ПИЕСА ЗА НАС

oт Ани Васева
с включени откъси от текстове на стари спектакли на „Метеор“, от Ани Васева и Боян Манчев, както и с текстове, писани от актьорите.

Премиерата на представлението Пиеса за нас се състои през септември 2018 в Дом на киното, София

режисьор: Ани Васева
в представлението са използвани костюми от спектакли на „Метеор“, с художници Аглика Терзиева, Георги Шаров, Стефан Дончев и Ани Васева.
фотография: Боряна Пандова
участват: Леонид Йовчев, Емона Илиева, Стефан Милков, Георги Димитров, Грета Гичева, Гордан Коев, Калин Николаев, Лъчезара Василева, Мартин Димов, Никол Василева и Траян Христов.

НИКОЛ: Атомът е 99.99% празно пространство. Ако атомът е с размера на планетата земя, протонът е голям колкото футболно игрище. Останалото е празно. Цяла куха планета. Празно, празно, празно. Атомите са празнота. Изградени са от празнота. Ние сме кухи. Ние сме повече нищо отколкото нещо. Ние сме нищо. Празнотата ме изпълва отвътре. Разтваря ме. Аз съм решетка изплетена от прозрачни нишки, чиито връзки се разхлабват все повече. Аз съм нищо. Всички са нищо. Всяко човешко тяло е повече празно отколкото пълно. Плътността на материята е илюзия. Физическите закони на нашата вселена са мистификация. Няма как аз да имам твърдост, плътност, ако съм повече празно отколкото пълно. Просто не е възможно. Аз съм въздух и вятър. Аз съм космос. Аз се разделям от себе си, връзките ми се отхлабват. Строежът на плътта ми става все по-рехав и все по-рехав, в структурата ми започват да се вплитат чужди атоми, чужди клетки, протоните и неутроните престават да се интересуват едни от други, молекулите се закачат една за друга, разбъркват частите си, стените на клетките ми се разтварят, клетките започват да преливат една в друга, да кървят една в друга, костите, твърдото, поресто костно вещества прониква в меките тъкани, мускулите със своите влакна и сочност протичат в костите, кожата се разширява, впива се в мускулите и във въздуха, става и кожа и мускул и въздух, започвам да се разтварям в пространството наколко, да се разпадам на отделни частици, да се разпрашавам, празното пространство в мен се разширява все повече, частиците се отдалечават една от друга, губя очертанията си, единственото, което ме прави цялост е съзнанието, което мисли частиците, усещам, усещам с всяка частица, всяка прашинка от мен усеща всичко, усещам въздуха, усещам пода, усещам стените, разпространявам се навлизам надолу, надолу, през пода, през основата на сградата, през бетона, през желязото, през пръстта, през камъните, през червейчетата и къртиците, през бръмбърите, надолу, надолу, към земната кора, едновременно с това се разширявам и на всички други посоки, наоколо, наоколо, навсякъде наоколо съм все аз, стени, ръбове, столове, прониквам през вас, минавам през телата ви, ваште клетки приемат моите, стените им се разтварят, частици от моята кожа минава през вашата, решетките на нашия строеж се разтварят и проникват една друга, костите ми минават през вашите кости, мускулите ми през мускулите ви, очите ми през очите ви, оставям частици от себе си във вас, продължавам да се разтварям, през външните стени, през тухлите, през мазилката, улицата, паважа, дърветата, хора, колите, през мен минават кучета, деца, полицаи, трамваи, птици, кубета, покриви, от Дружба до Обеля, от Младост до Люлин, аз съм навсякъде, продължавам да се разтеглям, Перник, Искъра, Търново, Пловдив, Русе, Синеморец, Румъния, Турция, Италия, Бангладеш, Аляска, Патагония, животни, животни, животни минават през мен, джунгли, пясъци, ледове, градове с милион хора, метрото преминава през жилите ми, влакове се стрелкат по вените ми, подводници плават из мозъка ми, водопади се изливат в гърлото ми, усещам, усещам, усещам цялата земя, всички хора, всички животни, гъгнене, грухтене, пръхтене, плач, смърт, екстаз, усещам всички, които умират, сега те умират и аз умирам с тях и спазми разтърсват плътта ми и болка, усещам болка, усещам, усещам съмнение, усещам изоставени същества, притиснати същества, усещам и спокойствие, усещам самотни моменти на радост и блаженство, прашинки падат и в светлината на прозореца блестят, приличат на златни точици, танцуващи из утринния въздух, а от улицата отвън долитат звуци само на птици и вятър и много рядко на някой автомобил, детско тяло в люлка, опъната между крушата и брезата, сенките на клоните се очертават по чаршафа, опънат над люлката, за да не дразни слънцето детската кожа, морета, морета се плискат и дъхтят на сол, разпрашавам се с водните пръски към небето, продължавам нагоре, нагоре, през облаците, през рехавите сгради на облаците, през техните куполи и слоеве и арки, нагоре, нагоре, през атмосферата, нагоре към открития космос, за да избухна в тъмната му огромност, за да се разпръсна из огромните му празни пространства, атомното ми разстояние е колкото това между земята и Венера, после колкото между слънцето и Плутон, аз съм космос, аз в края на краищата винаги съм била космос, защото съм изградена от същото, от което е изградено всички останало, от фермиони, кварки, лептони, бозони, аз съм и слънцето и пръстените на Сатурн и лунните морета и земните вулкани, и Амазонка и каучуковите плантации и хилядите хора, които загиват ежедневно там, бити, осакатявани, изнасилвани, аз съм и каучуковите топчета, с които играят децата, децата по улиците на Бомбай, Ню Йорк, Алепо, аз съм бомбите, които разкъсват човешката плът на парчета, аз съм човешката плът, разкъсана и тръпнеща, аз съм и юмрука, който смазва челюстта и челюстта, която изпуква под удара, аз съм всичко, аз съм вие. Аз съм Никол.

ИНТРО

СТЕФАН: Това ще е едно дълго представление.

НИКОЛ: В него ще се крещи.

ГРЕТА: Няма да има персонажи.

ЛЕО: Вероятно и конфликт няма да има.

ЛЪЧЕЗАРА: Няма да има история, поука.

ГОРДАН: Ехххх.

ЕМОНА: Тих ангел няма да прелети.

МАРТИН: А, прелетя.

ГЕОРГИ: Този спектакъл трябваше да е за Хофман.

СТЕФАН: За писателя Ернст Теодор Хофман.

ГОРДАН: Докато мислехме върху проекта поканих единадесет актьора.

ЛЪЧЕЗАРА: Защо говориш в първо лице единствено число? Ти никого не си канил.

ТРАЯН: После ми се стори, че няма как този Хофман да бъде с толкова много хора, че трябва да бъде представление само с един-двама души на сцената и много текст.

ЛЪЧЕЗАРА: На теб ти се е сторило?

КАЛИН: А актьорите вече бяха поканени.

ТРАЯН: Освен това от много време се оформя идеята за спектакъл за нас, за това, което правим.

ЛЪЧЕЗАРА: За нас?

НИКОЛ: Не само защото сме суетни и самовлюбени и имаме високо самомнение, но и защото е време да уточним някои неща.

ЛЕО: Ето това например: не може да си в театър, да гледаш в представление и да си чоплиш в телефона. Дори и да не ти харесва това, което виждаш, дължиш уважение пред труда на хората. Уважението и харесването не са задължително свързани. Със светлината разсейваш зрителите около себе си и актьорите, които в този момент ти пожелават множество лоши неща. Лично на теб.

Изнасят го

ГРЕТА: Но това е дребнаво! Не може спектакъла за нас да започне с мобилни телефони!

НИКОЛ: А с какво да започне тогава?

КАЛИН: Мфхснднжодс

ЛЪЧЕЗАРА: Ехееее.

ГОРДАН: Добре, да започнем от начало.

МАРТИН: През 2010 година направихме представлението „Пиеса за умиране“.

ЛЪЧЕЗАРА: Тогава си бил на десет години. Никакво представление не си правил, играл си си в пясъчника в Добрич.

ЕМОНА: Сега, това е спектакъл за нас – за тези, които сме сега на сцената или е за Метеор?

ГЕОРГИ: Шшшшшш.

ЕМОНА: Ама не разбирам!

МАРТИН: През 2010 година направихме представлението „Пиеса за умиране“.

ГОРДАН: В него участваха Вяра Коларова, Леонид Йовчев и Петър Генков.

ЛЪЧЕЗАРА: Ти дори не си гледал това представление.

КАЛИН: И ти не си го гледала.

ГРЕТА: Това беше представление за умирането – за усещането, че живеенето е равно на умиране, защото с всяка минута живот се приближаваме до смъртта.

СТЕФАН: И това не е лошо нещо.

ТРАЯН: В спектакъла имаше еуфория, имаше бяс, имаше радост и удоволствие.

