текст: Ани Васева, Боян Манчев, с включени фрагменти от Е.Т.А. Хофман
превод на немски: Елвира Борман
превод на английски: Катерина Попова
апарати и дигитални програми: Стефан Дончев
музика: Кристоф Печанац / Klimperei
звуково оформление: Ангел Симитчиев
плетени костюми: Катрин Методиева, Илга Медарска
видео: Иван Николов

с участието на: Леонид Йовчев и Катрин Методиева

премиера в София: 16 и 17 юни 2022, Swimming Pool
премиера в Берлин: 26 и 27 август 2022, ACUD Theater

“Атлантида” е посветена на Хофман – авторът, композиторът, невъзможният персонаж. Аз съм Хофман, аз не съм на себе си. Хофман не е това, което е, точно защото е това, което е. Реалното не е това, което е, защото е точно това, което е. Това е ефектът Хофман на Реалното. Траещата два века Хофманомания, подземно пренаписала историята на изкуството, се дължи на “Eфектът Хофман”: ефектът на дестабилизиране на Реалното, на извличането на свръхреалното, на повече-от-реалното от самата структура на “баналната” тъкан на Реалното.

Атлантида – утопичната територия на Хофман, Обетованата Земя на Повече-от-Реалното е мястото, където странният свят на Хофман – свят, в който „всичко твърдо се разтваря във въздуха“, наистина се материализира. И Хофманианата, и Хофманоманията произхождат оттам.

В „Атлантида“ Метеор мобилизира своите театрални контра-техники. И така, Хофман-Господарят-на-Unheimlich ще се яви като протагонист на театралната оратория, разгръщаща фантастично теоретично предложение – самото то Двойник на преобърнатия свят на Хофман.

Проектът е осъществен със съдействието на Staatsbibliothek zu Berlin, Столична Община и Национален фонд „Култура“.

 

Трейлър

 

Част I. – Hoffman 

 

Част II. – Der Sandmann

 

Част III. – Heimlich/ Uncheimlich 

 

Част IV. – Automata

 

Част V. – Anselmus 

 

Част VI. – Atlantis

 

 

Аудиовизуален спектакъл, посветен на времето, на тялото, на сянката. На промяната, на специфичното качество на телата да бъдат едновременно твърди и меки, да се променят и устояват.

Представлението е част от проекта Ex corpore, осъществен с финансовата подкрепа на Програма „Култура“ на Столична Община и Министерство на културата и със съдействието на Swimming Pool, галерия „Етюд“, „Хахаха импро“. Проектът е част от програма „Наследство“ на Пловдив – Европейска столица на културата 2019.

концепция, текст, постановка и драматургия: Ани Васева, Боян Манчев и Леонид Йовчев
консултанти: Футоши Хошино и Ясуо Кобаяши
художник: Стефан Дончев

с участието на: Леонид Йовчев, Боян Манчев и Футоши Хошино

Премиера – Пловдив 2019, 20 септември 2019 г. (Държавен куклен театър – Пловдив). Софийска премиера – 30 октомври 2019 г. в Културен Център СУ и 31 октомври 2019 г. в Дом на киното. На 30 октомври, преди спектакъла, е проведена лекция на Ани Васева, Боян Манчев и Леонид Йовчев: „Радикален опит и перформативни контратехники: Тацуми Хиджиката и началото на Буто“. И двете вечери е представено и изданието „Тъмна поема“, част от проекта. Представяне в Токийски Университет – 1 декември 2019 г.

* * *

Проектът е част програмата на Пловдив – Европейска столица на културата към проектите с фокус японска култура и се осъществява с подкрепата на EU Japan Fest и Министерство на културата, и съдействието на Културен Център на СУ, Дом на киното, галерия „Етюд“ и „Ха-ха-ха Импро“.

Фрагмент 1

 

Фрагмент 2

Премиера – май 2019, Гьоте-Институт България

Творчеството на Хофман е белязало цялата фантастична литература от деветнадесети век насам – от Гогол и Балзак, през Достоевски, Едгар Алан По и Бодлер, до Кафка, Томас Ман, Булгаков и съвременната фантастична литература като цяло. Сюжети от негови книги са в основата на множество музикални произведения, като сред най-известните са “Крайслериана” на Шуман, „Лешникотрошачката“ на Чайковски, “Хофманови приказки” на Офенбах и „Копелия“ на Лео Делиб. Съвременните български читатели познават Хофман през изданието на „Котаракът Мур“ („Отечествен фронт“, 1973), двата тома „Избрани творби“ („Народна култура“, 1987) и книжката с прекрасните, странни илюстрации на Любен Зидаров – „Хофманови приказки“, съдържаща четири произведения на Хофман („Лешникотрошачката“, „Златната делва“, „Малкият Цахес, наречен Цинобър“ и „Царската годеница“) и др .

Е.Т.А. Хофман е странна и необичайна фигура. Необичайна за историята на литературата като цяло, но и за собственото си време и за литературното течение, към което принадлежи. Ако повечето от големите романтически автори – Байрон, Шели, Блейк, Колридж, Пушкин, Лермонтов, Новалис, Тик – се обръщат към фантастичното като към сюблимен заместител на реалността, то Хофман изобретява нова форма на фантастичното: гротескно, смешно, смесващо всекидневната реалност с ексцентричен въображаем свят, но не по-малко извънредно и най-важното – не по-малко вълнуващо и желано. Фантастичното при Хофман е парадоксално и необяснимо. То събира в едно противоречащи си, често взаимоизключващи се явления. Авторът никъде не си прави труда да обясни на любезния читател как се съчетават тези несъчетаеми елементи – подход, който по-късно става централен за творчеството на Гогол, който в разказа си „Нос“ никъде не подсказва на читателя как носът носи шинел, ходи, говори, влиза в църква и заема служба. Механичното занимава Хофман като неорганично подобие на органиката, което е по-интересно, занимателно и ценно от органиката – автоматите и куклите при Хофман са виртуозно изработени, но стряскат с грубостта и ритмичността си, разкриваща ги като нежива, заплашителна природа. Те са и плашещи и прекрасни. Обикновени животни при Хофман почти не се появяват – хофмановите животни са магьосници, философи или дори хора – архивариусът Линдхорст от „Златната делва“ е саламандър, а дъщеря му Серпантина е змия (разбира се, не става ясно как всички общуват с Линдхорст като с човек и то на важна служба или как студентът Анселмус е влюбен в змия). Патосът и помпозността на Хофмановите съвременници липсват в неговите творби, но затова пък последните въвеждат иронична нагласа, характерна за модерния алиениран свят: ирония, която ще открием по-късно при Гогол и Достоевски, при По и Бодлер.

