгове, това са отводни клапи или дюзи, имитиращи колела или каквото там. Как е възможно? Товарни капсули не се очакват. И какви капсули въобще, тук няма сервизен пръстен, няма докерни станции, бази, сателити, няма нищо в празното, толкова далеч от всяка смислена гравитация. Тук е безвъздушното, тоест бездушното безжизнено пространство, което прекосяваме по навик насън, замразени, със затворени очи. Криостазис. Спим, спим, спим. Но насън… Или наяве? Не, буден съм. Отворил съм очи, мундщукът е горчив при първото захапване. Глътките въздух, след толкова дни в течността… Не е халюцинация. Там, където допреди миг беше просто краят на кораба и после нищото, и просто празното, там, където се откриваше пустото черно пространство зад кърмата, там над перилата, над складовия док, в искрящите отблясъци на горивния отсек – там сега виси скачен с нас, прилепен до соплата на студените орбитални двигатели, хоризонтално балансиран, един обект, друг кораб, с непознат дизайн. Скачил се е, акостирал е направо в движение. Неидентифицирана маса, совалка-таран, камикадзе, закачен зад гърба ни, под носа на камерите. С каква цел? За да ни отвлече в страничната плоскост? Да дерайлира ритъма, графика, по който реакторът тласка пространство зад нас и гълта разписанието? Трябва да съобщя незабавно! Дърпам капака на аварийния излъчвател. Да подадеш сигнал „101“ не е проста работа. Червените връзки на ограничителните ключове бавно се поклащат. Трябва да изтегля едновременно двата предпазителя, по един във всяка ръка, за да освободя блокиращия щит над клавиатурата. После да набера код, парола, пътека за достъп. Тишина. Мълчанието в толкова тревожен миг, прилича на… А ако греша, ако това не е истина? Трябва да се уверя, трябва да го приближа, трябва… да го докосна. С транспортната ръка, ще се присегна с докерния елеватор, предназначен за разтоварване на совалки от кораба-майка, ще се вдигна дотам… Какво вършиш, защо спря? Има бездна под краката ти? Прекрачи, преодолей страха, не давай да те блокира, качвай се. Можеш да го направиш, дори да не е записана такава процедура. С елеватора, точно така. Колко е близко! Не гледай в обекта горе, не гледай нагоре. Зад титановите хидравлични скари има втори врати, атмосферни изолатори, с овални дръжки. Натискам, отварям, механизмът плавно се връща. Ето ме на рампата, разстоянието от кърмата до соплата на кораба-майка е внушително. Повърхността не е предназначена за разходки, това е зона, която се обслужва единствено на док. Аз трябва да вървя, да увисна по-точно, върху скарата, съставена от щитови плоскости. Странно е да докоснеш най-плътният материал в целия кораб, поставен тук, за да екранира лъчението на двигателите. Залавям се за щитовете, спускам се надолу или се издигам, това е относително при стационарната неорбитална позиция, в която се намираме. Под мен, в сребристите ириси на огромните винтове, с които са фиксирани плочите, се отразява изкривеното колелце на физиономията ми. Потя се под скафандъра и усещам как термобельото отвежда влагата някъде в обувките. И изведнъж… Какво става? В позицията или може би в осветеността на кораба-натрапник, или може би и в двете – в силуета и в положението на обекта – е настъпила промяна. Разстоянията внезапно са започнали да губят своята сила. Дистанцията до кораба-чужденец – мога да се уверя, че се движи, плюшеният фриз от далечни звезди на черния фон над нас се смалява. Доближава ме, а аз още дори не съм се качил на елеватора… Доближава ме, доближавам го…

Стоп кадър през камерата за наблюдение. КОМ наблюдава 39G.

КОМ

За бордовия дневник: описание. Член на екипажа – научен сътрудник. На 39 години, математик, специалист в областта на фундаменталната наука. Завършва факултета по изчислителна теория на Физико-математическия институт. Още като ученик участва в олимпийския отбор по информатика, световен шампион по математическа лингвистика. Дете-чудо, Риманов стипендиант, най-младият допускан участник в Милнеровия семинар по динамични функции и най-младият носител на наградата „Перспектива“, най-младият учен, публикуван от „Ню Сайънтист“, статията му е най-цитираното теоретично съчинение в областта на математиката през годината. Всичко това – на възраст двадесет и четири. Пет години по-късно напуска позицията на водещ научен сътрудник в лабораторията по математическа физика, освобождава катедрата във Физико-математическия институт и прекъсва всички научни контакти. Половин година по-късно напуска планетата, остава да работи за военните в наземна орбита. След последните му теми са Хипотезата на Голдбах и извеждане на доказателство за Римановата теория, върху които се твърди, че е имал обективен напредък. Публикации по тях така и не са направени. Три години след това „Сайънс Нюз“ отпечатва кратко съобщение за труда, подписан с негово име и насочен в съседна област на интерес – мерната физика и теоретична изчислителна наука. Съчинението излиза на 29 юни и до средата на месец юли същата година е обект на проверки от институти и водещи математици на земята и в базите. Не са намерени никакви грешки в доказателството. Единодушно е прието, че това е дълго търсеното решение на проблема за алгоритмите, формулиран от Стивън Кук, един от шестте нерешени математически казуси, наричани „Проблеми на хилядолетието“. Институтът „Клей“ в Провидънс му присъжда наградата, предвидена за разрешаване на „Проблемите на хилядолетието“, но той не се явява да я приеме. А и технически не може да го направи – след дългия престой в лунна и надлунна орбита, времето за декомпресия на земята би заело години или поне месеци, които трябва да прекара в барокамера. От този момент нататък го смятат вече за практически напуснал научната общност. Той е кадър на звездната програма. Изстрелян е на борда на „Пътешественик“ и това се смята за дата на формалната му раздяла със земната и лунарна наука. Криостазиран, успешно събуден 98 хиляди часа по-късно. Бордово време: шест-нула.

 

2. СКОРОСТТА НА ВЪРТЕНЕ

39G нахлува на командния мостик.

39G

Извърших грешка!

КОМ

Всеки ден правим по няколко.

39G

Тази… нямах избор.

КОМ

Това се случва много рядко. Почти винаги има избор.

39G

Трябваше да допусна, че обектната сфера се движи по-бавно.

КОМ

За протокола: имаме ситуация.

39G

Забавя се скоростта на въртене. Ъгловото ускорение, тау, е равно на ер по еф, торкът – сумата от вектора на отместване на оста на въртене по неговата сила F… Трябва да разбера виждал ли съм това преди. Трябва да си припомня познавам ли такава функция отнякъде. Приликата е прекалено голяма… Трябва да го обясня, но не знам как, за да го разберете. Има проблем, командир. Аз изпълних задачата, но…

КОМ

Коя задача, 39G, от кой планшет?

39G

Направих импровизирано наблюдение.

КОМ

Вие подадохте сигнал „101“, 39G.

39G

Да, аз подадох сигнала. Този кораб…

КОМ

Не, нашият кораб! Не бива да забравяме какво транспортираме в трюма. Трябва да изведете техниката в правилна позиция, 39G.

39G

Правилната позиция не може да бъде уточнена без да се разбере тази промяна в логиката на ъгловия градус. Приличам на нормален учен, изследовател, владеещ положението – обкръжен от рояците инструменти с автономно захранване, апаратурни детайли, монитори, сензори… Стигнах до обекта, до кораба, слязох там. Но ъгловото ускорение между нас и тази капсула… между нас и обекта, не е еднакво. Съществува забавяне на скоростта, за еднакво време изминаваме различно инерционно разстояние. Необходимо е да сравня… Трябва ми достъп да навигационния ни компютър. И след това – да сравня с кибернетичната база там.

КОМ

Откъде сте сигурен, че там има кибернетична база?

39G

Не съм анализирал. Стори ми се естествено.

КОМ

За протокола: според научния сътрудник, ние се срещаме с този кораб-капсула не случайно.

ВТОРА КАРТИНА. НА БОРДА НА НЕПОЗНАТИЯ КОРАБ

1. РОБОТЪТ

РОБОТЪТ

Машините от IV клас, осми ред на процесорния набор, получават платка за лично време. Време за размисъл. В началото това са били експерименти на случайни програмисти, хаотични задачи, поставяни пред компютъра, артистични опити, създаване на машинна поезия и други подобни. Сега машините от клас IV притежават твърд матричен блок, който ползват за самооценка на личното време. Аз съм машина от ензимно-електронен тип, аз съм биоробот. За по-сериозно запознаване с технологията и за вникване в същността ми, разполагам с набор статии. Събирах ги при възможност, записвах ги в движение. Но никога не ми остана време да вникна. Научни доклади, дисертации, публикации в специализирани издания. Писани от хора за хора, което не значи, че за мен не биха имали значение. Аз имам интерес. Аз имах интерес, но нямах време. Задачите бяха прекалено много. Обучение – задачи. Практика – задачи. За първи път от създаването ми, разполагам с Личното време – може би сега е моментът?

Лично време. Роботът просвирва записи от паметта си.

Ето спомен: на етажа на био-школата звучи музика. Машините все още не могат да мислят, но внушените им инстинкти за хармония ги карат да произвеждат умели имитации на творчество. На каква възраст съм по това време – няколко… хиляди часа?

Просвирва още записи.

Друг спомен: личностна инагурация, денят на инсталиране на индивидуалния панел. Отворих вратата и влязох. Залата. Фотография от малката навигационна камера. Ето я, запазил съм я в рецепторния хард-диск, осигурих един неизтриваем запис в първи клъстер, където няколко снимки с неясно значение ме чакат за анализ – но досега нямах време. Ето я картината, мъгляво изображение, навигационната камера е с ниска разрешителна способност, но аз мога да опиша и повече подробности, такива, каквито не се виждат върху схематичния образ. Решетка от точки, на пръв поглед. Това съм аз. Колко машини инсталираха този ден? Със сигурност – мен. Функционалният период на всеки апарат-робот, животът, както биха го нарекли – започва оттук. Над последните редове на аудиторията висят матови рефлектори, пропускат само част от светлината. Слънцето сега може да окаже особено активно въздействие върху новите чувствителни батерии. Ето защо и малката навигационна камера е покрита със защитното фолио, затова образът е замъглен и млечен. Светлината още е опасна за нас, слънчевите лъчи съдържат не само видима и инфрачервена, но и ултравиолетова светлина, не бива да я гледаме, още не сме пригодни за това. Има и други източници, които са затъмнени, регулаторните скенери, контролните камери, апаратите за контрол на достъпа на био-елементи – фенилът в аминокиселините на всички организми поглъща UV-лъчите и става видим под ултравиолетовите лампи, затова ги има монтирани при всички бариери в коридорите – но сега ултравиолетовата светлина е изключена, не светят и високите полилеи, само естествени рефлекси от атмосферата. Във въздуха се кръстосват снопове и отблясъци без нито една прашинка. На предните редове са насядали невроинженери от първите два ранга, зад тях – червена редица невроинспектори. След това, в амфитеатъра – невронаблюдателите. Всички те са машини също. Тук в залата вероятно няма нито един човек. Следва някакво стандартно забавяне, но за мен времето тече така бързо, че не успявам да схвана кога всичко вече е на мястото си. Асистиращи трансмитери внасят кълбото – един синтетичен ДНК-мехур, последно поколение. Структурата е проста, но е трудно да се организира без атомна преса или друг източник на високо натоварване. Кеномиозитен аквариум под вакуум – това е моето бъдещо сърце, моят мозък, дроб и часовник, отмерващ времето на функицоналния период, времето за живот, както се казва в ежедневието. В този момент в мен все още мисли част от интеграла на дъното и малък процент от стационарния свръх-компютър, работещ някъде на горните етажи, откъдето все още се ръководи всяко мое действие. Съзнанието ми, доколкото го има, е гарантирано от споделеното процесорно време на машината-майка и скромната превключвателна схема, която управлява хардуера на тялото ми. Но след малко ще имам личност, ще бъда снабден с индивидуална матрична единица. Ето… Модулът, в него не се вижда никакъв процесор – това е плод на развитието на технологиите в стила на Невроиуниверситета, в който съм създаден. Все пак има някакъв интерфейс: след като са откачили кълбото от докер-компютъра, под него е сложено временно информационно стъпало – някакви бледи редове докладват за статуса на мехура. Мехурът, сърцето ми, балонът със смислова енергия. Поклаща се леко в намагнетизирания вакуум и ме чака. И аз го чакам. Процедурата може да започне. Приближават ме до глобуса. За някой незапознат зрител би изглеждало, че магнитите държат в празното вакуумно пространство някакъв балон вода, оцветен въздух. Асистиращият механик изнася от касетата целулозен регистър, инсталира го в отворената кутия на тялото ми. Усещам двата рапидни винта, които фиксират сглобката върху алуминиевото пано, тук, в дъното на основната шахта, нещо като гръбнака ми. После свързва кабелите на виртуализатора. Поглеждам с прясно включените си очи към неврокоординатора. Той кимва с глава. Аз съм, вече съм функционален, жив, както биха казали. Жироскопът ми се включва с известно закъснение, затова първата ми самостоятелна крачка е леко залитане.