ЛЪЧЕЗАРА: Ще ме побъркате вече.

ЕМОНА: Те сега за Метеор ли пак говорят?

ГРЕТА: Имаше и отчаяние.

НИКОЛ: Но не от това отчаяние, което дойде после, което прозира в последните ни спектакли – отчаянието, че нищо вече не може да се случи, отчаянието, че животът не отминава, а се трупа и понякога човек не иска нищо друго освен да го няма.

ЛЪЧЕЗАРА: Какви последни наши спектакли!

МАРТИН: (шепне) на Метеор!

Мартин си получава последствието.

ГЕОРГИ: Сигурно и затова искаме да направим този спектакъл сега – за да си пофантазираме, че пак можем да изпитаме същото щастие.

ЕМОНА: Разбира се, човек идеализира миналото.

НИКОЛ: Преди също сме искали да ни няма.

КАЛИН: Не случайно Пиеса за умиране е Пиеса за умиране.

ГРОЗДАН: Представлението „Тотална щета“ беше посветено на перманентната революция и посредствеността. На всичко срещу донякъде. На изцяло срещу мняяя

СТЕФАН: На усещането, че винаги търсим Апокалипсиса, стремим се към зрелищното взривяване на света, но го търсим като постоянство.

ГОРДАН: А тези две неща са взимноизключващи се. Или тотален взрив и пълно унищожение или постоянство, компромиси и адаптация. Не може да се живее в постоянни експлозии. Не може постоянно удоволствие, трябва и да се плаща.

ГЕОРГИ: Защо да не може? Аз искам винаги да е Апокалипсис, винаги да е докрай, винаги да е всичко и нищо, да не е донякъде.

ЕМОНА: В началото на „Тотална щета“ актьорите Леонид Йовчев и Галя Костадинова плачат с лице към публиката повече от минута.

СТЕФАН: Един от ефектите на този ход е отстраняването от емоцията – виждаш, че това е трик и все пак ти действа.

ЕМОНА: Това е принцип, на който е изградено цялото представление.

КАЛИН: А сега ще пробваме да го направим още по-явно.

СТЕФАН: Ето сега тези актьори ще плачат пред вас, вие ще знаете, че те ще заплачат и все пак, и все пак...

МАРТИН: Решили сме, че ще казваме какво правим когато го правим.

КАЛИН: Кога изобщо театърът престава да е театър?

ЛЪЧЕЗАРА: Кой изобщо казва какво е театър и какво не е? Къде го е написал?

ГЕОРГИ: Искаме да проверим дали когато няма „условност“ (в големи кавички) театърът си е пак театър.

ТРАЯН: Нашето предположение е, че разбира се, че е така – нали във всяко едно представление има тази шизофрения – че хем е наистина, хем знаем, че това са актьори, които изпълняват предварително начертани задачи.

ЛЪЧЕЗАРА: Не сте в ред. Всички по леглата!

Актьори плачат

- Това сега наистина ли е или наужким? Тези хора плачат ли или се правят? Защо плачат? Защо плачеш?

- Аз не мога да плача.

- Аз съм Леонид и съм от Плевен.

- Аз съм Стефан и съм дипломиран ветеринарен техник.

- Аз съм Емона и остарях.

- Аз съм Георги и не съм го измислил още.

- Аз съм Грета и съм стискала цицките на овчица за млекце в едно малко менче.

- Аз съм Мартин и няма да пия повече джин.

- Аз съм Лъчезара и съм на Мартин кошмара.

- Аз съм Гордан и се боря с гравитацията.

- Аз съм Никол и днес ме няма.

- Аз съм Калин и съм повече заспал отколкото буден.

- Аз съм Траян и сърцето ми прескача.

Лъчезара се смее.

ЛЕО: Това е манипулация. Аз съм накарал тези хора, актьорите, в някаква ситуация, да кажат тези неща и след това съм ги използвал в представлението. Манипулацията е дори още по-голяма. Защото като казвам „аз“, това не съм аз, а режисьорката, която е накарала тези актьори да казват тези неща. По принцип е ясно – това им е работата на режисьорите, да стоят отзад и да карат други хора да правят неща. Но в случая говорим за чиста мистификация. Едни хора стоят и казват, че са те и говорят от свое име, че казват истински в кавички неща, а в същност това е част от замисъла. И ако човек е на сцена и говори вече е персонаж, вече е герой.

Много е забавно, ето, правя номер – казвам „аз мисля, че зеленото е хубав цвят“, но в действителност не го казвам аз, написано ми е в сценария. Аз съм далтонист. Ако не ми беше написано в сценария никога нямаше да го кажа. Аз съм далтонист! Аз съм далтонист! Аз съм далтонист! Не съм далтонист! Аз съм далтонист! А дори не съм и истински далтонист. Просто не правя разлика между сиво и лилаво и синьо и зелено. Режисьорката използва, че знае, че не съм съгласен с това твърдение, че всъщност мисля, че е въпрос на интерпретация и че просто виждам повече нюанси и по-сложни цветове и ме кара да казвам, че съм далтонист. И дори и това, което казах току-що пак не го казвам аз, а е в сценария. Аз съм го казвал, но в друга ситуация. Като казвам „аз“ имам предвид режисьорката. Не, аз, съм казвал, аз, Леонид, но всяко това „аз“ не го пиша аз, а го пише тя, но все пак като казвам „аз“, съм аз. Това на практика значи, че думите ми са откраднати и аз съм използван. Животът е отвратително нещо. Дори „аз“ не можеш да бъдеш. Дори и това не са мои думи. Пак тя говори. И това тя го каза. И това. Млъкни! Това пак е тя. Охххх.

Лъчезара се смее.

ГРЕТА: Всички ще умрем. Някой ден всеки от нас ще умре.

ГЕОРГИ: Аз няма да умра.

ГЕОРГИ: И всеки от вас.

ЕМОНА: И за ще умра.

ЛЪЧЕЗАРА: Абе ти как можеш да се казваш Емона!

СТЕФАН: От известно време имам чувството, че животът ми е свършил и всичко, което живея е само пълнеж – запълва времето докато умра. Досадното е, че това не ме спира да се ядосвам за неща, които на фона на факта, че животът е свършил, са напълно маловажни.

НИКОЛ: Не мога да повярвам, че аз, която сега гледам ръката си през очите си, някога ще умра.

ГОРДАН: Това е илюзия, това е илюзия.

ТРАЯН: Щастието обзема всичко когато е свръх-интензивно, когато е лудост, когато е безразсъдно. Когато има момент на покой и красота, той може да трае много кратко, защото после главата ти започва да произвежда гадости. Облаците, светлината по начупения таван, шума на пясъка, тласкан напред-назад от морските вълни, мириса на сол, сутрешния чай в креслото – всичко това е способно да запълни дупката на ужаса за много кратко.

КАЛИН: Нещата свършват

ГЕОРГИ: Колко пъти в годината, в месеца, в седмицата, в денонощието ни обзема разтърсващото усещане, че „аз съм отвратително, наистина отвратително човешко същество“?

ЕМОНА: Превръщаме се в майките и бащите си

ГРЕТА: Представление на отчаянието. На отчаянието и нежеланието.

ГОРДАН: На доизживяване. В края на краищата няма голямо значение дали правиш нещата от желание или от отчаяние. Все ги правиш и неизбежностите все са си неизбежности.

НИКОЛ: Дъждът дъждът вали и отмива отмива нищо не отмива

ЛЕО: Правим представление за себе си. За това, което искаме.

СТЕФАН: Чакам времето да свърши

КАЛИН: Ступор

ЛЕО: На кого да кажа, че искам да умра

ГЕОРГИ: На мен.

ЛЕО: Искам да умра.

ЛЕО: Всички пиеси и всички представления, които ни вълнуват, са или за ужаса от живота или за ужаса от смъртта. Или за двете.

КАЛИН И ГЕОРГИ: Всички пиеси и всички представления, които ни вълнуват, са или за ужаса от живота или за ужаса от смъртта. Или за двете.

СТЕФАН, ЕМОНА, ЛЪЧЕЗАРА И МАРТИН: Всички пиеси и всички представления, които ни вълнуват, са или за ужаса от живота или за ужаса от смъртта. Или за двете.

НИКОЛ, ГРЕТА, ТРАЯН И ГОРДАН: Всички пиеси и всички представления, които ни вълнуват, са или за ужаса от живота или за ужаса от смъртта. Или за двете.

ГЕОРГИ: О, не знам, не знам. Их щербе!

Георги умира.

Лео излиза напред. Спъва се в Калин. Казва му: „Извинете“, Калин: „Няма проблем“.

