режисьор: Ани Васева
драматург: Боян Манчев
художник: Аглика Терзиева
фотография и графичен дизайн: Иван Дончев
музика: Яна Манчева
тонрежисьор: Добромир Христосков
С участието на: Вяра Коларова (после – Екатерина Стоянова/Галя Костадинова), Леонид Йовчев и Петър Генков
и гласовете на Валентин Ганев и Екатерина Стоянова
Премиера – ноември 2010, the fridge, София
ПИЕСА ЗА УМИРАНЕ сблъсква макабрената романтическа метафизика, черната комедия и политическата сатира. Спектакъл, който се движи между невъзможността на смъртта да се състои и нейната апокалиптична прекомерност.
ПИЕСА ЗА УМИРАНЕ е и пиеса за актьорите: пиеса за маскарада на театралния ад; пиеса за предела на сцената. Там, където пиесата умира, за да остане само паноптикума на синтетичните чудовища.
„Ние, които искахме справедливост, днес знаем: нашето желание ни опустоши. Тялото ни излезе от ставите, органите ни излязоха от релсите, ние знаем във всяка клетка от тялото си: ние сме мъртви. ”
Театърът е изкуство на жизнената интензивност. Театърът е крайно изкуство. Театърът е изкуство на смъртта. Театърът е изкуство на времето.
Това не значи, че театърът е витален, здрав, як, вирилен, активен, действен. Това значи, че театърът влиза в същите взаимоотношения с живота, времето и смъртта като нас. Затова театърът е отражение на живота – не защото е огледало на мизерията му, а защото в сребърната му повърхност се отразяват каналите на времето и там можем да ги видим, илюстрирани, осветлени, пронизани от лъчите на обратимата смърт и необратимия живот.
Театърът е точно толкова просто човешки колкото сме самите ние – условието на живота на театъра е смъртта му, както и на нашия. Затова сме сродени с театъра на жизнен принцип иго изживяваме като живот – крайно (и в двата смисъла на думата – като нещо, което има край икато нещо, чиито граници изпитваме върху себе си). Както в общуването ни с нещата исъществата, които обичаме, стои подтекстът, че то неизбежно ще бъде прекратено от смъртта, така и интензитетът на общуването ни с театъра е неизбежно обусловен от неговия скорошенкрай и пълното му, безостатъчно изчезване. Всеки миг от спектакъла го приближава къмнеговия край, живеенето му носи смъртта му, както и всеки миг от нашия живот ниприближава към смъртта ни. Наблюдавайки представление на живо, наблюдаваме собственатаси смъртност. И собствения си живот, собствената си живост. Летим към смъртта кактоспектакълът към своята.
Гледането и играенето на театър усилва усещането за смъртност и живост, тъй като сеприближаваме към края на спектакъла така, както се приближаваме към края на времето си, към края на живота.
Живеенето е умиране. Ставането на живота е умиране, завършекът на процеса е смъртта, когато живото тяло стане мъртво тяло, то се осъществява. Смъртта е най–крайното, най–пълноценно осъществяване на живота. Ставаме завършени единствено когато умрем. Театърът е жив докато е несвършен, недовършен, неосъществен. Театърът живее в митологията за своето осъществяване – представлението е „готово“, за да/когато бъде показано пред публика. Но този момент не е неговото осъществяване, а неговият живот и неговата смърт едновременно. Спектакълът никога не може да бъде завършен. Театралните творци, зад и на сцената, живеят в парадокса на несвършващия край – няма произведение, което да бъде завършено, краят идва преди свършекът. И това не е край, това е моментална анихилация. Не, това не е митичната ефемерност на изпълнителските изкуства, която уж ги спасява от репродуциране и експлоатация от икономически машинации; това е невъзможност за край. Театърът не може да умре, защото не може да свърши. Театърът е неосъществен и неосъществим потенциал.
Театърът е чудодейно тяло, което се разпръсва из времето и пространството, безбрежнаневронна мрежа, мъртва кръвоносна система, тласкаща съсиреци по безбройните си живи, самостоятелни, чудодейни органи.
Театърът е разкъсван от бясната радост на тялото, умиращо още преди да се е родило. Радостта на разпънатото, разширено отвътре, безкрайно в крайността си време. На времетоотвъд смъртта.
Чудото на обърнатата смърт не принадлежи на възкресението, това не е точката следкрая. Чудото на обърнатата смърт е самото време, което се разпростира във всички посоки икоето не е идентично със себе си.