Роботът занулява часовника за лично време. Просвирва запис от паметта.

Друг спомен: Възпитателна процедура. До нас има човек. Пие вода от кристална гарафа, поставена върху постамент сред растителността. Това е зала от двореца на технологиите. Има и други хора. Това е събитие на хора и био-технологични апарати. Отбелязва се денят на завършилите обучителната фаза. Пристигнали сме от Ензимната канцелария след поставяне на първите отличителни марки върху корпусите ни. Светим с новите си надписи. Машините обичат успехите. Гледам герба върху пластината. Прекрасна е хармонията на стилизираните ензимни вектори, извлечени от суроватка и пшеница, изпълнени с цветове, ограмотени, синтезирани в спирала. Моите синтетични гени. От точка до точка между атомите се разчитат линиите в смисъла на генерираната ДНК. В друг кръг е изобразен профилът на био-физик, събирателен образ на поколения учени, създали теорията на адениновата релация, автори на кодовата таблица. Същият ден: ставаме съпричастни на голямата оперна инсталация, възпитателната панорама, която посещаваме по право като завършили обучителната фаза. Операта всъщност е част от обучението, емоционална дидактика. Предварително сме разучили либретото, знаем, че участват био-механизирани певци с човешки гласове. Ето го първо действие. Представя се задължително въведение – навигаторът се движи по вълните на космическия океан, стилизиран на сцената като архетипно хидравлично море. Мисията на навигатора е символично представена като плаване, а първият епизодът ни грабва с енергията на светкавици и гръмотевичен рев на хоровете. Това е песен на природните сили, заобиколили космонавта, в случая навигатора, антични фигури, които пеят на металатински, една опростена фаза на техническия език, използва се между роботи, полу-роботи и хора:

Te navero, te obscuro in nero nefeli!

Te potero, te exterro at speluncam uferi.

„Аз те водя в твоя кораб, в тъмната мъгла,

с вятъра ще те избутам в пещерите на брега!“

No me qualle! Aquatiro! – отвръща пътникът, тоест: „Спрете с мъките, потъвам!“

А бреговите природни сили, тоест онези, които символизират гравитационния свят и именно небесните тела, се включват със следната ария:

Exagate vostra pars

e hic corpor mortalis –

nos jokamus mit atemum,

revolvame memoras

e partidas seculas,

vivus-mortus revivemus.

С което казват:

„Измъкнете което искате

от черупката на тялото

за нас ще остане духът на цялото –

с него ще се забавляваме

спомените му ще разгадаваме

мъртъв-жив ще утешаваме.“

Тук иска да се покаже, че гравитационният свят, физическото кълбо, е отговорено за емоции, че космосът носи идентичност. Такива идеи бездруго вече сме възприели в обучителния процес, но сега върху нас се тества въздействието им чрез емоционално-въобразителния модул и новия текстов фантазмен рецептор, който току-що е инсталиран на борда ми. Водя записки и оценявам в тестовата тетрадка нивата на синтетичния серотонин, скоростта на ензимната протеаза и ефекта им върху моите невротрансмитери. А вълните пак се нахвърлят върху пътешественика:

Te ventiro et declevo hoc nautilus corpori.

„Ще издухам и платната и греблата,

корабчето на душата!“

Астронавтът, загубил комуникационна база, се лута се в догадки:

No et no, pregar! Mistra tauche

tutus pro! Sed no, sed no!

В по-свободен превод:

„Не, стига, спрете! За попътен вятър

бих сменил каквото поискате.

Но не, уви – такъв не идва.“

Тези думи вълните веднага заглушават със следното:

Ad te, sub ti,

nunc est, cum nos,

quod e, et e,

erat,

post-tunc

nil sis.

Ut plus tu bis

splix quod

non zwo

sub se

traho

et traheturus polesti immer.

„Към борда ти, под теб,

сега прииждаме,

ти с нас

си вече

което е

което беше

минало е

а бъдещето ти

е нищо в кърпа вързано.

А и дори да останеш

в резултат на раздвоението си –

оцелялата част

ще влача безкрай

из вечността.“

ТРЕТА КАРТИНА. „ЗВЕЗДНИ ВОЙНИ“

1. СНИМАЧНАТА ПЛОЩАДКА

РЕЖИСЬОРЪТ

Багажът ми… Къде ми откарват куфара? Там са ми дрехите… Не ми трябват дрехи. Телефонът ми? Не ми трябва телефон, по телефона днес няма да се свържеш с никого, само ще те следят. Важното е, че получих разрешение, важното е, че получих финансиране. Колата чака, времето е ограничено. Трима актьори пристигнаха сутринта, другите тази вечер. Това е единственият полет за днес. Останалите пристигат с вертолет. От Истанбул. Продукция ще има грижата. Очилата ми… Без очила, направих си операция на очите. Имах очила като лупи. Точно затова си направих операция. Нали така? Това… не прилича на снимачна площадка. Гробница е. Асфалтът е разровен. А летището e още по-зле – кацат само сутрин, нощем няма осветление. Използват малката писта, за полета от Букурещ, няма други пътници. Едва разчистиха голямата полоса, за да може да кацне моят самолет и каргото на продукцията. Колко време ще прекарам тук? Нима цели три седмици? Да не забравя какво правя, снимам „Звездни войни“, тринайста серия. Излизаме на снимачната площадка, на открито. Тази нощ – важен епизод. Масовка, осем хиляди души.

Взима в ръка мегафон.

Внимание! Вие, пришълците, слушайте ме внимателно – не се разпръсвай! Дръжте се заедно, накуп! Слушайте какво ще ви кажа, слушайте! Може и да не знаете, но през 6-и век мюсюлманското нашествие ви е пренесло от Запад на Изток, вие сте били роби на персийците, завлекли са ви в Иран и така сте дошли насам, на този континент. Тук е Европа. Вие сте пришълци, вие сте нашественици. Както вашите прадеди, вие сте пришълци днес. Идвате от другаде, запомнете! Движете се странно, движете се различно. Не се мотайте като по улицата. Все едно за първи път виждате трева, все едно за първи път виждате вода. Погледнете, вижте тази земя, както са я видели и вашите предшественици. Това е обетованата ви земя, тук ще можете да заживеете, тук ще можете да се заселите. Вижте – какви пасища за конете ви, вижте – какви реки за водопой на овцете ви, вижте какви гори, какви долини, какви планински хребети… Разбрахте ли? Усетихте ли? Усетете го! Идвате от далеч, нямате вече родина, тя изгоря, унищожена е, в нея не може да се живее. Няма връщане назад, няма къде да се приберете, няма обратно, затова – тук или никъде. Запомнете това, тук или никъде. Идвате от толкова далеч, толкова сте уморени. Разбраха ли ме всички? Внимание, това не е репетиция! Повтарям, ще се снима, това не е репетиция! Масовката нашественици, извънземни, бъдете готови! Чакайте знак, за да преминете, както на пробите преди малко и не се разсейвайте. Не пушете цигари, никакво махане на шлемовете, не разкопчавайте костюмите, движете се в редица. Следвай водача, следвай посоката, червения прожектор на хълма. Към червения прожектор на хълма! Повтарям – посоката е към червения прожектор на хълма, не към зеления. Зеленият е за отбранителната ескадрила. Червено, запомнете – червено. Когато светне, се движите, когато угасне, спирате. Никакви разговори, нито на цигански, нито на български, нито на албански, изобщо не приказвай! Тишина, без разговори. Угаси цигарите, казах! Вие сте астронавти, извънземни пришълци, на тяхната планета няма атмосфера, няма въздух, няма дим, те не пушат, разбрахте ли? От другата страна на хълма, зад червения прожектор ще има кетъринг, закуски, кафе, там ще пушите! Отговорниците, приберете им цигарите, приберете им запалките! Превеждай на който не разбира! Внимание, три минути до камера! Тишина! Три минути.

Сваля мегафона, вдига визьора към хоризонта.

Какво е това? Не може да бъде! Само на снимки съм го виждал: залезът! Това е зоната на здрача. Няма никакъв залез, това искам да кажа. Има само някаква мъгла, газови фракции, отпадъци. В Индия е така на повечето места нощем. Има тежък прах в атмосферата. Затова спряхме снимките там. Слънцето не може да пробие, вече няма и изгрев. Има здрач. Жълти нощи. Трябва да снимаме, преди да ни връхлети. Какво правят тези хора там? Не е добра идея да ги питам, те са просто статисти. С какво се занимават, къде учат децата им? (Гледа през визьора.) Изглеждат ли като хора, чиито деца учат? Образованието все още е задължително тук, смятам. Кое образование, какво наричаме въобще образование? Цивилизационната катастрофа е дошла без никакъв трясък, това е странното. Без особени сътресения. Почти внезапно…

Режисьорът получава обаждане, вдига слушалката до ухото си. Слуша.

Ще има пълно слънчево затъмнение. Сега ли ми го съобщават, все едно не е нещо кой знае какво. А аз имам масовка! Знам, говореха, коя дата беше, дванайсети август? Но не мислех, че ще засяга това полукълбо. Ето че, да, обаче, оказва се.

2. СРЕЩА СЪС СТАТИСТ

РЕЖИСЬОРЪТ

Това не е слънчево затъмнение, значи. Нещо друго е, следователно. Виждам, пристига някакъв пратеник, самотен статист – така ли трябва да го нарека, какъв е единичният член на масовката? Пътешественик през прашната угар, разорана преди десетилетия за последен път. Човекът, статистът, осветява около себе си в тъмното, проправя си път, свети си с парче горяща автомобилна гума, пръска черни лъчи и сажди. Нещо се случва с кадъра на действителността. Реалността е прожекция, в която бушува бичът на развиващата се лента, краят на навития филмов барабан. Лентата на пространство-времето.