ЛЕО: Ето, аз сега ще изпълня гениално един Хамлет: “ Да бъдеш или не...“

СТЕФАН: Не ти се случва. Трябва да ти се случи. Не, ти нищо не правиш. Погледни ме. Погледни ме. Ти намерил ли си си зърното на образа. А? Тебе питам! Къде ти е зърното на образа! Къде ти е хоризонта. Къде си учил изобщо? Значи, имаш – желание, пречка, преодоляване на пречката. Не разбираш ли? То е ЕЛЕМЕНТАРНО. Това е много сложно работа. За нея трябва талант. Трябва призвание. Хайде, почувствай го, почувствай го! Не, не, наистина за нищо не ставаш. Ти си се променил. Не беше такъв човек. Станал си техничар. И си напълнял. И какво ме гледаш! Ти не си вършиш добре работата, не аз моята. Чуваш ли, момченце. Аз толкова много съм чел, толкова много съм учил, така съм се подготвил, че всичко знам, всичко знам! Аз съм режисьор, аз съм режисьор! Нищо не знам, не знам, не знам. Не знам какво правя! Актьорите ме плашат. И публиката ме плаши. Аз съм голям режисьор, аз съм творец, аз рисувам! Моля те, помогни ми, помогни ми, моля те!

ЛЕО: Ето, аз сега ще изпълня гениално един Хамлет: “Да бъдеш или не...“

ЛЪЧЕЗАРА: Няма как да изпълниш гениално един монолог – монологът е част от цялото. Ценност може да има само в развитие. Само по себе си олеква. Сигурно може да има някаква виртуозност, някой може дори да се разплаче и какво от това. Монологът е монолог и е част от цяла пиеса. И това ти си го казал.

СТЕФАН: Да бъдеш или – не е това въпросът!

МАРТИН: Тази смешка е на Стефан Москов

ГРЕТА: Аз обичам Достоевски, аз обичам Достоевски!

НИКОЛ: Е добре де, защо го обичаш този Достоевски?

ГРЕТА: Е, хайде сега.

НИКОЛ: Какво му харесваш?

ГРЕТА: Той е гений! Няма да пипаш гения!

ЛЕО: Къде?

НИКОЛ: Аз че няма да го пипам няма, но ти кажи все пак какво му харесваш.

ГРЕТА: Пише за душата! И красотата ще спаси света!

НИКОЛ: В Достоевски има много грозни неща. Има насилие, има низост, има дребнавост. И какво изобщо е красиво. Ти ли си красива?

ГРЕТА: Няма да пипаш гения, не позволявам, оставете трупа на Достоевски, не се гаврете с мъртвия писател, това е кощунство!

Изнасят я.

ЕМОНА: Вие просто искате да си изкарате всички фрустрации с публиката и с театъра. Кисели сте, защото не можете да направите нормално представление.

Изнасят я.

ГРЕТА: И използвате актьорите, вкарвате ги в проблем, който си е само ваш!

Изнасят я.

ГЕОРГИ: Няма вече нормален театър. Няма нормални представления. Само по едно-две, от време на време. Истински, нормален театър, за нормална публика. Аз съм нормален! Искам нормални неща! Откаченяци! Това е извращение! Не мога, не мога да понасям!Не искам да ходя на театър, не искам!

Изнасят го. Връща се.

Това не е нормално, наистина.

Изнасят го. Връща се.

Значи, нормално е – аз да се оженя, да си купя кола.

Изнасят го. Връща се.

Така, искам, кола, къща...

Изнасят го. Връща се.

Искам жена, деца, кола, куче, двор. Ние вече сме мъж на двайсет и четири! Време ни е да се задомим и размножим. Имам шофьорска книжка. Мога да карам кола. Мога да правя деца. Да се размножавам. Да съм истински пълноценен член на обществото. А не някакъв... джендър! Това сте вие. Секта! От откачалки няма да остане място за нас, обикновените, нормалните, които искаме най-обикновените неща, нищо специално, както си е било винаги – аз изкарвам парите, ти раждаш децата, отрепките на сапун, улиците чисти, запазете децата, не пипайте бъдещето, нали, нали, нали? Нали това искаме всички? Всички искаме светло бъдеще? Без мръсни, гнусни... по улиците е пълно с хора, които миришат. Миришат отвратително! Защо не се къпят? Аз се къпя! Трябва да ги почистим. Нали съм прав, нали? Всеки нормален човек ще ме подкрепи. И защо да се дават пари за старите и болните и гнусните и сакатите и ненормалните. Те и без това са с единия крак в гроба. А понякога и с двата. Ха-ха-ха. Законът на джунглата, Дарвин го е казал. Аз мога да ти счупя муцуната. Значи отпадаш. Ейййй, как ме нервирате. Леле, как ме нервирате! Много съм нервен! Боли ме дробът, дробът ме боли от вас. Ще повърна. Зле ми става. Не, наистина, много ми е зле. Ей този като го видя и направо... вие сте язва. В здравото тяло. В здравото тяло на нашата общност вие сте вмирисана гноясала дупка. Кожата ви е провиснала. Месото ви е нахапано. Пробити сте. И какво сте се разпасали. Какво сте се разхленчили изобщо? Какво искате? Какво искате от мен? Защо ме гледате? Нищо ми няма! Аз съм нормален. Аз съм самата норма! И какви изобщо ги говорите. Театърът това е разказване на история. Трябва да има конфликт! Трябва да има последователно действие, препятствия за преодоляване, намерения, а вие, вие... вие само се гърчите! Не мога да издържам! Не мога да се побера в кожата си. Имам чувството, че кожата ми е намазана с въглени отвътре и пари гори органите, мускулите, костите ми. Излизам, излизам от себе си, не мога да понасям, наистина, не мога да понасям, всички ви, не мога да ви понеса. Откаченяци! Не искам, не искам да ходя на театър!

ЛЕО: Като официален представител на „Метеор“ бих искал да кажа, че не се идентифицирам с това. За „Метеор“ има по-важни неща и нямаме нужда от елементарни сблъсъци. Занимаваме се с извънредното. С изключителното. С усещането, че живееш сто живота наведнъж. С прекаленото. С детството. А не с банално противопоставяния. Хората са сложни. Да харесваш класическо изкуство не означава, че си хомофоб и расист. Ние харесваме класическо изкуство. Ние харесваме всичко, стига да ни харесва. Чудеса има навсякъде. Вярваме, че полетът на мисълта, че вълнението и вдъхновението не са прерогатив нито на старото нито на новото, нито на МХАТ нито на Шаубюне, нито на Бетовен нито на Лидия Лънч. Ние сме за невъзможното. Ние сме за това, което е повече. Ние искаме всичко.

Изнасят го.

ГРЕТА: Защо реших да се занимавам с театър? Не помня точно кога, как и защо. Винаги, когато са ме питали отговарях това и разбира се добавях, че винаги това е било в мен. Откакто се помня искам да бъда актриса. Разказвам, че съм обичала да пея и да танцувам и понеже не съм знаела към кое от двете да се насоча професионално изведнъж съм си дала сметка,че театърът ми дава възможност да съчетавам и музика и танци, че и кино и не знам си още какво. От всичко по-малко, но уви с доста по-голям глад за слава... Ето това си мислех, че мисля до скоро.

Не мога да продължавам да се лъжа. Странно как човек измисля куп истории, оправдания само, за да замаже истината или по-точно да си я създаде, защото много често дори той не може да си обясни ЗАЩО Е ВСИЧКО ТОВА?

Усещам страх. Чак сега си давам сметка, че всичко е започнало много по-отдавна. Аз всъщност бях слаба ученичка. Не обичах да чета. Не можех и все още не мога да решавам задачи по математика. Не запомнях години и събития било то по история или география. Всичко ми беше една голяма мъка. Но уви, имах сравнително добри оценки. Учителите ме уважаваха, уважаваха ме и останалите деца. Даже като че ли те искаха да ми подражават. Бях им нещо като... лидер? Всичко се въртеше около мен. Момчетата ме харесваха, а на мен ми харесваше да съм главна роля в този театрален живот, в който всъщност се чувствах много самотна. Сред толкова хора, а самотна вкъщи. Може би от тези неща започнах да си слагам маски и да играя различни роли, дори да манипулирам околните. Мислех си за слава и как хората след време ще ми ръкопляскат... нали това иска всеки актьор...