Изходната хипотеза на работата ни, на която се основава и творческият ни интерес към Хофман, е именно хипотеза върху фантастичното. Според нас истинската хофманомания, която косвено продължава и до днес, не може да бъде обяснена без “ефекта Хофман”: ефектът на дестабилизиране на реалното, на извличането на свръхреалното от самата структура на баналната ежедневна тъкан на реалното. “Ефектът Хофман” предшества и обуславя модерната психологизация на изкуството, както и появата на самата психоанализа. Емблематичните съвременни жанрове на психологическия трилър и научната фантастика се намират под знака на Хофман. Интересува ни преобръщането на романтическия мит за автора, както и въвеждането на алтернативна идея за творчество и опит за създаване на действителност, не по-малко трагични от романтическите, но отказващи се от парадната самогероизация.

Значимостта на Хофмановото творчество за модерния театър в това отношение е ключова. Не само балетът, оперетата и операта на XIX в. се оказват задължени на Хофман; някои от революционните театрални режисьори от началото на XX в. са директно вдъхновени от неговото творчество. Таиров поставя Хофмановата „Принцеса Брамбила”, Хофман влияе и на Всеволод Мейерхолд, измежду чиито любими автори е. Този интерес прави възможна хипотезата за връзка между метода на биомеханиката на Мейерхолд и автоматите на Хофман, както и на Фройдовата идея за автоматизма на несъзнаваното, експлоатирана художествено от сюрреализма.

– – –

 

Спектакълът е осъществен със съдействието на Гьоте-институт. Проектът е финансиран от Програма „Култура” на Столична община.

 

Фрагмент 1

 

Фрагмент 2

режисьор: Ани Васева

текст: Ани Васева, с включени фрагменти от текстове на Боян Манчев и Ани Васева от стари спектакли на „Метеор“, както и текстове, писани от актьорите.

В представлението са използвани костюми от спектакли на „Метеор“, с художници Аглика Терзиева, Георги Шаров, Стефан Дончев и Ани Васева.

 

режисьор: Ани Васева

текст: Боян Манчев

музика: Константин Марков

апарати и дигитални програми: Стефан Дончев

художник рисуван декор: Борис Делчев

концепция костюми: Ани Васева

изработка костюми: Дарина Стоименова, Катя Петрова и Теодора Бамбикова

маски и специални костюми: Емилиян Бонев и Михаил Жекунов

интендант: Михаил Жекунов
фотография: Орлин Огнянов, Теодора Бамбикова, Фото-Корпус

 

с участието на: Леонид Йовчев, Емона Илиева, Валери Георгиев, Мария Панайотова, Мартина Апостолова и Михаил Жекунов

 

Премиера – октомври 2017, ДНК, София

 

„Пътуване към ада” е театрална оратория.

„Пътуване към ада” е спектакъл за еуфорията от освобождаването на формите и желанията.

За пространство без време. За радостното разбесняване на фантазията, каквото е у Бош, Брьогел, Данте и Блейк. Адът не е мястото на осъществяването или неосъществяването на желанията, а на откритието, че желанието започва и завършва в себе си. Където няма време, няма и развитие. Нещата са огледални образи на самите себе си. Адът е експериментална хипотеза за форма на живот. Той разкрива ада не като неизбежност, а като не-обходимост.

Пътуването към ада е пътуване към себе си. Адът не предстои. Адът вече се е случил. Адът е тук и сега. „Където няма желание, там няма ад. Където няма ад, там няма желание.”

Безформеното е неотделимо. Безформеното дави способността ни да различаваме, даразграничаваме. Тo е мястото, където погледът се обърква, шари по масиви без да може даразбере това фон ли е или фигура. От безформеното може да изскочи всичко. Или нищо да неизскочи. Онова, което изскача от безформеното се отделя, то е отделно, отделящо се иотделящо. То е частицата, отделилa се от цялото и същевременно онова, което разделя цялото. Острието, което изрязва фигурата и фигурата, изрязана с острието. Писецът и написаното, четката и драската. То е демон. Този, който разделя времето на преди и след. Този, след коготонищо не е същото, включително самият той.

Daimōn – демон, този, който разделя. Демонът е парадокс, разделянето на неразделимото. Живее там, където едното става друго, онова, което се отделя от себе си. Метаморфоза, отделила се от постоянната метаморфоза, временно застинала в сгрешена форма. Демонът ечудото на отделянето. На временната, случайна фиксация в постоянния процес наметаморфозата. Демонът е онова, което получаваш, ако поставиш ембрионалния растеж илиразложението на пауза. Нещо се отделя от нестабилната маса, нещо скъсва с първичния океан, за да отръска новата си форма, своите случайно поникнали опашки, рогата на носа си, длан настъпалото, уста в корема.

 

 

Човекът е двойник на демона или обратното? Къде е кривото огледало? Или това са двекриви огледала, поставени едно срещу друго? Реален обект няма, това са само отражения наотраженията. Двойник на двойника, демон на демона. Къде е двойникът? В синхрона или вразминаването? Къде виждаме повторението, в съвпадането или в изпадането? Сдвоени телаили тела и техните сенки, или това, което е, но друго, или радостта, двойник на желанието, илидвойник на тялото, другото, мутирало тяло, или онова там, което е и това тук. Едно двойно тяло или две сдвоени тела? Чий е мозъкът, чие е решението, чия е устата? Две усти, действащив синхрон, два споени гласа, съчленяващи се и разпадащи се. Сдвоените двойници губят границата си, едновременно са едно и две отделни, не знаеш кое е тялото и кое сянката, дали са две тела или може би най–вече – две сенки. 

Човешкото тяло е ад.

 

Тялото е заключено в кошмарите. В кошмарите, в кошмарите, в нощта, там, в тозикошмар, тялото излиза извън себе си, не може да се побере, тялото се проваля, вече не може даизлезе от себе си, провалът на тялото, това е адът, тук, сега. Тялото в своята неразрешимакриза, изоставено, разтърсвано от спазматични пристъпи на невъзможност. Неукротими образи, ужасни, жигосали зениците, това е адът, това е, да не можеш да спреш да виждаш и да чуваш, няма смисъл да затваряш очи, защото образът и звукът са от вътрешната страна на клепача, свити на кравай във вътрешното око. Човешкото тяло оставено само на себе си, разкъсвано отнаслоението в него пламтящи образи, остаряващо и осъдено на смърт.

Адът на голото човешко тяло, беззащитно, детско старческо тяло, разчекнато междуслузта и писъка на раждането и слузта и писъка на смъртта, в този свой единствен миг живот, изплют във вечността, резка, изчезваща докато се врязва, самотно, тъжно тяло, гледащ крак, оков рана. Тихият ад на тялото, там, където време има и то е необратимо, на спаружващата секожа, на съкратените сухожилия, на невъзможността да се обеме света, на провала. Тялотопрораства, тялото провисва, тялото е ад. „Защо мутират телата. Ето това е адът. Телата ставатследи на самите себе си“ (Боян Манчев, „Пътуване към ада“).