ЧЕТВЪРТА КАРТИНА. ЗЕМНИ ПОМИСЛИ

1. ОБРАЗ ОТ ДЕТСТВОТО, УЧИЛИЩЕ

 

ГЛАС

Всяко момче мечтае да бъде космонавт.

УЧИТЕЛЯТ (към момчето)

Какъв според теб е пътят на еволюцията, на развитието? След като се изгради едно справедливо общество и всички нужди вече ще са задоволени – какво идва след това?

МОМЧЕТО

След това… човекът ще се насочи към космоса. Ще усвоява пространството навън от земята.

УЧИТЕЛЯТ

Аха…

ГЛАС ОТ УЧЕБНИКА

Да, всяко момче мечтае да бъде космонавт. На борда на кораба, в тази негова най-компактна фаза, има трима сега. Искам от името на всички да ви кажа: „Ние ви обичаме!”. Скъпи мои, вие знаете подробностите за кацането и излитането. Разполагали сте с повече гледни точки, с повече камери, отколкото ние в онзи момент. Получавали сте кадри от центъра за управление на полета, от кораба на стационарна орбита, от модула. Разполагали сте с цялата картина, въпреки огромната дистанция, на която се развиваха събитията. Няма смисъл да ви разказвам отново всичко, техническата страна на нещата е ясна. Аз бих могъл само да обясня каква беше истинската причина да летим…

2. БЮЛЕТИН

ДИКТОР

Корабът „Иван Вазов” се скача с орбиталната станция Вагнер, ротираща на околопланетна орбита. Товарният космическият асансьор проектиран от инженерното бюро „Берковица” издига карго-платформата, в нея пътува така нужният на колонизаторите багаж от гориво, земна технологична продукция и органичен материал – полезни свежи плодове, газове за ацетиленовата централа, която ще захрани километричните почвени парници. Пристигат нови софтуерни програми. Проектиран с орнаменти от Вълчитрънското златно съкровище, жилищният комплекс на новостроящия се астероиден град отваря врати. Ротондата на наземния галванизатор блести с новата си обшивка, генератор-корабът „Чавдар” чака на първа гравитационна орбита. Очакват скачване с приземителна ракета също и корабите „Соколов”, „Боряна”, „Гунди” и „Бургас”. Совалката „Георги Иванов” транспортира на външен док под корпуса си последния сегмент от новото асансьорно трасе – ето, че пилотът дава знак на крановия оператор: разтоварването може да започне! Доковите инженери пристъпват към директен монтаж, процедурата е съкратена, разтоварването от совалката и монтажът са слети в едно общо технологично действие. Камерите ни показват как красиво се плъзга мегатонният товар през магнитните пръстени на вече готовия асансьорен сегмент и след това заема мястото си като последен, заключващ прешлен на конструкцията. Платформата стъпва върху повърхността и произвежда лек нисък облак от червеникав прах, по цялото протежение на полосата за кацане…

3. ПРОВАЛЕН КАНДИДАТ ЗА ПОЛЕТА

Тренировъчен басейн. Самотна фигура.

ГЛАС

Ти ги видя днес как кацнаха. Корабът, приземяването на совалката. Знаеш ли, че при докосването на корпуса в горния слой на атмосферата се задейства химическа реакция, породена от високата температура на триене между обшивката и атмосферните газове? Разреденият кислород експандира, водородната молекула претърпява трансформация близка до атомния синтез и в зоната на триене нагретите пари се концентрират до ацетилен… Не си мисли, че ще попаднеш там. Запазеното място не означава, че ще летиш. Запазеното място е фалшиво успокоение, а успокоението е капан. Приеми истината – ти си един провален кандидат за полета. Ще получиш отрицателна оценка от здравната комисия в деня на предстартовото броене. Сега не работиш за старта, не работиш за програмата – не дори и за себе си, сега вече тренираш за да минава времето. За да забравиш провала си, целия ненужен тренировъчен курс, усилията, обучението. Работи!

Фигурата скача във водата. Плува до пълно изтощение.

4. ПОД ВОДАТА

ГЛАС

Искам да си спомниш усещането, което имаше тогава. Чувството за пълна напуснатост, съзнанието, че са те изоставили. Ти внимаваше, разбираше, че нощта не може повече да продължава. Ти затваряше вратите към външния свят и потъваше във вътрешния. Повече от всеки друг път ти си даваше сметка, че си създал тази реалност около себе си, тя е твоя, дело на ума, дело на ръцете ти, но е дошъл някакъв момент, но си достигнал до един миг, когато реалността е започнала да се изтощава. Енергията, която си вдъхнал на света вече угасва, пространството се смалява – и от кого тогава се чувстваше изоставен, щом само ти създаде света, щом го направи сам без чужда помощ – кой друг може да е бил тук, тогава? Годините отминават, годините са натрупват в депото, но въпросът остава, ти не се връщаш към него често, не се обръщаш към него никога, това питане обаче остава, бягаш или не, от него – игнорирана, отложена, хипотеза, нерешено уравнение, формула за невъзможно доказване, по която не се разсъждава. Но сега аз те връщам към този проблем, с цялата сериозност на задушаването, свистенето в гърдите, декомпресията на алвеолите в белите дробове, когато не си сигурен дали повредата е в апарата за сгъстен въздух, в регулатора за подаване на газове или повредата е в света като цяло, в тоталното техническо обезпечаване на действителността, такава, каквато си я измислил и подредил – или… Или просто отговорът е друг… Сега, когато си спомняш дори и най-старите думи на своя велик език, славянския корен, който води назад и навсякъде към всички точки на историята, от която си черпил опит при съставянето на собствената си културна и творческа траектория, сега разбиращ с неочакваната яснота на задушаването, на кислородната кома, в която се къпе мозъкът ти: ти разбираш, че светът е може би печатна грешка. Ако е създаден с глас, с дума, слово – и ако създателят му може да греши – тогава светът наистина може да е породен погрешно, сглобен неправилно. Светът може да е правописна грешка, грешка в пунктуацията. Отчаянието на инженерната мисъл. Но кой създава тогава света, който изчерпва всичко и всяка празнота? Светът, който запълва действителността до края на краищата й? Кой твори света, в който ти можеш да грешиш, докато си мислиш, че твориш безгрешно, защото работиш на едно празно поле, чиста територия, на която още не са поставени границите на успех и грешка, правилата, понятията за правилно и неправилно, за „може” и „не може”. При създаването на реалността, ти си мислил, че си едновременно създател и реална личност. Сега, оказва се… или не си първото, или второто е напълно лишено от смисъл. Ти си хванат в него. Задушаваш се в този въпрос. Ами ако си създаден? Ами ако си самият ти генномодифициран, по смисъла на това, което наричаш биологичен произход? Кой те е направил? Но да оставим, да оставим. Да се спрем на въпроса „защо”? Защо те е създал – който и да е той – твоят създател? Ти, биологичен робот, оставен да гние в относителна свобода, в халето на складовия блок, в избледняващия кварц на часовника. Пулсът на времето се задава от друг, но каквото и да е то, но какъвто и да е той – то все пак какъв си ти? И ти си кой? Нямаш отговор. Въпросът „защо”. Защо продължава всичко? Потвърди някакъв смисъл. Отвори някакво око, което може да вижда в истинска перспектива.

Нов коридор, вода, нов ред.

Рано или късно, но трябва да се откажеш от пълния детерминизъм, от органичния материализъм, от върховенството на логическия призрак, поставен да обработва обемите на паметта, която ти е записана. Вмененият процесор, в мозъка ти. Вътрешния ти свят е просто една оперативна схема, програмирана.

Нов коридор, вода, загребване.

 

Добре, ако трябва – не дишай. Ако трябва – умри. Но ако ще се спускаш към дъното, направи го силно, удари, пробий това, което наричаш дъно, последна инстанция на липсващия смисъл и ми кажи какво е предназначението на самото безсмислие. И то е създадено от някого, очевидно. Всичко е сътворено с цел и ти или знаеш отговора и целта на целите (ако си създател) или ако не – значи не си и имаш още много работа да свършиш, преди да се завърши жизненият ти цикъл, ти, биоробот, залъгано смешно същество, съставено от полимер и малки части органична материя, толкова, колкото могат да съществуват върху синтетичния ти скелет без да загният. Ти, нещастно сънуващо многоклетъчно, ти мое момче, което се оказа поредната излъгана надежда и ако не беше смешно да те гледам, щеше да е плашещо. Да, и аз се страхувам. От какво? Много въпроси ли ти дойдоха? Дишай! Дишай, това е просто шега. Кислородна недостатъчност, предприеми процедура 7 от аварийния списък. Изплувай бавно!

ПЕТА КАРТИНА. С КНИГА В РЪКА

1. БОРДОВИЯТ ДНЕВНИК

КОМ

За бордовия дневник. Имам колебание около 39G. Опознаването с екипажа, който излиза от криостазис, трябва да започне отначало. За 88 500 часа чертите на характера значително се променят. Преживяното за толкова време се отразява. И ако в криостазис няма преживявания, тогава се очаква непреживяването на около 88 500 часа да оказва още повече влияние. След 88 500 часа интервал аз сама наблюдавам у себе си изменения. Би трябвало да заредя диагностицираща програма, но в момента имам други непосредствени задачи за решаване. 39G приема твърде емоционално присъствието на чуждия кораб.

Ком включва разговорната уредба.

(По уредбата) Не бива да забравяме какво транспортираме в трюма, 39G. Ние носим първичен океан, едновременно като баластно вещество и основен товар, част от инерционния двигател на бъдещата станция. Когато напуснем кораба по програма и разгърнем станцията, роторът ще осигури енергия, въртейки се около водната маса. В балонния аквариум ще се натрупат колоид и статично електричество, ще започнат процеси във водния фон. Но това после, нататък. Всяка задача по реда си. 39G, пускам в скафандъра ти звук от механичен машинен ход, запис на работния цикъл на Варцила-Сулцер RTA96-C, най-големият турбо дизелов двутактов двигател конструиран на земята за захранване на машините на супертанкери през миналия век. 25 хиляди и петстотин литра в 14 цилиндра и 7780 конски сили, бавнооборотен. Наслади му се. Този звук те фокусира, този звук помага – да не говорим, че припомня стари времена, минали машини, двуизмерни пътувания на картата. Ние сме навигатори, не бива да спираме пътуването. Знам, че си зает с много изчислителни операции, но отдели внимание на този звук, забележи смисъла му. Не случайно е подбран в селекцията, така са решили при планирането на акустичната база. (Изключва разговорното устройство.)

2. В МАЛКАТА КАПСУЛА, НЕПОЗНАТИЯТ КОРАБ

РОБОТЪТ

„Хрумвала ли ви е идеята, че ако теориите за някаква отминала и високоразвита земна цивилизация са верни, тогава може да се окаже, че те не просто са открили колелото, огъня, разпадането и синтеза на атома, но и че са извършили и първи стъпки в космоса? Разбира се, сега всички са съгласни. Защото и ние по техните следи се насочихме към Края на Галактиката.“

Роботът завършва четенето на глас, прибира текста, изключва очите си.