Чак сега разбирам защо реших да се занимавам с театър. Страх ме е, че за нищо друго не ме бива. В театъра нали може всичко. И ти може да си всеки. А себе си ли съм? ... А съществува ли "себе си"? Цял живот играеш игрички, както като си играех като малка, само че сега е на сцена.. и да с малко по-голяма сложност, свързана било то с жанрове, стилове, школи и най-различни измислени глупости. И в крайна сметка аз просто си играя хаха ... а съм на деветнайсет, а даже има хора, които си играят и на четиресет-петдесет. Страх ме е, че всичко е една игра, една илюзия. Всичко е толкова вятърничаво. Ето днес репетиция, утре премиера „а, у“ ... в други ден обаче в къщи с книгата и чакаш. Чакаш,чакаш, чакаш,чакаш ... и се надяваш - цитат от "Граф Монте Кристо". Нищо не е сигурно. А аз въпреки всичко съм прекалено чувствителна глезла, която все пак се нуждае от сигурност. Нито знам какво да правя, нито дори вече какво искам. Дали да поема по друг път, да потърся сигурност или въпреки разочарованието да не спирам да вярвам? ... Да вярвам в режисьор, който не знае какво прави и колко много искам да му помогна, за да направим нещо заедно, а толкова много да ми се плаче и ще си поплача, а утре ще се усмихвам, но КАКВО ОТ ТОВА?

Като за обобщение: Театърът ме спаси от страх от провал в живота, но какво ще ме спаси от провала в театъра, когато театърът се превърне в моя единствен живот...

СТЕФАН: В предишния си живот косях райграс, колтучих домати, пикирах пипер, кастрирах прасета. Общо взето осакатявах растения и животни. Реших да стана актьор, за да осакатявам и хора.

ЛЕО: Аз вярвам не в „добро“ и „лошо“ представление (защото как се определят критериите, как въобще се сравняват произведения едно с друго, как?), а в честно спрямо намеренията си представление. Не представление, което твърди, че се занимава със, например, „секса и насилието“, или „бедният малък човек срещу голямата лоша система“, или „душата срещу материалното“, или „мизерията срещу разкоша“, а всъщност режисьора това грам не го интересува. Просто смята, че ще стане супер куул представление и ще стане супер куул режисьор и ще получи супер куул ангажименти и ще си купи апартамент и ще поставя в Берлин и ще почива на Малдивите. Същото е и с актьорите. Нали, „роля-кариера“, казват някои. Добираш се до ролята кариера и оттам нататък всичко се нарежда от само себе си. И вече можеш да си с готините. Да обясняваш как стоят нещата. Да си избираш най-яките неща. Само че тогава аз, приятелю, като те гледам на сцената как да ти повярвам, че това, което правиш те вълнува, че има значение за теб. Ако изборите ти нямат етическа стойност, ако се нагаждаш към ситуацията, ако паразитираш върху общото положение, как да си позволя да мисля и чувствам с теб, когато от сцената говориш за справедливост или уж ти е просто приятно да играеш? Как?

ЛЪЧЕЗАРА: На мен ми е приятно да играя.

ГРЕТА: На сцената всичко се вижда.

ЕМОНА: Никой не може да излъже никого.

МАРТИН: Намеренията стават ясни веднага.

ЛЪЧЕЗАРА: Но понякога публиката обича да бъде лъгана.

МАРТИН: Всички понякога обичаме обичаме да бъдем лъгани.

ГРЕТА: Ооо, я стига се превзема. Пък има и по-важни неща.

МАРТИН: Ти си много по-голяма превземка от мен.

ГРЕТА: Рецепти няма.

ГОРДАН: Стига си проповядвала

ЛЪЧЕЗАРА: Това звучи толкова надменно, колкото и да обясняваш какво е и не е театъра.

ГРЕТА: Като няма рецепти как можеш да казваш какво може и какво не може?

МАРТИН: Май излиза, че ние сме добрите, а другите не ни разбират, а?

ЕМОНА: Изобщо не ме интересува.

ЛЪЧЕЗАРА: До тук сме до 14та страница. Има още ехееее...

ТРАЯН: Ще оставим пауза от два реда...

ЕМОНА: Ама как ги броим сега тези два празни реда, колко такта е това?

ГЕОРГИ: Тихо.

ЕМОНА: Кой? ... Ето така ли... това са три такта.

МАРТИН: Тактът не е постоянна величина.

ЕМОНА: Пак ли съм аз? ... Ето така...

Изнасят я.

ЕМОНА: Оффффффф.

ТРАЯН: Оставяме пауза от два реда, някой ако иска да излиза – сега е момента. Ще се видим в началото на следващия абзац.

МАРТИН: Бау.

КАЛИН: Следващ абзац. Продължаваме.

НИКОЛ: Седя си и си пиша текст и си мисля как някакви други хора ще го играят този текст, а мен може дори и да ме няма в залата, в този момент мога да съм си в къщи и да слушам как кучето хърка. Много е приятно.

ЕМОНА: Кажи ми нещо за себе си!

ГРЕТА: Какво искаш?

МАРТИН: От какво те е страх?

ТРАЯН: Какво е театър?

ЛЪЧЕЗАРА: Оставете ме, не искам да говоря! Аз съм актриса, не искам да говоря за себе си, имам по-важни неща, с които да се занимавам!

ТРАЯН: Значи театърът трябва да разказва истории.

КАЛИН: Ами ако няма история, какво става тогава?

Убиват Калин.

НИКОЛ: И да има смисъл.

ЕМОНА: Какво?

СТЕФАН: И да е духовен.

ЕМОНА: Ама аз кога ще умра?

ЛЕО: А къде се намира духът?

СТЕФАН: Е, сега.

ЛЕО: Не, моля ви, кажете ми, къде е този дух, искам да знам. Тук, тук, тук? Наоколо? Не?

ТРАЯН: Ти говориш за тялото.

ЛЕО: Аз съм тялото си! Главата е част от тялото! Мисълта е на тялото! Това дето му викате „дух“ е мистификация, елементарно обяснение за всички сложни процеси на мисълта, усещанията, чудесата! Суеверие!

ГЕОРГИ: Това е прост материализъм. Остави място за необяснимото.

ЛЕО: Е как ще е необяснимо като обяснявате всичко с него? Това е обяснение, но най-простото налично: „Достоевски е за духа“, което на ваш език значи виждаме само това, което ни изнася. А като се стигне до децата и до насилието и до несправедливостта на света, която никога не може да бъде обяснена, извинена или балансирана мълчите.

НИКОЛ: Айде тихо вече.

ЛЪЧЕЗАРА: Трябва да е ясно за какво е е едно представление. Например за секса и насилието. Или за това как се преодолява някакво желание или някакъв страх. Или за това как някой иска да замине, а не може или пък е влюбен, но така се погубва. Такива неща.

СТЕФАН: А сега малко поезия от Емона Илиева:

ЕМОНА:

Притихваме с привидната си смелост,

а украските нелепо се присмиват и

мъждукат като маски в карнавал.

Търсим светлото пристанище,

че сме от тъмнината следвани

и плаваме във нейния мухлясъл сал.

Издирваме сърдечната пустиня

дето рожба е на глухия човешки идеал.

- Ние сме от маскения бал -

стъпките ни, макар и твърде хаотични,

се строяват пред сценичния воал.

Животът е подслон необходим?

За малко ли сме в него приютени, разпънати от смешно двоумение-

да седнем или да полежим?

КАЛИН: Да полежим, да полежим.

На този свят все още предстоим

и учим същината му лукава.

Каквото сме загубили - остава,

каквото притежаваме е дим.

МАРТИН: Дим? Аз съм Димов!

А утре ужас ще ни възвиси

или крушение ще ни разпали.

Оплетени сме в смешни идеали.

ЛЪЧЕЗАРА: Абе какво е това бе!

ЛЕО: Театър.

ЛЪЧЕЗАРА: Не е театър това, как ще е театър.

ЛЕО: А какво.

ЛЪЧЕЗАРА: Нищо не е.

ЛЕО: Кой казва какво е театъра? Къде е написано?

ЛЪЧЕЗАРА: И какво общо има това с останалата част на представлението? Не разбирам.

ГРЕТА: Ух, някакви космички!

МАРТИН: Не, аз това не го разбирам. Просто не е мойто нещо.

СЦЕНА: ОБРУГАВАНЕ НА МАРТИН

МАРТИН: Къде са всички изгреви на света, изгревите на безкрайните възможности, слети със залезите на опакото на света. Там се събират всички неща, които ги няма. Кучета, фонтани, празни пространства, коси, пръсти, гърбове, дупки, провисналости, подпухналости, липси, миди, кестени, панталони, каишки, разположения, екрани, кожи, прозорци, профили, ние като съвсем други хора, с друга форма и други места, тяхното бъдеще и нашето минало и изобщо не е същото, и изобщо не е смешно, нищо от това никак не е смешно, това, че тези места ги няма сега, значи ли, че на практика никога не ги е имало, значи ли? Че тези стъкла, опръскани от дъжд и буреносни облаци над планината, че захвърлените на пода чорапи и точно тази обувка на бордюра, че голия крак върху стола и рамката на очилата, че всичко това и още всичко друго е само мираж, че е част от световната конспирация на спомена, който е там, само за да ни дразни. Значи ли? И миналите радост и отчаяние не съществуват, защото техните обекти вече са само белег върху някой лист или фотохартия или електронна памет. Съществува ли нашето минало, съществува ли, или радостта е невъзможна, защото е винаги част от това, което не само, че вече го няма, но и никога не го е имало? Залезите са се скрили в пещерата на зле оформените палачинки, изрезките от нокти, кучешките косми, при всички ненужни неща и няма кой да ги пусне навън, остава само плътен уютен мрак, в който всичко изчезва и няма нито минало нито каквото и да било друго.