Зачервени, потни тела с косми и пори, тела с отверстия и крайници, тела дишащи, тела, които днес са тук, а утре ги няма. Тела тласкани от желания, тела, които едва родили се и вечеса остарели. Нескопосани тела, неудобни тела, така просто човешки, така изоставени нанеуспеха, на провала си. Тела, които не могат да се съединят, защото ги няма, защото салипсващи тела, налични единствено в недостатъчността си. Човешкото тяло катастрофиращо вдруги човешки тела, сближени от общата си мизерия. Блъскащи се, мрачни, бесни тела, безпомощни, изоставени на желанието си. Трябва да се измислят нови начини да бъдат тезитела заедно. Наопаки. Скачени не по обичайния начин, запълващи взаимно вдлъбнатините сине както трябва. Коляно в сгъвката на врата, глезен в лакътя. Как могат телата да се намерят всляпото си търсене, на какво ще попаднат? Тела загубени в наличното, тела борещи се със себеси, тела, принудени да изнамерят начини да изстъпят формата си.

Какво може да направи нещастното човешко тяло? Как може да последва желанието, дасе изстъпи, да се надмогне, да се открие като друго? Къде свършва човешкото тяло, къдезапочва нечовешкото? Как да изобретим новото тяло, което ще надмогне недостатъчността си?

* * *

Проектът е финансиран от Програма „Култура” на Столична община за 2017 г. и от Министерство на културата, и е осъществен със съдействието на ДНК / НДК.

 

 

Запис на представлението

 

Хор на сенките

Представление-лекция за Хауърд Филипс Лъвкрафт

текст, режисура и музика: Ани Васева
художник: Стефан Дончев
фотография: Георги Димитров, Теодора Бамбикова и Боряна Пандова

с участието на: Леонид Йовчев и Галя Костадинова
и гласовете на Боян Манчев и Цветан Цветанов

Премиера – ноември 2016, Дом на киното, София

Х.П. Лъвкрафт е странна, забележителна фигура в литературната история. Въпреки че приживе остава почти напълно неизвестен и умира в бедност, неговите произведения имат огромно влияние върху horror жанра в литературата, киното, музиката и поп културата. Освен стотиците филми, книги, музикални албуми, посветени на сюжети от неговото творчество, или инспирарни от него, съществуват и всеизвестни поп референции, отново произхождащи от разказите на Лъвкрафт (най-известната от тях може би е лудницата Аркам от вселената на DC comics).
Апокалиптичният космос на Лъвкрафт съдържа бездънни мрачни пространства с пет измерения, в които чудовищни извънземни градове с невъобразима геометрия са населявани от зловещи, фасциниращи фигури. В този свръх-естествен, свръх-организиран свят извънземни създания – полу-растения, полу-мекотели, полу-бозайници – бродят из обширните Планини на Лудостта.
Безформеното е плашещо – това, което има множество форми; това, което е неразграничимо и неопределимо. Но при Лъвкрафт, парадоксално, страшното предизвиква и симпатия. В това същностното за Лъвкрафт напрежение между заплашително и приятно, обсценно и спокойно, жизнено и разлагащо се, екипът на спектакъла открива опорната точка, от която се оттласква в своя изследователски път.
Представлението е и лекция, тъй като експериментира едновременно теоретически и практически с понятия от лъвкрафтовата вселена, с фактология от биографията и литературата му. Поставя се под въпрос популярния днес жанр на lecture performance и неговата претенция за неопосредстван, „нерепрезентативен“ подход към материала. Можем ли да изнесем лекция, да предоставим информация и рефлексия, без обаче да се откажем от динамиката на формата, от отчаянието, мрака и експлозиите на фантазията, породени от творчеството на Лъвкрафт?

* * *

Лъвкрафт пише за завръщане в къщата на детството – стара, потънала в разпад, сред завземаща я мрачна зеленина. Копнежът по красотата на бавното разложение на подложената на естествения ход на времето материя е това, което ни привлече към Лъвкрафт. Да, разбира се, и чудовищата, и страхът от непознатото, непредставимото, безформеното. Но в тях се съдържа любов към всичко онова, което надскача баналната, вечно обновяваща се, досадно фертилна ежедневност на брутално оцеляващия както може, възхваляващ възможността, винаги предпочетена пред невъзможността, свят. Ние избираме невъзможното. Искаме да намерим оазиса на разпада.

* * *

Къде се крият новите тела? В старите.

 

Нечовешкото се крие в човешкото. Дори и не се крие, най–безсрамно си излага рогата, опашките, копитата и крилете. Всяка част, ако я погледнеш достатъчно отблизо и достатъчнодълго, е чудовищна, и дебрите на слепоочията, и степта на скулите, и носните кратери, игладката, лигава очна повърхност. Всяка част, видяна изолирана и самостоятелна, е чудовищна, и черепната архитектура, с нейните куполи и кухини, и небцето–арка, и редицата на зъбите, истрелкащата се, къса, трътлеста змия на езика. Всяка част има своя чувственост, своя собственанефункционална функционалност, изолирана от причинно–следствените връзки и нужди нацелия организъм. Стенещ далак, примиращ бъбрек, щекотлива жлъчка. Чувствително коляно, коляно–орган, неистово коляно, коляно сблъсък, коляно проникване, коляно изтощение. Вдлъбнатината на подмишницата, сляпото й око, безустната й уста.

Гърбът, графично изрязан от останалото тяло се превръща в отделно същество – кожа, жили, мускули, пълзяща органична маса, гънеща се, опипваща, скоро ще й порастат антиподи. Когато си помислим за „гръб“ сякаш мислим за твърд, за твърдост, за онази част от тялото, която стои изправена, за неговата изправеност. А колко е мек гърбът, колко е подвижен, колко екадифена кожата му, колко са сложни гънките му, как потрепват мускулите му. Под кожатанабъбва плетеници от форми, движат се неща, релефът е променлив, плъпне. Гърбът сепревръща в самостоятелно тяло, ново, безкрако и безръко, безглаво, с какво гледа, с каквоусеща, с какво чува? Гърбът е орган.

Лицата са маски. Човешкото лице не е човешко лице. То е чуждо. То идва при нас ототвъдното, то идва при нас от света на демоните. Очите му са кухи, в устата му се криятветрове, носът му не диша, ушите му са пълни с пръст. Очите не са „огледало на душата“, очите са бездни, дупки, пълни с празно, очите са стъкълца, очите отразяват онова, което е предтях. Очите не изразяват, очите всмукват. Могат да изразяват мускулите на клепачите, но не иочите, очите смучат, дърпат, лакомо излапват всичко около себе си и нищо не връщат. Окото налисицата фосфоресцира, то връща светлина, свети, дава, лъчи в мрака, а човешкото око емъртво.