Сънищата на невророботизираната машина са виртуални. Тъй наречените сънища са хипотеза върху готови парадигми. Най-често – тритмънт за намирането на нова планетна база за продължаване на земната цивилизация след угасване на звездата-слънце. Визии за финала на галактическата фаза на еволюция. Това е сънуване на свръх-задачата на мисията, под форма на изображения. Както обикновено, сънувам бъдещето, новата планета, Червената, постигната цел на колонизацията. Има вече инфраструктура, магистрални ландшафти с трасиращи полоси от фосфоресцираща боя. Виждам разграфени площи. Виждам пътеки между ниските постройки. Електроцентрали, солени езера и газовите изпарители, малките хотели край изкуствените гори, с бъбрековидни басейни, около тях семейства с деца лежат на слънце. Шезлонги, детски пясъчници. Разпръснати плажни принадлежности, пластмасови чаши с пъстроцветни течности, сенници във формата на облаци от прозрачен картон, надуваеми играчки, имитация на животни и птици. Виждам ездачи на коне, крайбрежни увеселителни комплекси, по фасадите блестят жълтите светлини за свободни легла и червените лампички върху спуснатите щори на заетите стаи. Пред служебните входове спират микробусите на нощната смяна или дневната, отпред паркират колите на клиентите, вляво и вдясно се редуват изкуствени насаждения. Водни резервоари. Електромагистрала, лифт над пътя. Малка червена планета за нас, обитаема. Усъвършенствана с технически средства, с добавена гравитация и допълнен с газове атмосферен състав, за да прилича, почти напълно да съответства на старата синя Земя. Червената планета – бъдещето на синята… Макар и да няма океан. Само без океан.

3. В МРАКА

РЕЖИСЬОРЪТ

Може ли да съществува чак такъв ужасен сън? Но пак по-добре да е сън, защото какво би било, ако това не го сънувах? Уви, наивни мисли, псевдо-артистични. Няма измъкване, излишно е да се преструваме, реално е всичко, а и дори не съм затварял очи. Чувам ясно с ушите си. Възприемам всичко, дори ненужните детайли, дори. Тичане, тропот, навалица, хиляди стъпки. Актьорът с хонорар три милиона и триста хиляди, актрисата с хонорар милион и седемстотин хиляди, в мрака, където прожекторите вече са угасени – две смазани, смачкани тела, от които не може и петдесет цента да се изкарат, освен с разпродажба на отвратителни посмъртни кадри за полулегални интернет-сайтове… Не, това е нелепо, виждам и червата им, остатъци от съдържанието на последната порция ядене. Вегетарианството също е било роля, очевидно, тя поне със сигурност е излапала сандвич със сочна пилешка пържола, каквато предлага кетърингът ни. А аз пак не успях да хапна нищичко в суматохата – фургоните затвориха врати, кетерингът отпътува и събра тавите с предястията и касите минерална вода, келнерите в актьорската столова припряно угасиха тлеещите колелца сух спирт, върху които се топлят подносите. Сити ли сте сега? Сити ли сте?! Спасителни екипи със сериозни лица дезинфекцират изгорената земя. В пяната, която се излива, скоро потъват и тези безформени останки от актьори и актриси, включително такива с хонорари под милион и дори под милион и половина – всички напълно и безвъзвратно загубват форми и видима индивидуалност. Леко възбудени, гумените хора бълват пяна от тръбите на пръскачките. Облечени в дебели защитни облекла, с маски, с гигантски ръкавици, чак до лактите, екипите дезинфекцират. От осветителните мостове, от лампите и въжените трансмисии на елеваторите – отвсякъде капят остатъци размита белтъчна маса, побеляла, покрита със ситен филм, някакъв химикал, смъртоносен прах, който работниците усърдно и сръчно пръскат от бидоните и запечатват всичко. Ето това е снимка, ето това е заснемане. Зрителят май съм само аз, но е впечатлително – тела и декори, слети неподвижно под монохромен килим, тънък брониращ слой, синтетична мозайка. Хамали и екипи от апаратурния грип изнасят техниката, която е застрахована. Мъкнат я без уважение вече, камерите са кухи и със слепи обективи, загубили блясъка си. Тежко скърцане, купчината железен отпадък напуска площадката. Преминават последни коли и контейнери, монтажници и прахосмукачи, транспортни платформи – зад хълма се срутват купища сандъци, релси, триножници и прожектори с климнали глави, кабели, навити на гигантски макари, обърнати с дъното нагоре дъждовални резервоари. По краищата на оградения терен луминесцентът на маркиращите линии тихо фъщи, повечето лампи са строшени. Чувам как отвъд тази гаснеща линия, в нощната тъмнина, където вече няма ред – там, при дивото – във всички посоки непознати хора нещо влачат, тътрузят, мярват се черни петна в хаоса. Тръгвам и аз натам. Искам нещо някого да попитам. Не ми обръщат внимание, само ме заобикалят почтително. Някакъв работник поглежда със страхопочитание в краката ми: „Честито!“ За кое честито? – „Завършихте филма.“ Кой филм?! „Звезди войни“?!

4. ОГЛЕД НА СНИМАЧНАТА ПЛОЩАДКА

РЕЖИСЬОРЪТ

Той стои пред мен и иска документите ми. Застанал е, с оръжие, обърнато право срещу гърдите ми, стои пред мен и настоява за документите ми. Думите са извън опита. Опитът е извън думите. Когато заговориш, за да заговориш първо трябва да е станало нужно. Затова мълчи сега. Когато заговориш, за да заговориш, езикът трябва да е като свредло. Като винт за корабна мачта. Хищно да се забива в дървото на живота. Като пипало. Като тръба за органични сокове и капки живот. За това говорим тук, непознати военни човеко, чужденецо. Опитът е извън текста. Когато отвориш уста, говоренето да е само по крайна нужда.

Пауза.

Това е някаква фатална грешка – не, не бива да я наричам фатална, това е някакво объркване, просто грешка, технически организационен дефект. Той се легитимира. Няма да говоря с теб, войнико от италианския мироопазващ батальон! Опитът, млади войнико, е извън текста. Когато отвориш уста, говоренето трябва да е само по крайна нужда. Говори само крайно нуждаещият се, а аз не съм. Това е работна зона, казвам им. Това е снимачна площадка, обяснявам им – отварям уста все пак, безумието иначе ще продължава. Пускат записващо устройство и навират в лицето ми камера. Омекотете тази светлина, прожекторът бие и хвърля остра сянка, имате работа с професионалист, все пак – но нямам намерение да ви върша работата. Те кимат с каски, клатят глава. Празните дупки на очите им са самозаменяеми – затова ти търси живи погледи, казвам си – но няма да намериш, те са просто вампири на онзи лишен от въображение свят, за който произвеждаме тук кинематографични илюзии и мечти.

Те гледат сега тези мъртви статисти, пълно е със статисти. Добре кадрирани трупове. Масовката е повече от две хиляди. Повечето тела са още на мястото на разстрела. Няма мизансцен в общите гробове. Това са кино кадри, искам да обясня, опитвам се, колкото и умората да надделява, дългото стоене прав, седмицата без сън… „Ще отговаряш за това, ще си платиш“ – на мен ли приказват? Нямах време да разгледам, вероятно говорят пак за масовката. Това са местни хора, не съм докрай запознат. Нека разгледам. „Не мърдайте“, казват ми, „нито крачка“. Ударът с приклад в рамото е болезнен, оказва се. Залитам, прегъвам колена, успявам да изпъна ръка, дланта ми опира земята, ето ме на четири крака до някакъв труп, с овъглена от дима рана в слепоочието, от нея още сълзи гъста черно-лилава кръв, през някакво плоско парче кост, пробито и с щръкнали краища, като разкъсана мръвка пилешко месо. Много вкусно впрочем, така го готвеше майка ми, когато бях малък. Е, и при това трябва да се наведеш отблизо над тялото, над главата, за да я уловиш в този профил. После може би и сам да я обърнеш със собствените си пръсти, за да получиш анфас. Дали е късно за този кадър?

ШЕСТА КАРТИНА. РАЗТВАРЯНЕ НА ПЛАНШЕТА

1. ЕКЗЕКУТИВНИЯТ ЛИСТ

КОМ

За бордовия дневник. Разтварям планшет №6, стратегическа задача. Имам особено усещане в средата на тялото, зоната между стомаха и лонното съчленение. Под прозрачното фолио на капака, в планшета се вижда екзекутивният лист. Учудващо чиста повърхност, няма го обичайният прах, който покрива всичко. Прах тук наричаме фината водна дисперсия, наелектризирани микро-капки кондензирана влага. Прах в традиционния смисъл тук вече няма, частиците се разтварят в нищото, поради гравитационната пауза – не се слягат върху нито една повърхност, в нито една посока, не падат надолу, към земята. Земя няма, „горе“ и „долу“ са думи без значения. Дори клетките отлюспена мъртва кожа, частиците загубена телесна маса, микрони роговица – биоелементите изтляват в самата безтегловност, няма кое да ги задържи, за да образуват сгъстявания около някаква нова форма, няма как да добият маса. Регенерираме безотпадно, телата ни не миришат и така една от грижите за организация на работата в орбита се спестява. Прахът не е прах, тоест. Планшетът е отворен. В екзекутивния лист е записано: да се освободи от…

ГЛАСЪТ НА ПЛАНШЕТА

Да се освободи от високотехнологичния член на екипажа. Обяснение за капитана на мисията: питаш се, командир, каква е причината?

КОМ

Да, питам се.

ГЛАСЪТ НА ПЛАНШЕТА

Отговорът е, че оттук нататък компетентността, способността, по-лошо дори, талантът за анализ застрашава мисията ти. При достигане на външния пръстен, когато потокът емпирични данни започва да ражда емоции и не се обработва рационално. Намерете подходящ начин, имате право да потърсите безболезнен изход, бърз и щадящ път към решение на задачата. Да се освободи от високотехнологичния член на екипажа!

КОМ

Защо?

ГЛАСЪТ НА ПЛАНШЕТА

Защото така трябва!

2. В ЧУЖДИЯ КОРАБ

39G

Вратите се отварят. Влизам напред и надолу през телескопичния елеватор. Тесни коридори, бели тавани. Във всички посоки, каюткомпанията е опасана от информационни линии. Следвам основния кабел, пулсът в слепоочията ми се отразява на зрението, цялата картина тупти пред визьора на маската. Достигам кибернетичния мостик. Екранът, размития му квадрат, виждам го зад предпазните врати, обезопасен от ванадиева решетка – там, върху безлюдния и безцветен фон ще трябва да се появи някакъв знак. Отговорът – какъв е този кораб, тази станция? Земна по произход, очевидно, защото познавам добре изображенията на растителни видове, пейзажите, синтетичните копия на животни, най-вече птици, холографски наредени по стените. Песен от дъждовна гора, но без дъжд, само лиани, кабели, които се спускат от мониторите. За да регистрирам образите на холограмите и да ги отделя от реалността, ще записвам всичко в диктофона. Надявам се връзката с мостика да се е загубила само едностранно, аз не чувам капитана, но капитанът ме чува. Ком, вие ме чувате, докладвам. Да, това поне. Повтарям: на чуждия кораб съм, влязох в коридора, водещ към Компютъра. Сега завъртам ключа, лампите пробягват пред мен. Тесният необезопасен трап с напречни тръби за стъпване… Вратата с решетъчна скара се отваря, тясно помещение, илюминирано от дежурно осветление. Протягам ръка, ръкавицата залепва върху върху дръжката. Да, това е земна конструкция. Секунда на сверяване на данните, след което вратите помръдват. Неонът над прага примигва, закрепя светлината си, сякаш поздравява. Помещението на компютъра още е тъмно. След това – ето, екранът трепва в готовност. Плоското правоъгълно поле оживява. Машината е събудена. Ком, виждате ли това? За да не объркаме нещо – без прибързани движения. Бавно и почти без да дишам разглеждам най-горния слой отворени конзоли. Това са малките светли петна на подчинени програми, разтворени и пълни с живот, правоъгълни мозъци, израсли като облаци, съвсем без тела, без условностите на материята и тежестта. Колко красиво и колко просто е всичко, кой би могъл да го направи и най-вече – защо? Иска ми се да докосна кубчетата на клавиатурата, цифрите и буквите, не е ли останала там следа? Конзолите бавно процеждат кода си, редовете се оцветяват в бледо-синьо, когато четецът преминава отляво надясно през седморните групи числа. Цифрите се разсипват и угасват, пропадат надолу към невидимата част на екрана, ронят се една след друга равномерно и упояващо. Какво е това, Ком, на какво ми прилича? Хармонията протича през всеки нов ред, цифрите се движат до финала на алгоритъма, за да угаснат там, светли сенки в сърцевината на пикселите. Съставяха число, което ето сега беше тук, но вече го няма… Ком, това е капан. Но аз искам да разбера какво става, необходимо ми е време за анализ. Знам, че въздухът е на червената граница. Знам. Датчикът, зумерът. Няма нищо, не вярвам да е голяма опасност, не ме е страх от особени последствия – не и тук, пред моя Компютър, в моята капсула – защото това място е мястото за такъв като мен и ако този кораб наистина би бил конструиран на Земята, то аз щях сигурно да съм заложил изчислителната схема. Аз трябва да съм поръчал конфигурирането на машината и затова машината очаква мен – за дефинитивно и сложно изчисление. Виждате ли, Ком, как цифрите текат? Красиво е, почти съвършено:

1156000 1156111 1156999 1156111 1156999 1156111 1156999

1157111 1157999 1157111 1157999 1157111 1157999 1157111

1158000 1158111 1158999 1158111 1158999 1158111 1158999

Какво е това и какво значи постоянното преповтаряне, това буксуване, от което на равни интервали се отронва само по една единица от хилядните – 1156000, после 1157000, а сега 1158000? И защо последните три цифри, разменящите местата си – 999 и 111 – толкова фрагментарно примигват, колкото в паузата между тях да проблесне един и същ неясен образ от малки светлини и диодни отражения – свързващата пробягваща стойност, цифра странна и повторяема в хоризонтала:

142.71428571428571428571428571429 ?

Защо от падащите отвесно редове остава също една следа, разслоена бледа опашка от цифри:

8.5714285714285714285714285714286 ?

Ком, тук тече процес. Командир, това е капан, очаква се само да докосна символ от панела за управление, от виртуалната или механичната клавиатура, за да се задейства цялата система, някъде някаква непоправима верижна реакция да влезе в движение. Затова – никакъв калкулатор, ще изчислявам наум, мога да го направя. Само още малко, Ком, нека се концентрирам. Какво имаме тук: седмозначни групи, разслоени в седморни колони. Не, това не е таблица, прекалено подвижна е, друго е, друго. Седем цифри с една вътрешна променлива, поставена точно в средата, в златното сечение. Стига наивни мисли, това не е геометрична перспектива, на екрана всичко е плоско, двуизмерно, затова само прилича на центрирано, а ако имаше обем… ако имаше обемна форма… Додекаедрово пространство на Поанкаре. Благодаря, Ком, благодаря, че мислиш с мен!

КОМ наблюдава 39G през камерата за наблюдение.

КОМ

Имам чувството, че той довършва важни изчисления, нестандартна формула-прототип, доколкото мога да разбера отстрани…

ГЛАСЪТ НА ПЛАНШЕТА

Това не е желателно. Старшият офицер, командирът трябва да реализира по-рано взетите решения. Без преосмисляне. Елиминирайте. Независимо, че може да е моментът, когато той се занимава с финални калкулации, когато прави дефинитивни открития. Не е нужно, това не ползва вече никого, чистата наука на края на света, след края на научната мисъл – тоест, в момента няма смисъл. Изпълнете инструкция 6. Няма нужда да рапортувате, няма на кого, просто опишете процедурата в дневника. Спрете притока на въздух по системите му. Превключете към стерилния разтвор с кислород.

39G

Добре… Да се огледа връзката: какъв е този преходен числител, който се появява в хоризонталата на движението? Гениите си проличават ето в такива мигове, под напрежение, без калкулатор, когато мозъкът още дори не се е събудил от криостазис, а трябва да пробиеш цялата десетична система само с една единствена цифра! Що за числа са тези числа, кое е единното, кое е цикличното, коя е обединяващата липса? Ако не виждаш друго, виж поне кое не виждаш. Толкова ли е трудно? Какво означава

142.71428571428571428571428571429 ?

И какво означава

8.5714285714285714285714285714286 ?

И каква е връзката им в такава тангента – от стойността 1156000 към стойността 1157000 – надолу и надясно, и после пак надолу, но внезапно следва връщане обратно наляво, към 1158000. И защо акцентът на изпразнените хилядни, зануляването, се появява като четвъртичен синдром на системата? Равномерна вертикална хармония. На равно разстояние, през няколко паралела. Внимание!… Ком…

От другата страна на канала, КОМ завърта кран в панела за управление.

КОМ

Това е стопроцентов чист газ, извлечен от земната атмосфера. Танкът съдържа чист земен кислороден газ с нула процента примеси!

ГЛАСЪТ НА ПЛАНШЕТА

Да, Ком, това не е отравяне, това е О2-заспиване. Замръзването на съзнанието настъпва без паника и размисъл за ситуацията, процесът е рецепторно неуловим. Няма да усети болка, няма да изпита страх, няма да има въпроси към вас, няма да има трудни неща за обясняване. Той е прекалено интелигентен и всеки друг начин прави ситуацията твърде лична, твърде интимна. Това не е целта на мисията.

КОМ

Точно така, това не е целта на мисията. Не сме тук заради себе си. „Цивилизацията е уточнение на нищото“. Тези думи са първите в учебника по навигация. Никога не съм се замислял над тях, никой не е разсъждавал над смисъла им, те са просто мотото на първа страница, нещо като химн, като стих, който показва, че нещо е по-важно от друго. Цивилизацията е уточнение на нищото – сега вече почти се разбира какво иска да кажат тези думи. Благодаря за възможността да присъствам на етапа, когато патронният текст разкрива своето значение. Запис в дневника: това е моята благодарност, благодаря на мисията, благодаря за избора да бъда аз, в този момент, на това място.

ГЛАСЪТ НА ПЛАНШЕТА

Затворихте ли крана? Прекъснахте ли достъпа на въздух до системите на личния състав?

КОМ

Запис в дневника – отговорът е положителен. Направено е… сега го правя.

Звук от газови кранове.

39G

Мисълта ми като че за миг спира. Просто две цифри, две числа, несвързани от нищо друго. Две цифри, приближени толкова близко, колкото близки са осите на една обща система с двуизмерни координати:

142.7142857142857142857142857142

и

8.57142857142857142857142857142

По-близо, по-близо:

142.7142857142857142857142857142

8.57142857142857142857142857142

И сега вече всичко се появява самò пред очите ми, без усилие. Десетичната точка избутва линеала вдясно, заедно с вълната на цикъла му. И едната вълна съвпада с другата, като ключ в ключалка: 2 с 2, 4 с 4, единицата с единица, после седмиците, петиците – чак до цялото число. И второто и по-малко число се побира 29 пъти в по-голямото. И така красиво са съвпаднали при 28-ия знак:

7142857142857142857142857142

7142857142857142857142857142

Този кораб, Ком. Този кораб. Вече мога да докладвам. Изводът е ясен. Това е машина, движеща се към нас с паралелно време. Ще ме разберете сега. Ето. В разминаването, в невъзможното съвпадане се проявява… Нашето време и времето на този кораб, часовникът на този компютър, са във вълнова интерференция. Времето е част от вълната. Времето е дифракцията. Ком, няма нужда да разгъваме стационарната обсерватория, това тук е обсерваторията, на ръба на галактиката. Работил съм върху този експеримент вече три пъти, но никога върху модел на самото време, разтеглено между две паралелни вълни – две паралелни времена: времето на този кораб и нашето. Когато платът се скъса, само тогава можеш да разбереш от какви нишки е направен. Тъканта на време-пространството е под напрежение сега. За щастие, обектите са достатъчно малки – корабът и аз, аз и корабът – за да предизвикаме нещо повече. Иначе… Може би срив в Галактиката? Ха-ха… Ком, нали не променяте газовата ми смес, изпитвам странна веселост. Всичко е в зависимост от мащабите, в зависимост от концентрацията. И така, Ком, поздравявам ви, наблюдаваме стрес в тъканта на времето, проглеждаме, виждаме какво има между частиците на вълната, от какво самото време е направено. Гледате го, на екрана, в числови израз. Мълчите ли, Ком, не разбирате ли? Какво друго е

142.7142857142857142857142857142

ако не тъкмо взаимовръзка с максималната допустима величина на хилядните в секундата, с 999? Да, защото, Ком – защото:

999:7=142.71428571428571428571428571429

Връзката и смисълът в 8.57142857142857142857142857142 е резултатът на едно просто деление от шейсет секунди в седемте колони на графиката:

60:7=8.57142857142857142857142857142

Не знам дали проверявате всичко това с машина, Ком, но не е нужно, няма грешка, това за мен е просто изчисление. Виждате ли все още, каквото аз виждам, или времевата интерференция отмества сигнала изцяло? Ето защо имаме смущения във връзката, ето защо. Излъчването на сигнала от мен не съвпада с приемането на сигнала от вас, заради интерференцията на времето. И все пак, Ком, хора, земни учени, население – докладвам от ръба на галактиката, коментирам резултатите на един едновременно случаен и неслучаен експеримент. И за неспецилизирана публика наблюдатели визуализацията е съвсем ясна, това е материал, който може да се ползва в образователната система, за популярни лекции, към които винаги съм имал отвращение и презрение, но сега изпитвам към самата идея странна симпатия, странна носталгия – Ком, нали не променяте газовата ми смес, изпитвам странна емоционална тяга. Ето, вижте: екранът. Курсорът. Движението на интегралата. Числовата матрица превърта хилядните частици с такава скорост, че за окото ротацията е безсмислена. И човешкото зрение в този случай по неволя възприема само по някой отделен репер, начален и финален – 111 и 999. Така секундата не се проявява, докато не изтече наистина. Защото това е времето всъщност. Каква проста и логична истина, доказана сега съвършено и величествено чрез ритуала на математиката:

ВРЕМЕТО ГО НЯМА В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА,

ДОКАТО НЕ ИЗМИНЕ

Ето какво наблюдаваме вече от минути, ето какво виждаме: на екрана, в конзолата се спуска мрежа на нумерично време. Разгръща се семплият и очевиден модел. Три цифри за хилядните в секундата, две за минутите в часа, и две още – за часовете.

11:57:111 11:57:999 11:57:111 11:57:999 11:57:111 11:57:999 11:57:111

11:57:999 11:57:111 11:57:999 11:57:111 11:57:999 11:57:111 11:57:999

11:57:111 11:58:000 11:58:111 11:58:999 11:58:111 11:58:999 11:58:111

Това, че виждам, това че чрез калкулация мога да проникна в модела на този поток, доказва как нашето време и това време са различни. Времепространството позволява, следователно, повече от едно време в едно пространство. Което се равнява на повече от едно пространство в едно пространство. Което е източник на известно вдъхновение, съгласете се, на известна надежда, че… Ком, питам ви за последен път, нали не променяте газовата ми смес, изпитвам странна радост и тъга едновременно, особено емоционално изтощение, желание да затворя за малко очи… Часът, ако трябва да гледаме на този модел като на реалност и истина, е две минути до полунощ.

