ОКОТО

Театърът е изправен пред своя изначален парадокс – работи с безкрайното, снеукротимото, невъзможното и променливото, а неговият материал е крайното, недостатъчночовешко същество с крайното си, недостатъчно човешко тяло. Как да правиш чудеса смизерията на човешкото тяло, толкова нечудодейно? Тяло, което има краен брой крайници, които не могат безнаказано да се увеличават или намаляват, тяло, което не може да бъдеразпъвано и свивано, тяло, чиито възможности изобщо не са неограничени? Човешкото тяло етвърдо, доколкото е неподатливо на промени и крехко, доколкото е толкова чупливо, толковаранимо. Тяло, което не може без глава, глава, която не може без тяло. Несамостоятелни органи, обречени на вечни и множествени зависимости, податливи на саботаж от другите и от самитесебе си. Тялото е мех, твърде прост, за да надскочи формата си и твърде сложен, за да есамодостатъчен. Нещастно, самотно, обречено човешко тяло.

Покъртителна е мизерията на това Велико Творение на Природата. Най–несъвършеното, най–отчаяното, най–голото и нещастно тяло е човешкото. Провисва, раздърпва се, прогнива, вкисва се, ожулва се, изсъхва, люспи се, лющи се, поддава, не може, невъзможността му емного по–голяма от възможността. Тяло, създадено да носи разочарование, тяло, което сепроваля, тяло, което взима много повече, отколкото дава.

Човешката кожа, този органичен парцал, този прогнил търбух, който ни съдържа. Такатрагична, така невъзможно крехка и вързана за началото и края си е кожата. Кожа, почервенялаот удар, безнадеждна, тъжна кожа, комична в реактивността си кожа, кожа, по която оставатчервени следи от пръсти. Екран на срама и беззащитността. Книга на белезите, на неуспехите, на натрупаните следи от зъбите на времето и пространството. Безпомощен мех, съдържащбезпомощния организъм.

Човешкото тяло е ад.

Тялото е заключено в кошмарите. В кошмарите, в кошмарите, в нощта, там, в тозикошмар, тялото излиза извън себе си, не може да се побере, тялото се проваля, вече не може даизлезе от себе си, провалът на тялото, това е адът, тук, сега. Тялото в своята неразрешимакриза, изоставено, разтърсвано от спазматични пристъпи на невъзможност. Неукротими образи, ужасни, жигосали зениците, това е адът, това е, да не можеш да спреш да виждаш и да чуваш, няма смисъл да затваряш очи, защото образът и звукът са от вътрешната страна на клепача, свити на кравай във вътрешното око. Човешкото тяло оставено само на себе си, разкъсвано отнаслоението в него пламтящи образи, остаряващо и осъдено на смърт.

Адът на голото човешко тяло, беззащитно, детско старческо тяло, разчекнато междуслузта и писъка на раждането и слузта и писъка на смъртта, в този свой единствен миг живот, изплют във вечността, резка, изчезваща докато се врязва, самотно, тъжно тяло, гледащ крак, оков рана. Тихият ад на тялото, там, където време има и то е необратимо, на спаружващата секожа, на съкратените сухожилия, на невъзможността да се обеме света, на провала. Тялотопрораства, тялото провисва, тялото е ад. „Защо мутират телата. Ето това е адът. Телата ставатследи на самите себе си“ (Боян Манчев, „Пътуване към ада“).

Зачервени, потни тела с косми и пори, тела с отверстия и крайници, тела дишащи, тела, които днес са тук, а утре ги няма. Тела тласкани от желания, тела, които едва родили се и вечеса остарели. Нескопосани тела, неудобни тела, така просто човешки, така изоставени нанеуспеха, на провала си. Тела, които не могат да се съединят, защото ги няма, защото салипсващи тела, налични единствено в недостатъчността си. Човешкото тяло катастрофиращо вдруги човешки тела, сближени от общата си мизерия. Блъскащи се, мрачни, бесни тела, безпомощни, изоставени на желанието си. Трябва да се измислят нови начини да бъдат тезитела заедно. Наопаки. Скачени не по обичайния начин, запълващи взаимно вдлъбнатините сине както трябва. Коляно в сгъвката на врата, глезен в лакътя. Как могат телата да се намерят всляпото си търсене, на какво ще попаднат? Тела загубени в наличното, тела борещи се със себеси, тела, принудени да изнамерят начини да изстъпят формата си.

Какво може да направи нещастното човешко тяло? Как може да последва желанието, дасе изстъпи, да се надмогне, да се открие като друго? Къде свършва човешкото тяло, къдезапочва нечовешкото? Как да изобретим новото тяло, което ще надмогне недостатъчността си?

…

Човекът е двойник на демона или обратното? Къде е кривото огледало? Или това са двекриви огледала, поставени едно срещу друго? Реален обект няма, това са само отражения наотраженията. Двойник на двойника, демон на демона. Къде е двойникът? В синхрона или вразминаването? Къде виждаме повторението, в съвпадането или в изпадането? Сдвоени телаили тела и техните сенки, или това, което е, но друго, или радостта, двойник на желанието, илидвойник на тялото, другото, мутирало тяло, или онова там, което е и това тук. Едно двойнотяло или две сдвоени тела? Чий е мозъкът, чие е решението, чия е устата? Две усти, действащив синхрон, два споени гласа, съчленяващи се и разпадащи се. Сдвоените двойници губятграницата си, едновременно са едно и две отделни, не знаеш кое е тялото и кое сянката, дали садве тела или може би най–вече – две сенки. 

Сянката е двойникът на светлината, но и двойникът на тялото. Тъмен двойник нанесъществуващо светло тяло. Сянката е присъствието на отсъствието. Сянката е онова, коетоможе да стане докато това, което става, става. Сянката е осъществяването на другото, сянката ечудото, сянката е въплътената алтернатива. Сянката е чудодейната форма на формата, чудодейният живот на живота.

Сенките водят свое действие в своя свят. Сенките на един обект общуват помежду си, противоречат си, сливат се, разпадат се. Размножаването и разминаването на сенките, честопо–чудовищни от телата, които ги хвърлят, разкрива неоспоримото – че сенките сасамостоятелни същества. Сянката не повтаря тялото така, както го виждаме ние. Уж причинитеса оптически – светлинният източник гледа тялото от ъгъл, различен от нашия зрителен ъгъл, перспективата е друга, отпечатъкът е друг. Но не, ние вече знаем – чудесата се крият в гънкитена времето и светлината и не се изчерпват с баналните си обяснения. Сянката на Питър Панотлита и няма кой да я хване за чорапа. Сянката е чудодейна.