Окото е чудодеен орган. В него едното става друго – обектът става образ, нещото отвъншно става вътрешно за гледащия. Окото има стабилна форма и същевременно е меко, крехко. Неподатливо е на онова, което прави – не можеш да разгледаш окото, защото ако гоизвадиш, за да го видиш, ще го унищожиш. Изправен пред невъзможността да изследвастроежа на окото, което при разрез изтича, Леонардо да Винчи е стигнал до едновременногениалното и чудовищно решение да свари окото – твърдо свареното око може да бъдеразрязано и строежът му да бъде видян. Твърдото око не вижда, а мекото око е уязвимо инеуловимо, то може да бъде единствено пронизано. Окото е постоянното непостоянство, мекорган, трансформиращ света в образ и образа в свят.

Човешкото лице ни е чуждо. Ние сме тялото си, но толкова рядко сме лицето си. Лицетони е чуждо, нечие друго е. Лицето ни е чуждо. Лицето изважда на показ най–интимните нитайни, всичко онова, което би трябвало да е скрито, а е открито. Защо яденето се показва, аотделянето се крие? Защо да е по–тайно и срамно екскретирането на храната отколкотопоглъщането й? Лапането, дъвченето, поглъщането са не по–малко интимни и отвратителни. Защо да пъхаме в едно отверстие неща пред чуждите погледи, а когато пъхаме неща в другиотверстия да го правим насаме? Каква е разликата между яденето и копулирането? Каква е тазиобсесия със споделеното хранене, с постоянното заедно ядене и с изолираното копулиране, съссглобяването на телата в мрак и тайна и поглъщането в светлина и заедно? Лицето с всичкитеси дупки и лигавици е най–вътрешната ни част, изложена навън, и все пак я показваме надругите. Правим ги свидетели на всички онези процеси, които ни отчуждават от нас самите, които ни принуждават да приемаме света в себе си. Лицето е маска, чужда маска.

Лицето е онова, което стои на повърхността ни и уж е точката ни на контакт със света, ав действителност е чуждо тяло и за нас, и за света. Лицето ни е най–чуждата ни част, найне–своята, най–странната. Лицето е чуждо, лицето е друго. Лицето ми не е мое. Чие е? Ничие. Лицето е ничие, то е свое.

Спектакълът е осъществен с финансовата подкрепа на Министерство на културата и със съдействието на Дом на киното. 

 

 

Фрагмент

„ТОТАЛНА ЩЕТА е пълно изразходване на наличното. Унищожение, в което израства нашият феникс – разрухата е нашата творба. Мястото, където съществуването е възможно единствено като перманентен апокалипсис. Разкриване на скритото, изявяване на двойственото, тройственото и множественото, разчленяване на единичното. Движени сме от желанието, което се изразходва докрай, без да се изчерпи. Желанието, от което те втриса и което няма цел, освен да се актуализира. Не да постигне обекта си, защото такъв няма, а да бъде постоянна реалност. Желанието няма перспектива, не се среща с мрачната меланхолия на своето постигане. Неговият свят е абсолютен и моторът му е перпетуум. Ние сме троцкисти на желанието.“

Ани Васева

– – –

Песен “Тотална щета“

По „Песните на Малдорор” от Лотреамон, в превод на Стефан Гечев

сценична версия на текста и режисура: Ани Васева
теория: Боян Манчев
графичен дизайн: Георги Шаров
фотография: Боряна Пандова

с участието на: Леонид Йовчев

 

Премиера – октомври 2015, Френски Институт в България

 

„Песните на Малдорор“, легендарна за авангардите от последния век творба, публикувана през 1869 г. под псевдонима граф дьо Лотреамон от енигматичния Изидор Дюкас (една година преди смъртта му на 24-годишна възраст) и преоткрита половин век по-късно от сюрреалистите, е измежду тайните и явни обсесии на Метеор от самото начало на съществуването на групата.

Макабрените халюцинации на Лотреамон не само са обитавани от всевъзможни наследени от романтическия репертоар призраци – мрачни герои, странни създания, хибридни чудовища, развихрили се стихии – но и въвеждат една нова идея за поетическия език, напрегнат между автентичност и изкуственост, между искреност и ирония. Така Лотреамон разтваря хоризонта на един свят на безкрайна възможност (на въображението), за да го затвори само няколко месеца по-късно с разяждащата автопародия на “Поезии”.

Тази нова форма на поетическия език, както и неговия драматически потенциал, са от особен интерес за работата на Метеор. Ето защо Малдорор е спектакъл, съсредоточен на първо място върху текста: спектакъл, основан на последователна и задълбочена работа върху граматиката на движението и вокалната партитура, за да въплъти тревожните фантазии на Лотреамон, трансформирайки ги в съвременна театрална творба. Така, продължавайки експериментите в разработвания от групата жанр на театралната оратория, Метеор си поставя за цел да изследва възможностите на един литературен или поетически театър, противопоставен както на сценичното четене, така и на сценичната адаптация. Чрез физическата техническа мобилизация на текста-материал литературният театър се опитва да изведе потенциала на езика на литературната фикция на същото ниво на трансформативна интензивност, което театърът на миналия век се опитва да постигне, обратно, чрез преодоляването на езика, фабулата и репрезентацията. Поетически театър отвъд машинарията на конфликта, катастрофата и катарзиса. Кошмарният свят на Малдорор като преобърнат свят на насладата. Чудовищата са осъществени желания.

* * *

Спектакълът е осъществен със съдействието на Френски институт в България и галерия „Етюд“.

 

Запис на представлението

режисьор: Ани Васева
текст: Георги Тенев

художник: Георги Шаров
автор на музиката и звуковия дизайн: Константин Марков (SoundReaktor)
фотография: Боряна Пандова

с участието на: Юлиана Сайска, Леонид Йовчев, Галя Костадинова, Деница Даринова

Премиера – януари 2015, Сфумато, София

 

„Червената планета“ е спектакъл, съчетал интензивното действие на космическия психо трилър със свободата на вдъхновената от мечтата за биотехнологиите фантазия. Погледът застива пред ужасния, но привлекателен антиутопичен образ на бъдещето, в което материята вече няма граница. Бъдеще, в което за човека стават достижими както най-далечните дълбини на космоса така и най-малките градивни частици. Тогава всичко е възможно.