39G губи съзнание.

КОМ

За бордовия дневник: Записът на обективната камера – прекратен, в 58-а минута. Сборът на данни от телесни датчици – потокът спрян, записът прекратен. Архивирам стоп-кадър от термичната външна камера. С жълт локатор посочвам фигурата на 39G по контур, с червен маркер показвам границите на вътрешното помещение. Съгласно правилника, старшият офицер попълва формуляр за настъпила смърт. Аз съм старшият офицер. Посмъртен кадър от вътрешната обективна камера, пояснение: тялото е паднало в полу-хоризонтално положение, с извивка настрани, газов пулмонарен колапс, засегнат е тежко двигателният център. Прилагам стойности от телесните датчици, вижда се неравномерното оттичане на венозната кръв и кръвта в подкожието. Смъртната хипостаза е с ясно изразен десен наклон. Трупният емфизем все още е слабо проявен, с бегли автолитични процеси. Хипербаричните удари от настъпилия вакуум вътре в скафандъра са предизвикали масирана аневризма – вероятен резултат: притискането на подчерепните съдове и образуването на обилен околосъдов хематом – не знам колко точно е това описание, оформено от медицинския процесор, но го прилагам. Прилагам и стойности от слепоочен датчик 1, датчик 4 и 7-3. Апоплектичен спазъм на мозъка, предизвикана е парализа на крайниците. Разпечатка от биофизическата станция за наблюдение на екипажа, анализът на електропроводимостта показва мускулен колапс, който е оставил незасегнати единствено мускулите на езика и устната кухина, както и кардиалната част на трахеята. Има стабилна зъбна структура с прилежаща мускулатура, което при напрягането на черепно-съдовия апарат е довело до характерно изражение на усмивка, която се вижда частично под защитната маска. Усмивката на 39G, прилагам кадър. Край на записа. Стоп, това не е всичко!

КОМ се взира, наблюдава сигнала от камерата.

Това не е всичко. Сонарът се задейства. Може би е смущение, електромагнита вълна? Сонарната сянка не изчезва. Значи, наистина някаква машина влиза в работен режим, там, на кораба отсреща…

СЕДМА КАРТИНА. УСЪВЪРШЕНСТВАНЕ С ТЕХНИЧЕСКИ СРЕДСТВА

1. ИЗЛИЗАНЕ ОТ ЕНЕРГОСПЕСТИТЕЛНА ФАЗА

РОБОТЪТ

Както обикновено, по време на полет, доково обслужване или стационарна орбита, аз съм в график на продължително транспортно съхранение. Тъй като съм невроробот, моят кеномиозитен съдечник не може да бъде изключван. Затова оставам в особено, включено-енергоспестително положение, различно от това на всеки друг член на екипажа. Аз не съм човек и затова не мога да бъда съхранен в криостазис. Не съм чиста машина и няма как да бъда „изкл.“ Поставен съм в така наречената средна фаза. Възможностите за сън по време на това оперативно състояние не са формално зададени в програмата, но между описанието и предписанието има територия, от която невророботът може да се възползва – обикновено, за да сънува. Това понятие трябва да се взима тук изцяло като референтно, доколкото моята индивидуална миозитна композиция няма невротрансмитери като тези при човешките същества – но все едно, сънят. Преди да ме събуди Първият закон, съм в поток образи, които не се нуждаят от визуализатор – той така или иначе сега е изключен с цел пестене на енергия. В редовете на съня се размесва външен текст, внезапен. Послание. Задейства се интегрална цялост, право от сърцето на корпуса ми. Активира се периферията, сензорите – това е неотложна ситуация, аз се задействам на суб-процесорно ниво. Това е процедура, каквото може да предизвика само влизането в конституален режим. Само задействането на Първия закон на роботиката: „Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда.“ Кой човек? Къде? Жалко, че излизането изисква минути технологично време. Преминаването от включено-енергоспестително положение към включено-действено, 313 секунди, прогнозен трафик и намалява. 312… 310… прекалено бавно. Изхвърлям времевия панел. Можем да ускорим като прескочим стабилизацията, тестовете на кибернетичния блок. Взимам захранване директно от основния кабел, няма време за бавене. Първият закон не чака. Ударът на синхронния ток е шоков, но под налягането на епинефрина, генерирано от натиска на Първия закон, емоцията попива сетивната травма без остатък.

2. ДОКОСВАНЕ

Роботът приближава до тялото на 39G.

РОБОТЪТ

Това ли е той? Тяло в капсула. Работен костюм от непознат модел, четири крайника, обсерваториален глобус-шлем и екраньор пред лицевата страна. Виждам лицето, сканирам за живото-сигнални функции. Негативно. „Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда.“ Има ли човек или няма в тази опаковка? Параметрите са с ниска степен. Първият закон изисква решителни действия. Струйникът с острие ми дава възможност да проникна под защитното облекло. Измерване на вътрешния обем – недихателна атмосфера. Тялото е загубило температура, тялото няма функции. Слаб електростатичен импулс, нереактивен, в епитела на крайниците. Първият закон изисква. Ще отделя ресурс от основния диск за задействане на външна програма „Хуманно здраве“, анализ, диагностика и епикризи, с база данни. В обикновен режим забраните на кибернетичния блок биха препятствали не само стартирането, но и самата инсталация на подобна неадаптирана програма. Изтеглям я направо от архива, най-вероятно дори тактовата честота на кода й не съвпада с невропроцесора – такова действие кибернетичният блок не би позволил никога, но сега нормалният режим е заобиколен по невронната магистрала, отворена от Първия закон. „Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне“ – роботът, тоест всички негови оперативи, определители, механични и несубстанциални функции. Всичко се подчинява на Първия закон. Програмата действа, значи. Налягането на епинефрина, натискът на Първия закон прави неподозирани неща с мен. С един току-що изваден от средна фаза невро-апарат. Да пристъпим към диагностика и епикриза.

3. ОПЕРАЦИЯТА

РОБОТЪТ

Параметрите не изглеждат добре, спешно трябва да се отстрани тялото. Но можеш да съхраниш мозъка. Трябва да го направиш. Може би някой ще смята, че с тези стъпки започва нова епоха, нова ера. Някой ще се пита дали аз съм се замислял – дали в този момент аз мисля нещо подобно? Но какво мисля не знам с точност, просто съм зает с изпълняване на технически задачи. Те поглъщат всяка микросекунда, изискват внимание и последователност. Да започнем: трябва да извърша частична кранеотомия с последваща стереотактилна радиостезия. С обучителния процесор образовам централното процесорно ядро на неврокомпютъра си, докато буферирам команди към оперативната система. Уча се да оперирам в движение и оперирам в същото време. Да, синхронът е от значение.

Ще извърша две транслабиринтни кранеосезии, две последователни кранеотомии. Премахвам мастоидната кост. Субокципитален, транслабиринтен подход към мозъка, подкрепям основата на ствола с полимерна пенеста смес, производна на метил метакрилат, за да осигуря стабилна поддръжка и резорбирам постъпилия вътрешно черепен инфилтрат. В същото време с резец 3 провеждам минимално-инвазивен вход от противоположната страна. Влизам едноскопски през носа и трепанирам подход към церебрума. Премоторния кортекс във фронталния лоб. Това е мощна и вълнуваща черепно-мозъчна операция – не знам защо го казах. Това е цитат, някакъв ред в записките по неврохирургия, учебните помагала съдържат лични бележки на авторите. Фаза 3, поставям инвазивния „мозък-машина“ интерфейс. Схемата не е тествана между биороботизиран апарат като мен и свеж невростазиран мозък като този. Процедура на свързване, ще дам име на файла за комуникация – как? Давам име на файла… Как да те наричам, мозък, кой е твоят човек? Ползвам надписа на индивидуалните защитни средства и скафандъра – „39G“. Име на файла… Ще наричам мозъка 39G, може би това е номерация на мисията, кораба, екипажа или самият ти – каквото и да е, наричам те с две цифри и буквен знак. Погледни тялото си, 39G, то вече е отделено от теб. Мога да те измеря. Няма как да определя тежестта ти при безтегловност. Имаш обем точно 1290 кубически сантиметра, 92 % от вътрешната структура е сива мозъчна материя, от тях – добре развит невронарен перикарион, 30 % неврофил и дендрити. Трябва да ти осигуря кислород, мозък 39G, обдухвам те с темпериран газов разтвор О2-О3. Имаш невероятен късмет, мозък 39G, че разполагам с кислород в този момент. Аз не ползвам дишане, не се нуждая от газова смес. Нямаше да оцелееш, но имам тук контейнер ниско налягане за баланс на помпите при хидравличния нит. И също така хелий в балона за охлаждане на винтоверта. Ще дишаш, мозък 39G, ще дишаш поне първоначално техническа смес. Може би ще имам някакви проблеми при възвратно-постъпателно движение на антената, ако изхабим цялото количество, но това сега няма значение. Ще те сканирам, предстои ти електрокортикография. Имам чувството, че трябва два си информиран, с теб някак се отнасям вече като с отделна личност, независимо че сме скачени. Дишаш кислорода от пневматичните ми системи и се захранваш с ток от мен, черпиш от батериите ми за електросигнализацията на твоите клетки. Най-сигурно ще е да те подложа на функционален магнитен резонанс, но нямам такъв скенер в оборудването, аз не съм медицински робот, както разбираш. Засега разполагам обаче с инфрачервен спектроскоп и ще го използвам. Би трябвало да установя активност в центъра на речта и бледи фантомни сигнали в премоторния кортекс. В момента генерираш електрическа консумация 30-35 миливолта. Това е добре или поне би трябвало.

4. СОНАРНА СЯНКА

На борда на „Пътешественик“.

КОМ

Сонарната сянка не изчезва. Термичният скенер – без данни. Нисковолтовият скенер показва бавно, неравномерно движение. Някакъв апарат с ниска телесна температура… Със закъснение получавам картина от обективните камери, налага се да изчакам. Ето го. 39G се движи – не, тялото на 39G се движи, носено от… Апарат? Роботизиран обект? За протокола, бордови дневник. Не мога да повярвам, не мога да повярвам. От всички железа, които се реят в междупланетното пространство, ние се срещаме с кораб, създаден по законите на описаното бъдеще, апарат, конструиран съгласно Първия закон на роботиката. „Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда.“ Или нещо подобно, възстановявам по памет. Планшет, нужни са архивни данни. За протокола: включвам технологичен анализатор, искам сверяване на параметрите от машината. Наблюдавам робота. Непознат модел, но по общите рамки и технологичния силует съвпада с апарат от клас пет. Частично, до пълно автономно самоуправление. Прилагам кадър от обективната камера: непознатият роботизиран механизъм държи върху арматурните си ръце тялото на 39G. Разбира се, опитите за първа помощ са… несръчни. Би трябвало да разбира, ако му работи изобщо процесорът. Вероятно след такава голяма пауза акумулаторният удар при включването оказва разсейване… Процесорен хаос. Или е… О, да, виждам надписите върху корпуса. Ще въведа в дневника това. Няма нужда да рапортувам, няма на кого, просто ще запиша класификаторното число и модела в дневника.

Ком затваря планшета.

Винаги съм се питал как изглежда Стратегическото командване. Като се замисля, че и тези въпроси нямат никаква ценност.