СТЕФАН: За страха. Това е за страха. Страхът от всичко, което предстои. Страхът от дишането. Страхът, че винаги предстои по-лошото, че всичко вече е минало. Сигурно затова правим представление за себе си, за старите си представления, заради страха, че там е заровено много повече, отколкото мислим, а че в бъдещето ни има само кости, косми и нокти, само отломки от неща, които никога няма да се състоят, че бъдещето ни е миналото на един много нещастен човек. Страхът, че всеки момент на щастие може да бъде последен, че оттук нататък може би предстои само блатото на отчаянието. Страх ме е да живея. Страх ме е да умра. Няма време за това, няма време. Животът е толкова кратък. Докато се обърнеш и си умрял. Няма да ме има много повече отколкото ще ме има, на земята ще има билиони билиони билиони пъти повече време без мен отколкото с мен. Хоп и минава. Хоп и минава. Хоп и минава. Няма време, няма време, свършва, свършва времето, всичко свършва, изтича, не можеш дори да го докоснеш. Когато потънеш в него затъваш, облепва те с гъста кал, затъваш в подвижните му пясъци, мокри песъчинки обгръщат стъпалата, прасците, коленете, бедрата, таза, кръста ти, водата се оттича и пясъкът се втвърдява като цимент и както си имал чувството, че времето отлита между пръстите почти без да усетиш как се промушва през тях, като дъх, като полъх, като мисъл, а сега си закотвен във времето и то отказва да тече и ти разбираш, ти знаеш, че ти остава още ужасно много и цялото трябва да го изживееш с всичките му гадости, тъпотии и ще става все по-зле и все по-зле и дори и да има отделни моменти на щастие те не могат да уравновесят болката, разочарованието, самотата, безмислието. Но това е всичко, с което разполагаме, този миг от цялото чудовищно огромно време, това мигване. Нямаме друго време, нямаме друг шанс. Само това. Само в този живот ще мога да пресека тази улица, да отворя този прозорец, да гледам тази ръка, да докосна тази стена, да сънувам този сън, само сега и никога повече, никога повече, колко много е никогато в сравнение с някогато, аз искам това някога, искам всичките му части, не искам да губя, не искам да губя!

СЦЕНА: ЧУДОВИЩА

НИКОЛ: Мъртвото тяло е по-живо от живото тяло. В мъртвите членове можем да открием всичко необходимо, за да създадем нов, по-съвършен инструмент. По-лъскави кости, по-здрави косми, по-големи членове, по-точно работеща механика. От инертната материя ще създадем по-високо същество, по-близо до титана, по-голямо, по-твърдо. Математика. Тържество на математиката. Съществото ще бъде най-точния продукт на физиката и математиката, нищо течно-органично, нищо влажно и лигаво. Суха, твърда материя, блестяща в симетрични кристали. Мъртвото тяло е по-живо от живото тяло. От хаоса ще подредим нов ред, всички кухини – запълнени, всички неточности – изправени. Гладко като парче лед, остро като камък, подредено наново, вече било, но наново създадено, съществото ще бъде моята допирна точка със света на мъртвата материя, прехода между органично и неорганично, живата верига до лунния пейзаж, към който се стреми кожата ми като към спасително острие, облекчително повърхностно порязване, здравословно пускане на кръв. То няма да ражда през разпрани органи, няма да му текат сополи и да храчи кафяви секрети. Нашето същество ще е чисто, като кристал, като скреж, като криле на ангел, които веят смъртен студ.

СЦЕНА ЧУДОВИЩА: ПРОДЪЛЖЕНИЕ

ХОР НА АКТьОРИТЕ N 1

Ние актьорите

Ние сме празни фунии

През нас преминават текстове

Трупат се

кънтим на глухо.

В нас текстовете тлеят като въглени

Сплетени в безформено туловище

Ние сме празни фунии,

ние кънтим

Нашата адска паст е тръба.

Туловището

намества се в нас

органите ни притиска

натиска

понякога ги смачква

смачква ги

жлъчка повръщаме.

Ние сме актьорите

Ние сме дезертьорите на живота

Ние сме аматьорите на сцената

Ние сме воайорите на екстремните състояния.

ГРЕТА: Този хор, a propos, беше от „Пиеса за умиране“. Има още два.

ГОРДАН: Много е странно как представлението постепенно кристализира. Отделни части, които са свързани от някаква обща посока, от усещане и от множество разклоняващи се мисли, които постепенно се спояват една с друга, преливат една в друга, влияят една на друга и от един момент нататък не можеш да пипнеш нищо повече. Не можеш да докоснеш представлението защото всяко преместване би нарушило баланса на вече създаденото цяло. Представлението си има свой живот. Любимото ми е началото, когато всичко е възможно, когато спектакълът може да се развие във всяка възможно посока, когато още е нищо, но ще стане на нещо, когато още е в пустошта на Аризона или Юта и вятърът блъска единичните сухи дървета, разпръснати между пясък и камъни и оттук може да се потегли за джунгли, за реки, за морета, за небето, за космоса, за вулкани, за ледници, за приказни, невиждани земи. А ти си все още в началото на пътя и нямаш ни най-малка представа накъде ще те отведе, но ако погледнеш хронологията наобратно, ако погледнеш от бъдещето към миналото, представлението вече е там, пътят е начертан и той води от кораловия риф, през брега, през пясъците, през пустините, през степта, през червените планини, до пустошта, стигайки в краката ми, когато съм застанала на пътя. Или пътят започва от ядрото на земята, минава през пластове магма, желязо, скали, силиций, през гранит и базалт, през пръст, през минерали и метали, през скелети и вкаменелости, през отломки от минали животи, през трупове и корени, през кълнове, червеи и къртици, за да избухна през пръстта и да се намеря в началото, там, където представлението още не е било започнало и вече е тръгвало към края си, както и ние, както когато се родим сме били маса розова плът и течности и не сме знаели, вероятно не сме имали и точно с какво да знаем, да разпознаем знанието, не сме знаели какво ни предстои...

ГЕОРГИ: ...всички стъпки, които са ни довели до днешния ден, когато седим в тази зала, гледаме тази сцена, виждаме тези актьори, стъпките, които са ни довели до залата, откъде сме тръгнали, как сме се събудили сутринта, как сме спали през нощта, какво сме сънували, как сме заспали, до някого или сами, в какво се е допирало тялото ни – в чаршафи, в дрехи, в коса, в собствената ни кожа, какво сме правили през деня, с кого сме говорили, чии гласове сме чували, чии лица сме виждали и още назад, към началото на седмицата, как сме я започнали, в какви пространства сме се намирали, какви миризми сме усещали, какво допири, и още назад, към лятото, къде сме били, по какви улици сме минавали, какво слънце ни е гряло, какъв вятър ни е вял, къде са стъпвали краката ни, и още назад, към началото на годината, как сме я започнали, с кого, къде, къде сме стояли, върху какво сме седяли, какви стени сме виждали, какви коридори, по какви стълбища сме се изкачвали и слизали, чия кожа сме докосвали, чий дъх сме усещали и още, още назад, назад, през месеци, години, към времето когато сме били ученици, тогава чии лица сме виждали най-често, чии гласове сме чували, в какви интериори и екстериори сме се намирали, какви материи са обгръщали телата ни, как сме усещали тялото си, как сме се движели, как сме виждали и чували самите себе и още назад, назад към детството ни, какви звуци сме чували тогава, какви миризми сме усещали, какви материи са ни докосвали, как се е чувствало тялото ни и още назад, когато сме били бебета, какво сме виждали тогава, какво сме усещали, какво е било тялото ни и още назад, когато сме били в коремите на майките си, какво сме били тогава, какво сме чували и виждали, как сме усещали и още назад, когато сме били само генетичен материал в майка си и баща си, през целия техен живот назад, назад, когато те са били генетичен материал в своите майка и баща и още назад назад назад по веригата през всички пра пра пра пра пра пра пра родители до момента, в който те вече не са били хора, а други видове същества назад, назад, до земноводните, назад, назад, до първичното блато, назад, назад до преди съществуването на планетата земя когато всички сме били само космически прах, само пасивна материя, в самото началото, преди да го е имало всичко това, но веднъж вече опъната нишката между нас и този момент тя започва да тегли, изважда ни от космическия покой на преддверието на живота и ни запраща в шеметен полет обратно, през всички тези земноводни, примати, първобитни, прародители, родители, детство, юношество, живот, с всичкия този генетичен материал, с цялата тази натрупана информация, с цялата тази огромност, за да стигнем до този момент, сега, в тази зала, в която седим и гледаме, и се гледаме.