 

Коя е Червената планета – тази, която предполагаме, или съвсем друга, чисто нова? Дали това не е мястото, в което времената и пространствата започват да се застъпват, където се проявяват необясними ефекти, сривове в поведението, където плътта на реалността започва да се огъва и протърква?
„Не може да се субсидира с доверие за реалност едно битие, което само не полага усилия да бъде реално.“

Там, където завършва научната фантастика, започва „Червената планета“ – далеч отвъд рамките на жанра, в плюшения мрак на потайния космос. Екипажът на еднопосочния научно-мисионерски полет „Утопия“ достига до ръба на Галактиката. Там се натъква на кораб-капсула, който дрейфува безпилотно. Изглежда, че двата космически съда са с произход от една и съща, хуманоидна цивилизация, но излизат от различни точки на времепространството. На борда на кораба-капсула няма оцелели. За сметка на това, роботът пази огромно количество информация. Тя е разказ за събитията на Земята и в Слънчевата система, случили се преди или след началото на мисията на „Утопия“. Проследен е финалът на соларната еволюция и превръщането на Слънцето в червен гигант, който абсорбира планетите около себе си. Срещата между двата кораба предизвиква срив във времепространствената тъкан, тъй като единият идва от бъдещето на другия. И оттук нататък всички събития се развиват в абсолютно непредвидима посока.

 

В същото време, се развива и успоредното, земното действие. Киноиндустрията се намира в глобална продуктова криза. Критично ограничен става ресурсът на снимачни площадки, заради ефектите на глобалното затопляне, спада на осветеността в земната атмосфера, демографските сътресения, войните. Филмовата индустрия търси евтини и подходящи локации за нови научно-фантастични продукции, както и евтина жива маса за масовки и статисти. Един режисьор подготвя нова площадка за реализация на 13-ия епизод на „Звездни войни“ и започва снимки.

Спектакълът е осъществен с финансовата подкрепа на Министерство на културата, със съдействието на ТР „Сфумато“.

* * *

„Никога досега моя пиеса не е била подлагана на такъв радикален прочит. Ани Васева и нейният неудържим актьорски състав. След като видях в какво се превръща пиесата „Червената планета“, вече наистина съм сигурен, че А. Васева е самурай. И че харакирито е извършено върху мен.“
Георги Тенев

 

Фрагменти

текст, режисура, и костюми: Ани Васева

графичен дизайн: Мира Тишева

с участието на: Леонид Йовчев и Александър Узунов

* * *

 

Трейлър

 

Запис на представлението

Текст: Боян Манчев, по „Метаморфози” на Овидий
режисьор: Ани Васева
графичен дизайн и фотография: Георги Шаров

с участието на: Леонид Йовчев, Петър Генков, Галя Костадинова

Премиера – ноември 2013, LIPA, София

Представление за безграничното желание на предела на света. Опит за нечовешки театър или за преобръщане на трагическото. Театър на извергите, които идват след нас.

Нечовешкият театър е театър на безграничното желание – желанието, което надскача човека. В безграничното желание няма надежда за изход. Желанието е Чудовище. Скандиращият желанието театър разцепва: той не преминава отвъд границата, а разтваря предела. Той задълбочава междата, междата, откъдето желанието черпи своята власт. Ето защо театърът не трябва да събира, а да разделя. Няма творчество и свобода без разрив. Желанието е пожар, който ще опустоши света. „В един театър внезапно се запалиха декорите. Шутът излезе пред завесата, за да съобщи това на публиката. Всички сметнаха съобщението за шега и заръкопляскаха. Той го повтори – заръкопляскаха още по-бурно. По същия начин, струва ми се, ще загине и светът: под всеобщи аплодисменти.” (Киркегор, „Или – или”)
Боян Манчев (из лекцията «Желание, чудовище: Манифест за нечовешки театър» Фолксбюне, Берлин, 2013

* * *

В този спектакъл работата на групата върви към все по-радикално отдалечаване на актьорите от използването на опори в каквото и да е познато движение към изграждане на образ или отделна фигура… Преливането от глас в глас, от един гестус към друг в екстатичния ритъм на изричането/коментирането на текста е впечатляващо.”
Виолета Дечева, в-к „Култура”

* * *

Спектакълът е осъществен с финансовата подкрепа на Министерство на културата.

 

Трейлър

 

Финал

* * *

Спектакълът е осъществен с финансовата подкрепа на Министерство на културата, в сътрудничество със сдружение „Плюс” и the fridge.

Фрагмент 1

 

Фрагмент 2

текст: Ани Васева, Боян Манчев
режисьор: Ани Васева
драматург: Боян Манчев
критик: Моника Вакарелова
художник: Аглика Терзиева
автор на костюмите: Майтия Цибулка
графично оформление: Георги Шаров
фотография: Георги Димитров

с участието на: Леонид Йовчев, Петър Генков, Катерина Стоянова / Галя Костадинова

 

Премиера – февруари 2012, Сфумато, София

„Франкенщайн” е спектакъл замръзнал в пресечната точката на началото, когато още нищо не се е случило и края, когато всичко вече е било. Франкенщайн е поглед от високо, поглед назад. Франкенщайн е първото и последното ни голямо действие. Нашата техника за живот и за смърт, нашето изтриване на тлеенето помежду. Ние сме Франкенщайн и не отстъпваме нито крачка от думата и камъка си. Ние сме Франкенщайн.

Кое е първичното, основното – говорът, езикът или гласът? И трите, всички са кокошки ивсички са яйца. Говорът, който прави от думите–образи думи–тела. Гласът, вълшебният, демоничен инструмент, безтелесното тяло. Езикът, който е вербалният език, но който е ивсички други езици, езикът на ръцете, езикът на краката, езикът на ключицата, езикът нареброто, езикът на главата, езикът на устата, езикът на езика (language-tongue), езикът намисълта. На сцената на устите ни порастват криле и опашки, езикът става вълшебен, гласът –магически, говорът – чудодеен. 

Говорът не е просто реч, която доставя смисъл, доставя намерение, желание, а магическареч, реч, която създава и руши, която гради физически, тактилни образи, движи ги, удря с тях, блъска ги, гали, извива се, докосва, плъзга се, пълзи, лети. Говорът трансформира езика отвербален преносител на смисъл във физически орган, във вибрация и избухване. Говорът можеда бъде език и глас, може да бъде само глас, преди и след езика, да бъде дори безгласен език, дахъхри, да копае през купища съгласни, да вибрира, да пропада, да заглъхва, да избухва. Говорътможе да извади от словото неща, които не сме и подозирали, че съдържа, да разкрие местата, вкоито звук и образ се припокриват и разминават, разривите и съвкупленията на кожите надумите, на жилите на сричките, на плътта на синтаксиса.