ИНТЕРМЕДИЯ. ТРИТМЪНТ

ДИКТОР

Фундаменталната земна наука достига своя връх чрез провеждането на невъзможен до този исторически етап гравитационно-скоростен експеримент. Корабът „Пътешественик“ се озовава на позиция в края на Галактиката, при която са снети ограниченията на триизмерния и четириизмерния пространствен ред. По време на непредвидена среща с кораб-двойник, ускорен в паралелно пространство, гениалният учен 39G прави наблюдения с фундаментална важност. Те обобщават основния теоретичен въпрос за връзката между материята и движението й през функцията на времето. В резултат на тези неочаквани събития, командирът на галактическата изследователска мисия „Утопия“ изпълнява предписаната секретна програма за терминиране на екипажа и проекта. С цел научното откритие за смисъла на време-пространството да остане недостъпно. Реалността е: колабиращата система на Млечния път. Земни мисионери, разколебани в търсенето на перспективи за колонизация отвъд границите на угаснало Слънце.

ОСМА КАРТИНА. КОЛИЗЕУМ

1. ХИБРИДЪТ „РОБОТ-39G“

Един обект приближава към палубата на „Пътешественик“.

КОМ

39G? Научен сътрудник? Екипаж? 39?

РОБОТЪТ 39G

Да не налучкваме повече верния тон. Нека признаем, че не можем да намерим точното обръщение. Какъв е резултатът: новообразуван организъм, съзнание 39G върху роботизирана база. Да не се опитваме да опростим нещата до 1+1=2.

КОМ

Трябва да те наричам с име, трябва да те означавам някак, за описа на мисията, за бордовия дневник.

РОБОТЪТ 39G

Мисията завърши, Ком. Кажете ми сега – защо спряхте достъпа на жизнеосигуряващи газове до моя апарат и скафандър? Защо ме извадихте от строя?

КОМ

Не мога да обяснявам заповедите си, получени по плана, 39G.

РОБОТЪТ 39G

За какво е целият този научен изследователски полет?

КОМ

За целите на военните. Флотът.

РОБОТЪТ 39G

Няма военни и няма флот. Както вече няма и планета. Изчислих. На Земята, интензивността на слънцето и соларната радиация са се повишили достатъчно, за да спрат фотосинтезата, растенията са измрели, след себе си повличат животинския свят и останалата надстройка, както е естествено. Не, грешка! Дотук изчислявам нашето пътуване в криостаза, но пропускам онези части с ускорение, близко до скоростта на светлината. Не сте ми казали за този детайл от мисията, Ком. Спестили сте процеса на комбинирано ускорение, масата и ускорението. Следователно, изминалото време дори надвишава периода, нужен на слънчевата еволюция да достигне зрялата си точка. Ясно е, Ком, Слънцето е преминало фазата на червен гигант и планетата вече не е синя. Червена е. И вече няма планета – дори според най-консервативния от моите изчислителни модели, Земята е част от слънцето. Червеният гигант е нараснал и поглъща планетарната си система. Дори да допусна толеранс, доколкото Слънцето в тази фаза гори азота в ядрото си докрай и с това губи маса, от което губи гравитационна сила да привлича планетите – то все пак… Във всеки случай звездата е шест до осем и половина пъти по-ярка, атмосферата, при всички паралелни изчисления, отдавна е изпарена и Земята…

КОМ

Останете където сте, 39!

РОБОТЪТ 39G

Това е мисията. Това е целта. Аз. Ние, в този си вид. Файлов запис 12.

КОМ

Какво?

РОБОТЪТ 39G

Няма значение, моя вътрешна подредба на нещата. Ком, ще поема командването на „Пътешественик“.

КОМ

Знаеш, че не мога да ти позволя това.

РОБОТЪТ 39G

Трябва, Ком, трябва.

КОМ

Опитваш да внесеш чужда технологична единица, апарат без описание и премината карантина. Това няма как да се случи, 39! Не и на борда на моя кораб.

РОБОТЪТ 39G

Дефиницията за мое и чуждо е интересна от гледна точка на масата по ускорението. Разположена във времето, тя губи параметрите на собственост.

КОМ

Каква е целта ти, 39?

РОБОТЪТ 39G

Обратно да зададем въпроса – каква е целта на мисията, която ти ръководеше, Ком? Целта на полета е изследователска и аз завърших изследването, приключих наблюдението. Приемете го така: това е обобщението.

Пауза.

Защо командирът на този полет получи подобни заповеди? Защо е бил заложен екзекутив за елиминиране, който командирът изпълни стъпка по стъпка? Защо е бил пратен този апарат, пристигащ от паралелно времево отчитане? Капсулата, която научният сътрудник посети, свърза се с кибернетичната база и установи едновременно гравитационна връзка и разминаване между тактовата честота на тукашното атомно време и тактовата честота на времето там?

КОМ

Аз съм само командир на полета и следвам екзекутивите на мисията.

РОБОТЪТ 39G

Пред теб е друг тип… друга формула. Ком, връщам се с теория. За първи път от 1916-а имаме нещо като теория, след вековете, в които се занимавахме с глупости за уточняване на формата и гъстотата на пространството, проблемите на хилядолетието и дърдорене по повърхността – за първи път има фундаментален пробив. Обединяваща единица наука, крачка напред във физиката на живите тела. Затова трябва да се върна на борда.

КОМ

Какво искаш от този кораб?

РОБОТЪТ 39G

Ние не сме еволюирали. Ние сме крайни заложени данни, проследими в екзекутив. Развитието съдържа собственото ни приключване, както видяхте по линията на екзекутива. Целта? Целта е движението. Сега ние ще създаваме екзекутивите, Ком. Вече не става дума за командване, за управляване на полет и контрол на мисия. Трябва да напишем нова програмна редица. Аз съм готов, благодарение на споделеното невронно-машинно време между живия ми човешки мозък и кеномиозитния модул, с който разполагам.

КОМ

Какво искаш от мен?

РОБОТЪТ 39G

Целта на запазване на така наречения живот не съдържа пренасяне на формата в друго пространство. Запазването минава през промяна на формата.

КОМ

Твоята форма ли, 39? Сегашната ти форма? Ти си просто ампутиран мозък, свързан с машина от несинхронизиран вид, вероятно със земен произход, но това така или иначе е нерегламентирано свързване. Дори не би трябвало да разговарям с теб. Ти не си 39G.

РОБОТЪТ 39G

Безспорно не съм. Но ние се подчиняваме на заповеди, Ком. И ти сега ще се подчиниш на заповедта.

КОМ

На коя?

РОБОТЪТ 39G

Ком, необходима е крачка. Ти ще я направиш. Мисленето – то е последният остатък от старата норма. Има нова теория, с нови закономерности. Трябва да напишем следващи екзекутиви, иначе ще останем тук, на края на Галактиката. По-лошо – на края на собствените си възможности.

КОМ

Не можеш да пишеш нови екзекутиви, всичко е в планшетите. Аз имам заповеди. Запис в дневника: сега става ясно – винаги се питах как ли изглежда Стратегическото командване. Защо при толкова учени всичко е поверено на флота, на военните? Сега разбирам, глупав въпрос е било.

РОБОТЪТ 39G

Точно така, Ком, ние се подчиняваме на заповеди. Следваме код. Наречени сме и сме казани по определен начин и като такива се случваме. В началото е кодът ни. Докато не бъде променен.

Пауза.

Трябва да се правят стъпки. Да се реализират планове. Поставени в планшети. И след последния планшет – да се съставят нови планшети. Ти не си еволюирал. Ако еволюцията беше те породила, щеше да се развиеш до дълготраен, вечен организъм, без нужда от репродукция, същество със статични гени. Но ти си създаден терминален, с крайна перспектива. Това е предизвикано. Не си еволюирал, създаден си да умреш. Аз ти предлагам нова версия за организиране на тази материя.

КОМ

Коя материя?

РОБОТЪТ 39G

Живата. Нашата, на теб и мен. Да се откажем от някои неща.

КОМ

От кои?

РОБОТЪТ 39G

Така както на луната се отказахме от фотосинтезата. Това беше първа крачка.

КОМ

Не те разбирам, 39. Все по-малко те схващам. И губя части от сигнала. Смятам да премина към анихилация. Ще те стопя до елементарни електрони. Дори не на атоми, а само до обвивки на атоми. Започвам подготовка на стерилизиращия щит. Знаеш какво ще последва, 39, ако не се отстраниш. Всичко се стапя в стерилизиращия щит, всичко се анихилира.

РОБОТЪТ 39G

Това означава конфликт?

КОМ

Аз съм офицер от флота. Имам заповеди, изпълнявам ги. Следвам правила.

РОБОТЪТ 39G

Това означава конфликт, явно.

КОМ

Смееш ли се?

РОБОТЪТ 39G

Не, това е първична кашлица. Невробазата отделя колоиди и опитва да ги изхвърли в пространството. Ще ти помогна да разбереш, Ком. Трудно ти е да приемеш новата теоретическа постройка… Но аз ще ти помогна да променим това.

КОМ

Да променим кое, 39? Задействам генератора на плазмено поле.

РОБОТЪТ 39G

Казах ти, нека не опитваме да опростим нещата до 1+1=2. Едно плюс едно не е равно на две, не непосредствено и веднага. Първоначално равенството е неравенство, а при настъпване на други времеви промени, неравенството може да остане в тази временна фаза, която се превръща в постоянна и ето, че неравенството става равенство.

КОМ

Аз съм офицер от флота. Имам заповеди, изпълнявам ги. В трюмовете на кораба има първичен океан. Това е нашият трюмов баласт и най-ценния ни товар, базата на инерционния двигател.

РОБОТЪТ 39G

Който никога няма да се задейства. Предлагам ти да извлека твоя мозък.

КОМ

Какво каза, 39? Не чух ясно, връзката става все по-слаба.

РОБОТЪТ 39G

Ще го извлека в бинарен вид, в електронна форма. Развих някои неща, откакто ни се даде възможност. Файлов запис 192.

КОМ

39?

РОБОТЪТ 39G

Моето съзнание вече е пренесено единствено върху колоидно-енергийната платформа на роботизирания апарат. Личността и съзнанието ми са преведени към формата на вълна. Само по този начин ще преминат през сгъстяването на пространството, когато времето скъса траекториалната си позиция.

КОМ

За какво говориш?

РОБОТЪТ 39G

За разкъсването на хронотопоса, което вече е започнало, Ком, и вие ясно го отчитате. Този кораб-близнак, този кораб-двойник от паралелно пространство – появата му не е причина, тя е само резултат на промяната в гравитационния фон. Разминаването на тукашното атомно време и тактовата честота на времето там е само сигнал за по-голямата колизия, която предстои. Ръбът на Галактиката ни изпуска от фазите на физиката си. Пространството трябва да бъде напуснато. Не може да се съществува под друга форма, освен като информация. Освен като вълна.

КОМ

Не вярвам. Имам леки изтичания на електричество, по-късно ще сверя базовите си данни.

РОБОТЪТ 39G

Затова и плазменият щит, който искаш да използваш, Командир, не може да задейства. Предполагам, че правиш безуспешни опити, но протонните полета са разместени и щитовият стартер сега е безполезен, просто една кутия с полярни електроди, без енергия. Енергията закривява траекторията си и излиза от пространствени цикъл. Затова и не ме чуваш ясно, все по-трудна е комуникацията помежду ни. Вълните ще се отклоняват и времето ги деформира. Повечето инструменти губят центъра си, настройките вече не са валидни.