ГОРДАН: Е, и с представленията е същото

ЛЕО: А аз като актьор трябва да мога да усетя всичко това и да го живея. Трикът е, че всеки може да бъде актьор стига да поиска. И всеки играе. И всеки усеща. А нали това ни събира, тук, сега. Общото усещане. И, може би, евентуално, някаква нужда. Нещо, което ни липсва. От какво се нуждаем?

СТЕФАН: Няма настояще. Докато мигнеш и моментът е вече минал, а следващият вече идва. Докато казвам това, то вече е минало, а бъдещето още предстои. Аз стоя в празнота. Мен ме няма.

Мартин разказва за татуировките си.

КАЛИН: Защо в това представление няма истински диалози? Това са само монолози или просто нарязани и слепени реплики?

ГОРДАН: Защото общуването принципно е невъзможно. Ти казваш нещо с някакво намерение, с някаква мисъл, с някакви образи, а ти чуваш съвсем друго, заради опита, настроението, асоциативните вериги в главата си.

КАЛИН: Е да де, нали това му е интересното да се поставя диалог на сцена, да се мисли за тези разминавания, за динамиката за това кой води, кой следва, какви неочаквани обрати могат да определят посоката на събитията?

ГОРДАН: Няааа, това са мистифакиции.

КАЛИН: Искаш да кажеш, че огромна част от световния театър е просто бла-бла-бла, така ли? Това е доста глупаво и високомерно. Хем не искате да ви съдят и искате да ви разбират и да ви оставят да си правите театъра както знаете, хем обяснявате кое е възможно и кое не.

ГОРДАН: Не, аз за този частен случай, не за изобщо...

ГРЕТА: Перидактил.

ЕМОНА: Може ли да има театър без конфликт?

ГРЕТА: Ваш избор е разбира се, дали ще се напънете да намерите конфликт или да решите, че това не е театър. Важното за нас е, че не се занимаваме с конфликта, а с неща, които ни се струват по-същностни и че представлението го има и вълнува нас и има хора, които да го гледат и да се вълнуват заедно с нас. Какво повече?

ГЕОРГИ: Тарковски е много добър режисьор, но филмите му са много трудни за гледане.

ЛЕО: Кое му е трудното?

ГЕОРГИ: Не знам, не съм ги гледал.

ЛЕО: Кое, кое? За детството си разказва човекът, за миналото и бъдещето са филмите. Останалото е някакъв ретрограден разказ за духа и някакви очевидни метафори. Спомените, спомените са хубавото!

ГРЕТА: Няма да пипаш гения!

Изнасят ги.

ГРЕТА: Ти ще ме разбереш.

МАРТИН: Няма да те разбера.

ГОРДАН: Не знам как да гледам театъра ви! Не го разбирам! Какво искате да кажете?

СТЕФАН: Ами просто гледай бе, човек.

ГОРДАН: Толкова ли е просто?

СТЕФАН: Толкова

ГОРДАН: О, алелуя, аз съм пробуден!

ЛЪЧЕЗАРА: Ейййййй.

НИКОЛ: Направо открихте топлата вода.

КАЛИН: Защо нямам монолог? И реплики почти нямам. Защото спя ли? Ама аз не спя! Всички на земята! Да лежа цял ден и нищо да не върша, все едно си нямам друга работа. Писна ми от вас. Говорел съм меко. Какво от това? Няма да ми дават реплики. Да лежа в ъгъла на сцената! И по осем часа на ден да прекарвам с вас. Все едно си нямам друга работа. И това вашето какво е, нищо не е. Стига си ревала! Цяло представление само ревеш! Много ме напрягате. Пет книги прочели и станали важни. Не издържам! Ще пречукам някой! Писна ми от вас! Боклуци! Не мога да продължавам така. Аз не съм такъв човек.

СЦЕНА: ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ

ХОР НА АКТьОРИТЕ N 2

Ние актьорите

Ние не сме малдорорите

Ние лазим по щорите

Ние познаваме артистичните конвенции

Ние знаем, че няма изкуство без претенции

Знаем, че всяка техника изисква противотехника,

Че всяка публика изисква рубрика

Че всяка медия изисква още по-голяма медия,

Чудовищна трагедия, чудовищна комедия

Затова сме толкова съвестни

Затова сме така усърдни

Затова не спим на репетиции

Затова разбиваме коленете си по бетонни подове

Зъзнем в мразовити зали

Пикаем на двора защото не ни дават патент за тоалетна

Плащаме за да работим

Преди лягане кървим

В къщи ни пребиват

Викат

Плачат

Изоставят ни

Прибират си децата и пералните

И ни пращат по дяволите

Без дори да ни изперат гащите

Защото силите ни са изстискани като лимон

Защото просто се закотвяме на леглото и гледаме втренчено

И за тях няма останала и троха.

Няма плът

Няма дух

Само инертна материя

Изстъргана от формата

Захвърлена където падне

Ние сме просто баласт

Ние сме мъртвородени мъченици

Ние сме механични ангели

Ангели на техниката.

Ние актьорите

Ние не сме малдорорите

Ние лазим по щорите

Ние нямаме воля да творим зло

Ние сме актьорите

Ние сме дезертьорите на живота

Ние сме аматьорите на сцената

Ние сме воайорите на екстремните състояния

НИКОЛ: Странно нещо е споменът. Едновременно те кара да си тук и да си на другото място. Едновременно стоиш облегната на парапета на стълбището и гледаш паяжината, опъната над олющената жълта блажна боя в ъгъла и си седнала на едно легло във Виена, памучният плат на роклята на бели и сиви вертикални раета едновременно топли и охлажда в непоносимата жега, сенките на листата по клоните на дървото са разпилени по краката ти и това е един следобед преди десет години.

ГРЕТА: ДИАЛОГ НА БЪФАЛО БИЛ И ВЕРИГА МАГАЗИНИ БИЛА

БИЛА

Бил, твоето тяло е тяло на мъж. Това не е някакво си гладко метрокултурно тяло с обезкосмени гърди и подмишници и секси боди-билднато пластмасово тяло от витрина на фирмен магазин или от задна страница на лайф-стайл списание. Твоето тяло е маса, то има релеф и този релеф е отпечатъка на драматична, а защо не и чудовищна история. Тялото ти е несъразмерно, то е туловище, на места живо, на места мъртво. Където е живо, кръвта му е като огън. Където е мъртво, разяжда като плутоний. Космато и нечленоразделно туловище, гъмжащо от органи и татуирано с белези, покрито с рани – смъртоносни рани от стрели и огнестрелно оръжие, от предателски изстрел от засада, от мокра поръчка, смъртоносни рани от бивните на глигана и копитата на бизона, който те стъпка заедно с полудялото си стадо, стъпка те заедно с твоя любим Буцефал, твоят кон, който беше твоя душа, вие, прериен кентавър, покрит с исторически рани, смъртоносни исторически рани от брадви на викинги и отровни стрели на диваци, от хладно оръжие, с което ти цивилизоваше безропотната паплач по гетата, смъртоносни исторически рани от пещите, в които изгаряха фабрично труповете, ти, фелдмаршала на смъртта, който се разпорежда суверенно с живота, който разделя месата на две купчини, тук мъртвото месо, тук живото месо. Ти, Създателю на живота, ти чудовищен скот, ти изродено чудовище, ти безформен орган, ти, Бил, съпруже мой, господине мой, мой Господи.

БИЛ

Прекрасна моя, вдъхновителко моя, поглъщаш ме като една феерична фурна, като захарна къщичка, като вулвата на лунапарк, в която се въртят светлини, комети чертаят дъги в небето, а щандовете се въртят като въртележка под съпровода на полудяла шарманка. Обливаш ме с водопад от светлини, които се просмукват в кожените ми доспехи и се разливат по тялото ми като наелектризирани пръсти на китайска масажистка.

Прониквам все по-дълбоко в теб, препятствие след препятствие, премеждие след премеждие, зала след зала, ето тук балът започва. Строени в редица за менует, дами и кавалери с алуминиеви кошници в ръка вадят магически предмети от тях и се завъртат около оста на автоматизираните ленти, правейки поклон пред портмонето си. Касиерката взима стремителни акорди, изтръгва душата на инструмента от клавиатурата, танцьорите изтощени от шеметната скорост падат в изнемога, в захлас, прималели от нега, въргалят се в една безгранична наслада, купчина от напарфюмирани и вмирисани тела от всички възрасти полове и раси, от всички изповедания, социални и квартални слоеве, от всички партии и фракции и футболни клубове, всички, целият народ в захлас, едно огромно тяло в храма, вдъхновено, неразделно, мощно като армия, но волно като детска сюрия.