…
Цял живот постоянно се лъжем, че нещата са такива или онакива, че са такива „каквитоса“. А пространството тече точно толкова, колкото и времето. Земята не е стабилна, земята севърти около себе си с хиляда и петстотин километра в час, земята лети около слънцето със стохиляди километра в час. Земята, символът на стабилността, хвърчи в пространството съсскорост, която дори не можем да си представим, хиляда и петстотин по сто хиляди. Ядрото наземята расте, вътрешността и повърхността й са неспокойни. Всичко е във вечно движение. Откъде тогава илюзията за стабилност? Всичко около нас пада, лети, катурва се, изтича, разпилява се. Нищо никога не стои на едно място.
Атомът е много повече нищо, отколкото нещо. Протоните, електроните и неутроните, макар и с много различни размери помежду си, всички са съвсем мънички, нищожни, остатъкът от обема на атома е пустота. Атомът е пустош, из която се стрелкат частици. Ние смеизградени от атоми, следователно сме повече празно, отколкото пълно. Но как тогава смеплътни? Как живеем като твърди тела в твърд свят, как се блъскаме, удряме, раняваме, разкъсваме? Как може изобщо да съществуваш? Как можеш да имаш форма и плътност следкато атомите са повече празно, отколкото пълно? Затваряш очи и усещаш как структурата наградивните ти единици става пореста, как се сливаш първо с предметите около теб, после спо-големи обекти, сгради, улици, магистрали, пътни мрежи, градове, планини, полета, континети, океани… Някаква прищявка, особеност на физическите закони на някакво тук-сега, което е изцяло спорно и случайно, и може да изчезне във всеки момент или законите да сепроменят, определя, че тези атоми се свързват по този начин, а не по друг. Че можеш даотграничиш себе си от околната среда, а не свободно да се преливаш с нея, че си ограничен отрамката на кожата, че косата ти не може да врастне в стената или във възглавницата.
Фикция е, че нещата са едни и същи, че тялото ни е едно и непроменливо. Ние сме отнещата, които не се разтеглят, а се чупят. И все пак сме променливи, течливи, нестабилни. Само трябва да ни хванеш в подходящия момент. И на подходящото място. Театърът еподходящото място и събира в себе си поредица от подходящи моменти. Там може да серазтворят цепнатините на материята и нейните илюзии. Самият театър постоянно мениформата си, метаморфичен е. Формата е илюзия. „Облакът не е променяща се форма; облакъте устояваща промяна”[1], пише Боян Манчев (относно критиката му на превръщането напромяната, на метаморфозата и процеса в гъвкава идеология и връзката с неолибералнитедискурси, практики и икономики, вж „Краят на съвременното изкуство?“, Метеор, София, 2023). Театърът е облачен. Театърът има способността да се променя и да устояваедновременно. Театърът като възпроизвеждане на установени форми е също такава фикция, каквато е и неподвижната земя, земната твърд. На сцената има и място, и време да се разгърнепромяната, да се види и усети как земята лети със сто хиляди километра в час, да се онагледи иосветли, че идеята ни за възможно и невъзможно, за обичайно и странно, за причина иследствие, за късмет и случайност, за предопределение и съдба е стара и слаба. Трябват нисилни идеи, за да мислим света.
Фиксираното тяло с неговите непроменливи функции, възпроизводството иразмножаването, полът, са слаби, немощни идеи. Ние сме отвъд пола и отвъд формата, ние сметам, където виреят чудодейните органи, където половите органи не служат, не служат завъзпроизводство, не са обект на насилие и разкъсване, не превръщат субектите в обекти, не саразделени на глупави и безпомощни двойки противоположности. Разбирането ни за пола, очакването ни към органите ни да са постоянни е допотопно, конструкциите, в които обличамесвоите разпръснати, чувствителни, многоорганни, множествени тела не вършат работа.
Идеята ни за форма е слаба. Идеята ни за метаморфоза е по-силна, тя може дакомпенсира недостатъка на формата. Метаморфозата е там, където формата се губи и се намиракато нова. Там, където формата е извън себе си.
Ани Васева
[1] Boyan Manchev, „Clouds. Philosophy of the free body“, Metheor, Sofia, 2020, p. 16.
* * *
Спектакълът е осъществен с финансовата подкрепа на Министерство на културата, със съдействието на the fridge.