Къде свършва звуковият образ и къде започва визуалният, имат ли пунктирана линия, покоято единият да бъде откъснат от другия? И как се движи мисълта, как препуска с искрящитеси копита по зъбите и езика, как достига от уста до ухо, от мозък до мозък, яхнала глас, дума, вибрация, дъх, жила? Какъв е този нечовешки, вълшебен инструмент, съставен от тръби, бутала, мехове и струни, от свистящи струи и вибриращи тела, от кухини и мисъл, от образи имеждуобразия, от метаморфоза и пластика, от конструкция и бяс. Съставен от букви и звуци, отченгелчета и срички, от думи, думи–кости и думи–кожа. Думи–усти и думи–очи.

На сцената можем всичко, включително да преизобретим езика. Да го открием наново, даму открием нови функции, нови възможности, нови органи. Да измислим езика наново. Изкълчени думи, думи–чудовища, неочаквани попадения, думи, които ги няма, не са си на мястото, а са се появили чудодейно. Думи се гълтат, срички се плюят, фонетични картечни откоси, спънати думи, разлети, изсипани думи, клети думи, думи–тръби. Тропот на съгласни, сурващи се като каменопоток по сипея, разгърнати, разгънати, провлачени, виещи гласни,гърла-отверстия ехтят, думите се разпадат, за да си покажат рогата. Да преизобретим езика.

Театралният текст не е един, не е идентичен със себе си, защото говорът на актьорапроизвежда нов текст, текст–глас и текст–образ, текст–звук и текст–вибрация, думи–кости идуми-камъни. През чрез езика, говора и гласа текстът се трансформира в неукротима машина, ламтяща за нови светове, сляпа машина, получила зрение, безноса машина, душеща и ближеща, опитваща всичко, напипваща машина, която стига до теб, бърка в ухото и в мозъка ти, разтърсва торса и крайниците ти, оживелият текст блъска с опашка, гали с мустаци, отърква сео глезените ти, роши косата ти, дърпа те за носа, пъха се в ръкавите ти.

Гласът не е само проводник на текста. Не е само това, което е необходимо, за да чуезрителят текста на автора, не е инструмент на преноса – от едно сетиво към друго, от очите, които четат, към ушите, които слушат.  Гласът прави много повече, може да прави многоповече от това просто да трансформира текста от четим в чуваем. Гласът е материален факторсъс същата сила и тежест като тялото, като декора. Гласът преди и след текста, преди и следсловото, преди и след думата, гласът заедно с текста, словото, думата.  Гласът извира от своятапред–форма, от нечленоразделното, от воя, от ръмженето. И там желанието формира думи, думи–желания, думи–камъни.

Гласът може всичко. Гласът може да бъде всичко. С глас се произвеждат удари, тътнежи, произвежда се космическа пустота, но и звънтеж, вой на сирена, водопад, каменолом, прибойна ръба на вселената, един глас прави хор. Гласът може да е органичен, може да е на машина, на животно, на дявол, на фея, на скала, на вода, на вятър, на стебло, на бръшлян. Гласът можеда се разпадне в инфантилно буйство и за секунди да се втвърди до прецизен, изященинструмент. Гласът се увива, вее, лее, забива, удря, пляска, блъска, капе, звънти. Гласът твори, руши, бродира филигранни, ефирни мрежи, удря като с чук, блъска с лавини, пропада в бездни, лети сред облачни куполи. Гласът може да сгромолясва небеса, да се извисява, да пропада, даразтърсва, да лети, да трополи с копита, да накара простора да закипи. Гласът може да севпусне в мътни дълбини, да гъргори и тътне, да разтърсва, да удря с чук, да блъска, да сеизвива и извисява, да пори и рие, да гали и лети.

Гласът е ангел, гласът е вестител. Гласът прави от мъжа дете, от младежа старица, отжената мъж, от човека чудовище, от плътта камък. Гласът е пластичен. Гласът е протеичен. Гласът е инструмент на промяната. Гласът е чудовищен инструмент. Гласът е демоничен.

 

* * *

Спектакълът е осъществен с финансовата подкрепа на Министерство на културата, със съдействието на  ТР „Сфумато“ и фондация „Етюд”.

Трейлър

 

Запис на представлението

текст: Ани Васева, Боян Манчев (с включени фрагменти от Лотреамон)
режисьор: Ани Васева
драматург: Боян Манчев
художник: Аглика Терзиева
фотография и графичен дизайн: Иван Дончев
музика: Яна Манчева
тонрежисьор: Добромир Христосков

С участието на: Вяра Коларова (после – Екатерина Стоянова/Галя Костадинова), Леонид Йовчев и Петър Генков
и гласовете на Валентин Ганев и Екатерина Стоянова

Премиера – ноември 2010, the fridge, София

ПИЕСА ЗА УМИРАНЕ сблъсква макабрената романтическа метафизика, черната комедия и политическата сатира. Спектакъл, който се движи между невъзможността на смъртта да се състои и нейната апокалиптична прекомерност.

ПИЕСА ЗА УМИРАНЕ е и пиеса за актьорите: пиеса за маскарада на театралния ад; пиеса за предела на сцената. Там, където пиесата умира, за да остане само паноптикума на синтетичните чудовища.

„Ние, които искахме справедливост, днес знаем: нашето желание ни опустоши. Тялото ни излезе от ставите, органите ни излязоха от релсите, ние знаем във всяка клетка от тялото си: ние сме мъртви. ”

Театърът е изкуство на жизнената интензивност. Театърът е крайно изкуство. Театърът е изкуство на смъртта. Театърът е изкуство на времето.

 

Това не значи, че театърът е витален, здрав, як, вирилен, активен, действен. Това значи, че театърът влиза в същите взаимоотношения с живота, времето и смъртта като нас. Затова театърът е отражение на живота – не защото е огледало на мизерията му, а защото в сребърната му повърхност се отразяват каналите на времето и там можем да ги видим,  илюстрирани, осветлени, пронизани от лъчите на обратимата смърт и необратимия живот.

Театърът е точно толкова просто човешки колкото сме самите ние – условието на живота на театъра е смъртта му, както и на нашия. Затова сме сродени с театъра на жизнен принцип иго изживяваме като живот – крайно (и в двата смисъла на думата – като нещо, което има край икато нещо, чиито граници изпитваме върху себе си). Както в общуването ни с нещата исъществата, които обичаме, стои подтекстът, че то неизбежно ще бъде прекратено от смъртта, така и интензитетът на общуването ни с театъра е неизбежно обусловен от неговия скорошенкрай и пълното му, безостатъчно изчезване. Всеки миг от спектакъла го приближава къмнеговия край, живеенето му носи смъртта му, както и всеки миг от нашия живот ниприближава към смъртта ни. Наблюдавайки представление на живо, наблюдаваме собственатаси смъртност. И собствения си живот, собствената си живост. Летим към смъртта кактоспектакълът към своята.