Била моя Била, музо на новия век, вдъхновителко моя, до дълбоко в корема ме втриса жълтата ти алуминиева роба, туптящото неоново сърце на името ти. Ти си един по-съвършен свят. Ти не си склад на продукти, а съсъд на чист дух, всяка опаковка по щандовете ти диша живот, душата й пониква върху кожата, в чудни неорганични материи неподвластни на тлението, недостъпни за червея, неорганична идилия, синтетичен рай, произведен тук на земята, без насилие, а с песен и радост от феи с бели престилки и магьосници с очила със златни рамки...

Била моя, колкото по-дълбоко прониквам в теб, толкова по-замайващо е вдъхновението, толкова по-тотален е екстаза, по-абсолютна е абсолютната емоция, по-разтърсваща е тръпката. Твоeтo плоско светлинно тяло с феерични релефи ме изпълва до най-мрачната дълбина на запъхтените ми членове, до почернялата от страданието кръв, до дъното на бръчките, отпечатали върху лицето ми стихиите на открития свят, солта на моретата, йода на океаните, злият вятър на прериите, спермата на бизоните, коравосърдечното ултравиолетово слънце на безводната пустиня.

БИЛА

Бил, Бил, когато проникваш в мен, по-дълбоко и по-дълбоко, те усещам с всички алуминиеви клетки на светлото си тяло, всеки продукт по рафтовете ми попива твоята миризма, отразява топлината ти, металната ми конструкция се изостря до вибрация, започва да трепти като прозрачен въздух, мъжествените ти стъпки отекват по фаянса ми като почукването на съдбата, разреждат диско-ритмите на озвучителните ми системи, дъхът ми секва, моторите на хладилните ми инсталации хлъцват на хладилен газ. Мантото ти мирише на озон, на буря, на опасност, просмукан си с миризма на шума, на есенна гора, на барут набит в напуканите твърди черни пръсти, на мъртва животинска козина и все още пулсиращо кърваво месо, на вкиснато уиски по рижите мустаци и засъхнала сперма, пръскана по курвите, миришеш ми на мъж, на тяло, на живот, на дива неопитомена природа, на снабдител на месо, на камион, който изнася вмирисани остатъци от скритите ми задни складове, вонята ти ме изпълва когато ме проникваш, синтетиката ми усеща тръпката на живота, водачо мой, водачо на моя предан добронамерен народ, вдъхновителю на консумацията, съвършен производителю, незаменими, единствени тъпкачо мой!

Вкарай ми, вкарай тези замразени шолове, изпръхналия заскрежен кървав срез на бута, вкарай ми тези огромни недоубити меса заедно с кристализиралата воня на кланицата, хуманното й електричество, с твоите груби, кървави, справедливи ръце.

БИЛ

Ти ме подлудяваш. Ти ме разгорещяваш. За теб съм готов на всичко. Ще ти донеса цялото мъртво месо. Ще убия цялото месо за теб. Ще ти докарам милиони камиони с бизони. Ще ти доставя цялото месо.

БИЛА

Дай ми месото, дай ми месото! Ще го отмия от кръвта му, ще го намажа с кремове и антибиотици, ще го инжектирам с консерванти, ще го нарежа и оформя, ще го приведа в приличен вид, ще го възродя за нов живот, чудното месо, сочното месо, красиво пакетирано, стерилно вакуумирано, старателно подредено или естетично балансирано по моите хладилни шкафове, моите пластмасови рафтове и алуминиеви щандове, публиката ще се трупа с възхитени очи пред месото, пред пирамидите на луканките и осморките на колбасите, пред гирляндите на кренвиршите и небостъргачите на шунките.

БИЛ

Ще скоча в твоя рай на месото, ще се въргалям с твоите луканкови ангели из хладилните камери ще притискам твоите рафтове докато скрежта вдърви мустаците ми.

БИЛА

Ще те стисна с алуминиевите си органи, за да усетя кървавия ти живот. Няма разлика между смърт и живот в синтетичния рай на Бил и Била. Няма смърт и живот, има само пълна консервация, има само дълбоко замразяване, има само идеални продукти в застиналия синтетичен рай.

ГЕОРГИ: Че това си е почти цялата Пиеса за умиране. Много сте зле.Защо сте вкарали части от едно представление в друго, това безмислено. Рециклираме, а? И това да не е някакъв бенефис на Метеор? И за какво изобщо става дума в това представление – за Метеор ли е, за нас ли е? Аз не ги знам тези спектакли. Не съм ги гледал. Не се идентифицирам с това.

Изнасят го.

ЛЪЧЕЗАРА: Това са остатъци, защо ме занимавате с остатъци. Парчета от стари спектакли. И цялата тази мистификация. Това, че ние сме актьори, на сцена и присъстваме като себе си. Аз не присъствам като себе си. Най-важното за мен не е, че съм на Мартин кошмара. И този текст не съм го писала аз. И това се повтаря. Заклещена съм. Заклещена съм в този лъжлив текст. Това е насилие! Карат ме да произнасям думи, които не харесвам, в които не вярвам. Работя с хора, които не харесвам, в които не вярвам. Това сега аз ли го казвам, а? Ха! Не може да е това, не може да е само това. Диалози, монолози, градиш фантазен свят, влизаш в илюзорни отношение, има реквизит, няма реквизит, има декор, има костюми, има герои, няма герои, каквото и да е – фрагментарно, цялостно, умно, глупаво, съвременно, класическо, каквото и да е, винаги е ограничено от наличността, винаги е тук и сега, само тук и сега, аз искам винаги и навсякъде! Аз искам повече, искам целия свят. Какво е това. Какво е това, питам! Това е насилие. Видяхте ли как постъпиха с Мартин преди малко, видяхте ли? Той не искаше. Не че ми пука за Мартин. Аз съм актриса. Не, не исках това да кажа. И чайка не съм. Усещам как мозъка ми се разпада под натиска на всичко това. От всякъде някакви желания. Мои, чужди. Как да им отговаряш, как да ги изпълняваш. И невъзможното. Таванът на невъзможното, който винаги виси над главата ми. Можеш, но до някъде. Докъдето те оставят. Оттам нататък следва невъзможното. Не защото аз не мога, а защото не ме оставят. Както бяха казали на една актриса: „Вие сте ракета, но ще ви използват да орете ниви“. Аз знам, че мога да разцепя космоса! Но искам да ора и ниви. Всичко искам. Искам, искам, искам. Аз ще стана най-добрата актриса. Защото усещам, усещам как животът тече по вените ми. Усещам, че съм наистина и че няма разлика между наужким и наистина. Това сценично „наужким“ е наистина. Аз наистина сега стоя тук, на тази сцена, говоря, виждам, прожекторите ми светят в очите, топло ми е. Знаете ли колко е трудно? Знаете ли, че в цялата драматургия до двайсти век интересните женски роли се броят на пръсти? Знаете ли, че повечето женски роли в класическата драматургия са на любими или на майки, че с няколко изключения като Федра, Медея и Жулиета главни женски роли няма, а и те говорят само за любов. Хамлет! Най-важната роля в най-важната пиеса! Трънци! И в „три сестри“ – пиеса за сестрите, а реплики от повече от три реда имат само мъжете! Само мъжете говорят! Кой ги пише тези текстове! Аз какво да играя! Знаете ли колко е трудно да знаеш, че можеш всичко, а си ограничен от желанията на другите. Аз мога всичко! Ще се пръсна! Побърквам се, не ме свърта. Не само Георги не може да се задържи две минути на едно място. Аз не издържам на това бавно темпо. Нищо не се случва. Имам да уча още поне две години. Може и повече. Искам всичко! Искам веднага. Вие спите. Спите. Добро утро! Страх ме е. Не само Стефан го е страх. И мен ме е страх. Страх ме е от лош късмет. Страх ме е, че събитията някак си ще се подредят без мое участие и аз няма стоя на тези сцени, на които искам, да кажа тези думи, които искам, да усещам наоколо си този театър, който искам. Аз обаче се осмелявам. Осмелявам се да застана пред вас. Аз съм тук. Сега. И ще играя. И никой не може да ме спре. Сега! И най-малката роля. И клончето на храстчето. Ще дишам същия въздух като вас, но винаги ще имам едно вдъхване повече, алвеолите ми ще се разгъват с два милиметра повече от вашите, защото ще дишам този въздух тук, който е по-гъст, по-тежък, по-подвижен от този долу. Аз съм проводник на желания. През мен минават желания. Мои, чужди, помислени, написани, изречени, видени. Усещам ги как гъделичкат кожата ми отвътре, как накъдрят косата ми, как обгръщат раменете ми, аз съм мрежа и през мен преминава целият свят, защото аз съм най-добрата актриса. Сега!