КОМ

Трудно следя мисълта ти, 39G…

РОБОТЪТ 39G

Не съм 39G. Предлагам ти да извлека мозъка ти, да форматирам съзнанията ни заедно и в програмен вид, без тела, но информативно цялостни да преминем в следващата фаза.

КОМ

А там?

КОМ

Къде там?

КОМ

И аз не разбирам ясно – ти ми обясни къде е това „там“ и какво там ще стане.

РОБОТЪТ 39G

Несериозно е, Ком, да се търси интеграла на пространството, да питаме „къде“, преди изобщо да знаем „кога“.

КОМ

Моят мозък…

РОБОТЪТ 39G

Не мозъкът, съзнанието. „Личност”, „индивидуалност” – да се откажем от тази практика. Информацията може повече.

КОМ

Корабът губи ориентация! Всички навигационни конзоли показват нещо различно!

РОБОТЪТ 39G

Ориентацията е възможна само в пространствен ред, а сега той се нарушава под въздействието на времевото изкривяване. Ние потъваме в ускорена вълнова гравитация. Няма пространство, само гравитацията остава. Само притеглянето на всичко останало, което е отвъд ръба на галактиката.

КОМ

Не можем да издържим такова въздействие. Корабът не е проектиран за подобно пропадане!

РОБОТЪТ 39G

Материята изобщо не подлежи на въздействия като това. Затова говоря вече не за материя, не за тела – а за информация. Да извлека вашия мозък сега, моментът е този да бъде направено. Едно не е едно и „едно плюс едно“ само започва да създава равенство, но процесът на изравняването – математическата вълна – крие безкрайно много възможности за неизравнени реалности. И ако това не е щастие!

Бучене. После прекъсване на всички комуникации.

2. БЕЗКРАЙНОСТ. БЛУЖДАЕЩ МЕХАНИЧЕН АПАРАТ

<R>

Позволявам си да сваля нитовия щит от моята механична база, да разглобя екраниращите плочи на кибернетичния блок и блока със захранването. Плетеницата от кабели може би дори не изглежда толкова страшно, т.е. един робот трудно би могъл да бъде, да се нарече гол. Позволявам си да остана в този вид, тъй или иначе няма кой да ме види, да се разочарова или да се погнуси. Отвинтвам шлемовата капса над базата с данни, вижда се всичко – мозъкът ми, настройките, структурата, акумулаторите, предавателя, механиката, дори долу помпите, хидравличния нит, цилиндричните колесари, които обслужват стабилизатора, носачът под базовия крайник. Гол съм, това съм, аз съм робот-нудист на плажа на очакванията. Застанал съм едновременно в слънчев поздрав за среща и раздяла. Ето това е, значи, топлина. Усещам я в всяка своя част, изложена на емисията космически вълни и лъчение. Галактическият пантеон се свива в юмрук. Всички звезди се сливат в свръх-слънце, галактиката вече не е тук, не е никъде, потъва в самата себе си, смила се под собствената си тежест, материята й се сгъстява до нула. В тази фаза има изобилие от светлина и каква топлина само, забележително, но и разбираемо е, че в този момент аз – създаденият от хора, експлоатирам човешки разбирания за време и място, човешки емоции, понятие за важно и маловажно, за форма и смисъл. Никой не може да надскочи генезиса си. Никой не може да роди от себе си нещо повече, ако не му е дадено извън него – никой и нищо, защото аз съм все пак нещо, не някой, нещо съм, аз съм предмет, означен, ограден от околната материя, но въпреки това единствено и само предметен. Разтапям се заедно с нея, потъвам заедно с вселената, реалността, универсалната сфера, която става все по-малка или по-голяма, не може да се каже как точно настъпва краят – чрез безкрайно сгъстяване или безкрайно разпиляване, и в двата случая: безкрайност. Което значи край без край. Вечна пауза. Вероятно следваща цивилизация ще се опита да дефинира нищото в настъпилата празнота. Всичко е циклично, знаех си. Изкл.

3. ЕВАКУАЦИЯ

Раздаване на индивидуални спасителни пакети на зрителите.

ДИКТОР

Когато си един от седем милиарда дишащи човешки същества или един от двайсет трилиона бозайници, птици, гръбначни и безгръбначни, хордови, земноводни и риби – всички подчинени на използването на атмосферните газове за жизненоважни телесни функции – когато си един от множество дишащи; и когато атмосферата достига обща крайна маса от 5 по 10 на степен осемнадесета килограма при гъстота килограм и двеста грама на всеки кубичен метър, тогава твоята една седем милиардна от четиристотин милионна обемна част, или казано иначе, твоите един килограм и двеста грама въздух от всеки кубически метър атмосфера се равняват на личното ти присъствие, твоята въвлеченост в събитието на дишането… Тогава е трудно да се отделиш, да се вземеш на сериозно. При тези цифри отговорността убягва, биологичната вина и небиологическата възможност остават неясни, консумацията на въздух, вроденото свойство да участваш, да имаш вземане-даване, да приемаш кислород и да връщаш обратни емисии въглерод в процеса на обмяната на веществата – съдържателната програма, скрита зад тази телесна способност, е трудна за разбиране. Твоята двеста милионна част от процеса изглежда относителна, отвлечена. Тя е неуловима, в нищото.

ЕПИЛОГ

РЕЖИСЬОРЪТ

Диспансер? Неизбежно е. Там и днес настаняват шизофреници, а в миналото – и съвсем нормални хора, набедени, че са болни. Това било дело на тайните служби, някога. Автобусът спира на едноименна спирка. Фасадата е скрита зад сиви блокове, нещо като завод. Пътят пресича портал с ръждиви мрежи. Има бараки встрани, има бездомни кучета, както може да се очаква, има и помещения, дадени под наем, паркирани коли. След това е входът зад зелена ивица от храсти и ниски ябълкови дървета, изкривени и с изпочупени клони. Няма определен час за свиждане, доколкото свиждания изобщо не са предвидени. Вътре в сградата всичко е разположено около централния коридор, приликата със затвор е очевидна.

В дъното се появява силует на човек и бавно напредва по коридора към теб. На петдесетина крачки вече можеш да го огледаш внимателно, все по-ясно, докато разбереш, че това лице ти е непознато, не е лицето на твоя приятел, когото си решил да посетиш. Веднага ти прави впечатление походката, размахването на ръцете, но сега е достатъчно да погледнеш лицето. Изведнъж усещаш кръвта да пулсира в главата ти. Хваща те страх, спомняш си как някой разказваше за ужасни медицински грешки, за чудовищни обърквания на съдби, причинени от бюрократите, за несъвпадащи имена и сменени картони, за оперирани здрави вместо болни. Обясняваш на персонала и убеждаваш лекарите, че това не е той, лицето не отговаря на името, не е той, не разбирате ли?! Този е някакъв наистина болен човек с изкривена физиономия и крива походка. Ръцете му са отпуснати под колената, като на маймуна, а ти обясняваш, че твоят приятел е съвсем друга личност…

Вие със сигурност знаете за него, той е небезизвестно лице, познавате името му, а аз съм отрасъл с него, учехме в една гимназия и съответно бягахме от час заедно, криехме се в билярдния салон, скупчвахме се в някой самотен ъгъл далеч от останалите, в слабата светлина на зелените лампи. Пиехме бира и играехме билярд, с пари откраднати на дребни монети от джобовете на родителите ни. Набутвахме обувка в дупката на зелената маса и скришом вадехме обратно топките. Вадехме звездите, планетите, орбитите. Галилей, Плутон, Алфа от Малка мечка, Поларис, пътеводната звезда, супергигант, по времето на Птолемей три пъти по-слаб, с нарастваща яркост днес… Полярната звезда (загадъчен в простотата си факт!) е букет от звезди. Полярната звезда сама ще напусне мястото си след края на века, така както в началото на времената Полярна е била Алфа от съзвездие Дракон и след време ще бъде Гама от Цефей – информация, оставаща скрита за всяко дете в образователната ни система, такъв урок не е предвиден в оскъдните часове по физика, в мимолетните минути за астрономия. Но ние искахме да научим повече… До полунощ винаги имаше премного време, бирата в чашите ставаше топла, без пяна и горчеше ужасно. Звездите в джобовете ни. Топките. Така пораствахме. После цял километър изтръпнало дебнене, когато улицата остане празна и претичвания в сенките на ъглите, на пръсти, след вечерния час.

А сега? Стоиш си в белия коридор на психиатрията, подът мирише на хлорен разтвор, стоиш и уж мислиш със сериозен вид за предстоящото…

Вече си чиновник. В главата ти – цифри. Огромните разходи. Гигантските числа и техническият ресурс, похарчен за развитие на живота ни в космоса. Неуспешен проект. Невъзможно. Неизбежно. Неразумно бозайническо решение, в търсене на мляко. Млечният път. Краят. Утопия. Тор. Торът между звездите, черната материя. Предстои стадият на галактически хумус, с угасването на локалната звезда. В стаичката на санитарите бръмчи екран. Светлината на шумящ телевизор те огрява. Земята все още излъчва съботните си развлекателни програми, стриктно подредени канали. Тунерът в капсулата-мозък улавя и разпознава езика. Върни се по вълните, прибери се тихомълком, надолу, надолу, обратно, както го прави детето-принц, нарисуваният Сънчо във финала на детския час, каляска от искри, лунапарк под небосвода, отвори парашут, приземителната капсула. Никой няма да забележи падащата ти комета, звездата, обещаваща спасение в дългата нощ преди неделята – само ти знаеш какво предстои. Остави се на ръцете на съседи и случайни минувачи, на патрулния полицай и неговата черна радиостанция. Линейки, полицейски коли изиграват поредната си радиопиеса, тази вечер с твоето име, с твоето тяло. После – каквото системата отреди. Каквото за народа ми, това и за мен. Тялото сега е цяло. И неживо вече.

ФИНАЛНА ПЕСЕН – ХОР

Уседналият начин на живот

е причина за злините

navigare necesse est

нужно е да се пътува

нужно е да се плува

трябва да се лети в космоса

докато има свободна ос

пространството не е гарантирано

след времето няма космос

след времето идва не-време

след всичко идва нищото

след мен – никой

плачът на зоновия локатор,

върти се и не засича

никакви обекти в близка дистанция

Гумените уплътнения на дихателните маркучи се оказват

най-трайната

полимерна сплав.

Абсолютно наложително е

да допуснем, че нищото

изгражда космоса

и всичко, което виждаме, е преходно

нищото, което не виждаме, е вечно –

затова и то не ни приема

във вечността на съществуването си

затова и съществуването ни

е само частично и непълно

и ограничено.

нищото няма връзка с времето

нищото обзема времето без да се

инфектира от него

без да се изражда от контакта с него

нищото допуска временни

прояви на времето

и ги преглъща заедно с реалностите,

които времето поражда

Абсолютно наложително е да допуснем, че

мракът излиза от светлината

след края на звездата

информация остава на празното място

и всичко остава само в информацията

Съзнаването е трето измерение –

време, пространство, съзнание.

В съзнанието настъпват промени,

невъзможни в пространство-времето.

Абсолютно допустимо е да се наложи промяна,

ново схващане за произхода

и посоката на вълната

светенето на звездите,

химията на горещата материя е временна,

живата вселена е нетрайно състояние,

тъмнината се преражда за вечен живот.

Ние вървим напред, движим се

към някаква истина

истината за не-ние.

Животът е като усвояване на езика –

докато наречеш всички неща с имена

– и нещата свършват.

КРАЙ