 

 

 

Гледането и играенето на театър усилва усещането за смъртност и живост, тъй като сеприближаваме към края на спектакъла така, както се приближаваме към края на времето си, към края на живота.

 

Живеенето е умиране. Ставането на живота е умиране, завършекът на процеса е смъртта, когато живото тяло стане мъртво тяло, то се осъществява. Смъртта е най–крайното, най–пълноценно осъществяване на живота. Ставаме завършени единствено когато умрем. Театърът е жив докато е несвършен, недовършен, неосъществен. Театърът живее в митологията за своето осъществяване – представлението е „готово“, за да/когато бъде показано пред публика. Но този момент не е неговото осъществяване, а неговият живот и неговата смърт едновременно. Спектакълът никога не може да бъде завършен. Театралните творци, зад и на сцената, живеят в парадокса на несвършващия край – няма произведение, което да бъде завършено, краят идва преди свършекът. И това не е край, това е моментална анихилация. Не, това не е митичната ефемерност на изпълнителските изкуства, която уж ги спасява от репродуциране и експлоатация от икономически машинации; това е невъзможност за край. Театърът не може да умре, защото не може да свърши. Театърът е неосъществен и неосъществим потенциал.  

Театърът е чудодейно тяло, което се разпръсва из времето и пространството, безбрежнаневронна мрежа, мъртва кръвоносна система, тласкаща съсиреци по безбройните си живи, самостоятелни, чудодейни органи.

Театърът е разкъсван от бясната радост на тялото, умиращо още преди да се е родило. Радостта на разпънатото, разширено отвътре, безкрайно в крайността си време. На времетоотвъд смъртта.

Чудото на обърнатата смърт не принадлежи на възкресението, това не е точката следкрая. Чудото на обърнатата смърт е самото време, което се разпростира във всички посоки икоето не е идентично със себе си. 

 

* * *

Спектакълът е осъществен с финансовата подкрепа на Министерство на културата, със съдействието на the fridge.

 

Трейлър

 

Хор на актьорите

режисьор: Ани Васева
консултант: Боян Манчев
звук: Любомир Брашненков
костюми: Нели Митева
фотография и графичен дизайн: Иван Дончев

с: Ива Свещарова, Елена Димитрова, Петър Генков, Любомир Брашненков, Георги Шаров и група „Котки под коли”.

Премиера в рамките на фестивала „Антистатик”, април 2010, „Червената къща”, София

„Желанията са осъществени чудовища“ (Боян Манчев, „Фаетон: Изверги“)

 

         Нечовешките тела се раждат на границата ни. Тела на ръба. Тела на ръба на човешкото –там, където разпознаваемата фигура на „човек“ едва се заражда от аморфните инстинкти, удоволствия, чувствителни повърхности, за да се разтвори отново в отделни желания, кожи, крайници, обеми, вдлъбнатини, издатини. Тела, водени и създадени от желанието. Тела, отърсили се от органите и ограниченията си.

         Желанието е безкрайно. Потопено в него тялото губи краищата си.

Тялото на желанието е тяло без поглед, тяло, затворено в тактилността си, тяло, тласканоот допира и триенето. Тяло, което се движи сякаш без съзнателно намерение, дърпано отвегетативна, сляпа воля, влачено от случайни пориви и завихряния, докато не намери друготяло и не го увлече в ритъма на докосване, сгъване и разгъване, триене и разтваряне. Еротизъм, който е отвъдсексуален. Триене, натрупване и освобождаване на напрежение, на животински иинфантилни рефлекси, на безкрайни, вътрешни спирали на утоляване, което поражда новожелание, което поражда ново утоляване, което поражда ново желание…

Желанието не е (само) сексуално. Желанието е инфантилно. Желание да се протегнешповече от дължината си, желание да се свиеш по–плътно от обема си, желание да се разтворишвъв въздуха или да се изсипеш във вълната. Желание, приведено в действие. Желание, коетопроизвежда нови, нетелесни, отвъдтелесни и свръхтелесни тела. Тела, които са живи и мъртви, органични и неорганични, механични и биологични, небесни и земни, въздушни и огнени.

Тялото на желанието е обширно. То е само повърхност. Самостоятелна невронна мрежа, клетки, откъснали се от взаимната си зависимост. Разпръсва се, полазва други тела, покрива гис антиподите си, поглъща ги, свива се в тях. И пее. Това е песента на желанието, тялотоизопнато в струна я пее с цяло гърло, с цял крак, с цял торс.

 

Желанието е безкрайно.

 

Да се канализира и отпуши източникът на инфантилното удоволствие, който еедновременно източник и изразходване – онова, което ни кара да тичаме, скачаме и крещим, откоето оставаш без дъх, от което свят ти се завива, от което имаш чувството, че ще се пръснеш, но искаш още и още. Онова удоволствие, което няма повод и причина, което се крие в жилите икостите ти, което не знае умора. Изтощението е удоволствие и то е неизтощимо. Това еинфантилният импулс за поглъщане, за разпръсване, за разтваряне в повърхностнитеинстинкти.

* * *

Спектакълът е осъществен с финансовата подкрепа на Столичен общински съвет.

 

Тийзър

 

Финал

текст: Ани Васева
режисьор: Ани Васева
автор на музиката и звуковия дизайн: Асен Аврамов
редактор: Ина Вълчанова
екип в студио: Димитър Василев, Живко Марев, Владимир Тренчев
художник: Аглика Терзиева
графичен дизайн: Георги Шаров

С участието на Валентин Ганев, Веселин Мезеклиев, Жорета Николова, Екатерина Стоянова, Александра Василева, Асен Аврамов, Даниела Манолова, Елена Димитрова, Петър Генков, Леонид Йовчев, Явор Борисов, Делян Илиев, Стилиян Желязков, Сребрина Георгиева, Галя Косатдинова, Катерина Керемидчиева, Мария Петкова.

 

 

2010, Българско национално радио, програма „Христо Ботев”, Радиотеатър

„Болен” е страшна приказка за болестта като извънредна форма на живот. В нашата радиопиеса болестта е трансформираща сила пораждаща паралелeн свят, в който болните не могат да живеят извън болестта. Черна комедия на тялото в неговите най-неочаквани проявления.