МЛАД МЪЖ: Обичам черното. Винаги ходя в черно. Но не защото скърбя за живота си. А защото предвкусвам смъртта. Тя е моята любовница. Моята майка, моята сестра. Пуснах си дълга коса и я боядисах гарваново черна. Леглото ми е черно, чаршафът ми е черен, възглавницата ми е черна, подът ми е черен, прозорецът ми е черен. Зъбите ми са черни. Дори измислих черно стихотворение.

ЧЕРНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Черно черно черно

е небето

и в душата ми е черно

и в главата ми е черно

и в червата ми е черно

...

и в прасците ми е черно

Обърках го

ще започна отново

ЧЕРНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Черно черно черно

е небето

черно е в душата ми

черно е в главата ми

черно е в червата ми

и в колената ми е черно

и в прасците ми е черно

и в петите ми е черно.

белият ми дроб е черен,

черният и той.

Сърцето ми е черно

мозъкът ми е черен

кръвта ми е черна.

А косите ти

с черна роза ще закича.

Не знам дали “закича” не звучи прекалено еснафско. Може би ще го сменя. Ще видим. Забуча например.

Обичам и гробища. Любимото ми е да заспивам на хладна надгробна плоча на удавила се блудница. Сутринта ме боли кръстa, но аз не го показвам. Пък и обичам болката. Тя ми напомня за смъртта. Ах, смъртта, смъртта.

В смъртта си ще намеря своята любима, ах смъртта.

Време е да дръпна юздите на вдъхновението си. Да се спра за миг на пътя, както човек се спира като зърне половия орган на някоя жена. Добре е да огледам изминатия път, а после да се спусна, с починали крака, насред буен скок. Възнамерявам, без никакво вълнение, да изрека на висок глас сериозната и студена строфа, която ще чуете. А вие следете внимателно съдържанието й и се пазете от мъчителното впечатление, което тя положително ще остави като позорно петно в смутеното ви въображение. Не мислете, че съм на смъртно легло, защото още не съм скелет и старостта още не се е лепнала на челото ми. Гледайте ме, застанал пред вас, просто като чудовище, чието лице можете да видите. А лицето ми не е толкова ужасно, колкото душата ми.

Неотдавна видях пак морето, качен на палубата на кораб и спомените ми бяха така живи, сякаш бях го напуснал вчера. О, октопод с копринен поглед! Ти, чиято душа е неделима от моята, ти – най-красив от обитателите на земното кълбо, който управляваш цял сарай от четиристотин смукала; ти, у когото обитават благородно, като в естествено седалище, по общо съгласие и свързаност и божествени прелести, защо не си сега с мене, долепил живачния си корем до алуминиевите ми гърди, да седнем двамата на някоя крайбрежна скала, за да наблюдаваме гледката, която аз обожавам.

В последния ми час няма да ме видите ограден със свещеници. Искам да умра люлян от вълните на бурното море, или прав на върха на планината, с очи, вдигнати нагоре. Нека вятърът ме вземе на костите и крилете си няколко мига преди последната агония и ме понесе през света, който очаква с нетърпение смъртта ми. Орелът, гарванът, безсмъртният пеликан, дивата патица, пътникът-жерав, които будуват и треперят от студ, ще ме видят как минавам при светлината на светкавиците – мене, ужасен и доволен призрак. Те няма да знаят какво означава това. На земята усойницата, голямото око на жабата, тигърът, слонът, във водата – китът, акулата, рибата-чук, безформеният скат и зъбът на полярния морж – ще се питат какво означава това нарушение на природния закон. „Да, аз ви превишавам всички по вродена жестокост, която не беше във възможностите ми да унищожа. Тази ли е причината да се показвате пред мене в такава поза на раболепие? Или, защото ме виждате – непознато явление – как летя като страшна комета през окървавеното пространство?” Защото вали кървав дъжд от разширеното ми тяло, прилично на черен облак, който бурята гони пред себе си.

И така, слушайте ме и не се червете, вие, неизчерпаеми карикатури на красотата, които вземате за сериозно смешното магарешко реване на вашата душа, достойно за върховно презрение, и които не разбирате защо Всемогъщият, в един от редките мигове на прелестното шегобийство, което разбира се не надминава великите общи закони на гротеската, е почувствал чудното удоволствие да насели една планета със странни микроскопични същества, наречени човеци, чиято съставна материя прилича на тази на червения корал. Да, вие имате право да се изчервявате до костите и сланината си!

Човешките закони ме преследваха още с отмъщението си, макар че не нападах вече расата, която бях напуснал толкова спокойно; но съвестта изобщо не ме упрекваше. През деня се биех с моите нови себеподобни и земята беше покрита с многобройни пластове съсирена кръв. Бях по-силен и винаги побеждавах. Парещи рани покриваха тялото ми, правех се, че не ги забелязвам . Земните животни ме избягваха и аз останах сам в блестящото си величие.

ХОР НА АКТьОРИТЕ N 3

Ние сме актьорите

Наше е подземното царство

Наше е надземното царство

Ние нямаме царство

Ние нямаме място.

Ние сме актьори

Вадим сенки от гробовете

Гоним призраци по празни тунели

Нанизва ни шиша на съдбата

Всяка вечер прожекторът съблича телата ни

Изтръгва кожата.

В непоносимата светлина на рампата

Маските се стичат

Ето ни така

Излизаме на светло

Безсмъртни скелети

Оловни челюсти

Каменни легенди

Конкистадори на отвъдното.

Храчим кръв

Плюем дробове

Издишваме ви целия си въздух

Присаждаме ви органи на чувствата

Търкаме ви между стола и телата

Къпем ви в изтощението си

Облекчаваме ви с капитулацията си

Капитулираме внезапно

Падаме като подкосени

Изнасят ни на носилки

Сред нестихващи аплодисменти.

Ние, безсмъртни еластични кожи

Ние стрити на прах в урните кости.

Ние актьорите

От нас правят нови хора

Нови тела

Нов живот

Нова смърт

Нас ни формират

Мачкат ни като тесто

Като козунаци

Като безформени цици

Като мекици

Месят ни, месят ни

Добре ни омесват

Отгоре ни сплесват

По дупето ни плесват

Формират ни

Дават ни форма

Слагат ни лице

Нов дух палят в нас

Нов фитил да топи восъка

Да гори восъка

Нас ни формират

Като дърва за огрев

Като въглища

Като гориво

Горим на сцената

Неразрушима плът

Чиста енергия

Чист живот

Чист пламък

В локомотивната пещ.

Ние актьорите сме мъртвородени

Ние сме born to be dead

Ние сме направо разполовени

Ние сме тотално зомбирани

На нас ни внушават

Нас ни зарибяват

Нас ни поставят в екстремни ситуации

Нас ни преобразяват

Нас ни формират

И после ни изхвърлят на бунището

Ние сме материя

Ние сме tabula rasa

Ние сме нищо защото ставаме за всичко.

Вятърът ще ги събуди мъртвите

Станете мъртви

Станете в нужда:

Нуждата е толкова голяма

Че ще ви повдигне

Ще пропука земята

Докато изпълзите от клоаките на подземните складове

Складове за мъртви

Фабрики за трупове

Tabula rasa.

Нуждата е възкресение

Нужно е да реформираме телата

Да ги поправим едно по едно

Да ги преработим из основи

Направо да ги направим наново

Защото всъщност за нищо не стават

Даже за масовка

Даже за безлични статисти

Даже за грешка на природата

Или за инертна маса

Която да запълва празното

Horror vacui

Вятърът ще ги събуди мъртвите

Настъргани с ренде в полето

Пръснати като бетон по склона

Мъртвите тела

Вгорчени сгушени равномерни

Без начало и без край

Спарени от живота

Разкъртени по жизнените канали

Покълнали като трева

Като гигантски сини гъби

Насмукани

Срязани на две

На три

На пет

На триста

Мъртви части

Пъплят през полето

Пъплят през гората

Пъплят по площадите.

Къде свършва

Безкрайно ли е мъртвото месо.

Отхапах прилив в мрака,

Прилив на плътта

Прииждащата плът затисна ноздрите

Гръкляна

Насред заговора на нощта.

Станете мъртви

Ставайте

Преди да сме ви заритали

Преди да сме ви отрили

Стига криеница

Стига тунеядство.

Неумолимото око на вятъра не спи –

То вижда всичко

Вижда през пръстта

Вижда през тунелите на червея

Вижда през проядената очна ябълка –

Издълбава ви като със свредел

Надупчва ви като френско сирене

Няма къде

Няма къде да се скриете

Няма сигурно укритие

Няма последно убежище

Няма вечен покой

Станете веднага!

Излизай под строй!

Вие сте мъртвите

Вие сте актьорите

Вие сте телата

Ние ще ви сътворим.

СЦЕНА: КОСМОС

КРАЙ