* * *

„Със специфичен, добре обработен и несъмнено успешен авторски жест, болестта е вкарана в регистъра на инфантилното – с цялата налудност, перверзност и противоречивост, които предполага този режим. Като блокира залитането в прекаления драматизъм, към който темата неизбежно тласка, мисленето през детското успява да изкара на преден план онази особена жестокост, в която се събират едновременно болестта, ужасът, нормата, грижата. Нещо повече – показва тази жестокост като опияняваща, пристрастяваща, съблазняваща, като единствената възможна.”
Моника Вакарелова, Нови драматургии

 

Театърът е изправен пред своя изначален парадокс – работи с безкрайното, снеукротимото, невъзможното и променливото, а неговият материал е крайното, недостатъчночовешко същество с крайното си, недостатъчно човешко тяло. Как да правиш чудеса смизерията на човешкото тяло, толкова нечудодейно? Тяло, което има краен брой крайници, които не могат безнаказано да се увеличават или намаляват, тяло, което не може да бъдеразпъвано и свивано, тяло, чиито възможности изобщо не са неограничени? Човешкото тяло етвърдо, доколкото е неподатливо на промени и крехко, доколкото е толкова чупливо, толковаранимо. Тяло, което не може без глава, глава, която не може без тяло. Несамостоятелни органи, обречени на вечни и множествени зависимости, податливи на саботаж от другите и от самитесебе си. Тялото е мех, твърде прост, за да надскочи формата си и твърде сложен, за да есамодостатъчен. Нещастно, самотно, обречено човешко тяло.

Покъртителна е мизерията на това Велико Творение на Природата. Най–несъвършеното, най–отчаяното, най–голото и нещастно тяло е човешкото. Провисва, раздърпва се, прогнива, вкисва се, ожулва се, изсъхва, люспи се, лющи се, поддава, не може, невъзможността му емного по–голяма от възможността. Тяло, създадено да носи разочарование, тяло, което сепроваля, тяло, което взима много повече, отколкото дава.

Човешката кожа, този органичен парцал, този прогнил търбух, който ни съдържа. Такатрагична, така невъзможно крехка и вързана за началото и края си е кожата. Кожа, почервенялаот удар, безнадеждна, тъжна кожа, комична в реактивността си кожа, кожа, по която оставатчервени следи от пръсти. Екран на срама и беззащитността. Книга на белезите, на неуспехите, на натрупаните следи от зъбите на времето и пространството. Безпомощен мех, съдържащбезпомощния организъм.

 

Човешкото тяло е ад.

 

Тялото е заключено в кошмарите. В кошмарите, в кошмарите, в нощта, там, в тозикошмар, тялото излиза извън себе си, не може да се побере, тялото се проваля, вече не може даизлезе от себе си, провалът на тялото, това е адът, тук, сега. Тялото в своята неразрешимакриза, изоставено, разтърсвано от спазматични пристъпи на невъзможност. Неукротими образи, ужасни, жигосали зениците, това е адът, това е, да не можеш да спреш да виждаш и да чуваш, няма смисъл да затваряш очи, защото образът и звукът са от вътрешната страна на клепача, свити на кравай във вътрешното око. Човешкото тяло оставено само на себе си, разкъсвано отнаслоението в него пламтящи образи, остаряващо и осъдено на смърт.

Адът на голото човешко тяло, беззащитно, детско старческо тяло, разчекнато междуслузта и писъка на раждането и слузта и писъка на смъртта, в този свой единствен миг живот, изплют във вечността, резка, изчезваща докато се врязва, самотно, тъжно тяло, гледащ крак, оков рана. Тихият ад на тялото, там, където време има и то е необратимо, на спаружващата секожа, на съкратените сухожилия, на невъзможността да се обеме света, на провала. Тялотопрораства, тялото провисва, тялото е ад. „Защо мутират телата. Ето това е адът. Телата ставатследи на самите себе си“ (Боян Манчев, „Пътуване към ада“).

Зачервени, потни тела с косми и пори, тела с отверстия и крайници, тела дишащи, тела, които днес са тук, а утре ги няма. Тела тласкани от желания, тела, които едва родили се и вечеса остарели. Нескопосани тела, неудобни тела, така просто човешки, така изоставени нанеуспеха, на провала си. Тела, които не могат да се съединят, защото ги няма, защото салипсващи тела, налични единствено в недостатъчността си. Човешкото тяло катастрофиращо вдруги човешки тела, сближени от общата си мизерия. Блъскащи се, мрачни, бесни тела, безпомощни, изоставени на желанието си. Трябва да се измислят нови начини да бъдат тезитела заедно. Наопаки. Скачени не по обичайния начин, запълващи взаимно вдлъбнатините сине както трябва. Коляно в сгъвката на врата, глезен в лакътя. Как могат телата да се намерят всляпото си търсене, на какво ще попаднат? Тела загубени в наличното, тела борещи се със себеси, тела, принудени да изнамерят начини да изстъпят формата си.

Какво може да направи нещастното човешко тяло? Как може да последва желанието, дасе изстъпи, да се надмогне, да се открие като друго? Къде свършва човешкото тяло, къдезапочва нечовешкото? Как да изобретим новото тяло, което ще надмогне недостатъчността си?

…

Човекът е двойник на демона или обратното? Къде е кривото огледало? Или това са двекриви огледала, поставени едно срещу друго? Реален обект няма, това са само отражения наотраженията. Двойник на двойника, демон на демона. Къде е двойникът? В синхрона или вразминаването? Къде виждаме повторението, в съвпадането или в изпадането? Сдвоени телаили тела и техните сенки, или това, което е, но друго, или радостта, двойник на желанието, илидвойник на тялото, другото, мутирало тяло, или онова там, което е и това тук. Едно двойнотяло или две сдвоени тела? Чий е мозъкът, чие е решението, чия е устата? Две усти, действащив синхрон, два споени гласа, съчленяващи се и разпадащи се. Сдвоените двойници губятграницата си, едновременно са едно и две отделни, не знаеш кое е тялото и кое сянката, дали садве тела или може би най–вече – две сенки. 

 

Сянката е двойникът на светлината, но и двойникът на тялото. Тъмен двойник нанесъществуващо светло тяло. Сянката е присъствието на отсъствието. Сянката е онова, коетоможе да стане докато това, което става, става. Сянката е осъществяването на другото, сянката ечудото, сянката е въплътената алтернатива. Сянката е чудодейната форма на формата, чудодейният живот на живота.

Сенките водят свое действие в своя свят. Сенките на един обект общуват помежду си, противоречат си, сливат се, разпадат се. Размножаването и разминаването на сенките, честопо–чудовищни от телата, които ги хвърлят, разкрива неоспоримото – че сенките сасамостоятелни същества. Сянката не повтаря тялото така, както го виждаме ние. Уж причинитеса оптически – светлинният източник гледа тялото от ъгъл, различен от нашия зрителен ъгъл, перспективата е друга, отпечатъкът е друг. Но не, ние вече знаем – чудесата се крият в гънкитена времето и светлината и не се изчерпват с баналните си обяснения. Сянката на Питър Панотлита и няма кой да я хване за чорапа. Сянката е чудодейна.